Оспорване на отказ от наследство

Оспорване на отказ от наследство

Адв. Даниела Симеонова-Коруджиева, член на САК

Когато наследникът се е отказал от наследството, се счита, че никога не е имал права върху него и не може повече да го приеме. Той не може да оттегли своя отказ. Наследникът се освобождава от всички активи, но и от всички пасиви на наследството. Отказалият се от наследство не е длъжен да плаща задълженията на наследодателя [1].

Отказът от наследство има за последица уголемяване на дяловете на другите наследници, съгласно чл. 53 [2] от ЗН. Съгласно ППВС №4 от 1964г. (точка 4, изр. 3) това са наследниците от коляното на отказалия се, а не всички наследници. Това означава, че частта на отказалия се уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред, а ако всички наследници от реда откажат наследството, то преминава към следващия ред.

За това, ако например има висящо изпълнително дело, то отказът от наследство на наследник на длъжника няма да доведе до прекратяване на изпълнителното дело. Изпълнителните действия следва да бъдат насочени към останалите наследници, от съответния ред, които приемат наследството, съответно към следващия призован за наследяване ред. Ако всички наследници се откажат, то изпълнението следва продължи срещу държавата съгл. чл. 11 от ЗН. Държавата получава наследството по опис, поради което последицата е, че отговаря за дълговете само до размера на полученото имущество [3]. Общините не получават наследството по опис, тъй като същите приемат само конкретни права [4]. Следва да се подчертае, че ако опис не бъде извършен, държавата отново не би отговаряла за целия дълг, тъй като за нея, в случите на придобиване на наследство по чл. 11 не съществува възможност да се откаже от наследството. Липсата на опис не би довела до отговорност за дълг на наследодателя над това, което е получила [5]. Държавата не ги получава като наследник в тези случаи, а поради това, че не може да останат имущества, които да са безстопанствени [6]. Така се приема и в Тълкувателно решение №65/1989г. на ОСГК на ВКС – „държавата по смисъла на чл. 11 ЗН не е наследник на починалия и получава наследството не поради качеството си на наследника, а поради това, че няма лице, което да получи същото.“

Важно е да се каже, че евентуален спор за недействителността на отказа от наследство не може да се преценява и решава от съдебния изпълнител в рамките на изпълнително производство, нито в отделно производство по жалба срещу действията на съдебния изпълнител, а в отделно исково производство.

На какви основания може да бъде оспорен отказът от наследство?

1)       Съгласно чл. 56 [7] от ЗН кредиторите на лицето, което се отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. Искът може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа.

Искът по чл.56 ЗН е конститутивен иск, съответстващ на потестативното право на кредитора на наследник да иска унищожаване на извършен от него отказ от наследство в своя полза, доколкото не може да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Този иск представлява частен случай на общия Павлов иск по чл.135 ЗЗД [8], допускащ възможността да се обявят за относителни по отношение на кредитора сделките, с които длъжникът го уврежда. Между правните сделки, с които длъжникът може да увреди кредиторите си, е и отказът от наследство. За унищожаване на отказа от наследство кредиторът разполага със специалния иск по чл.56 ЗН. С този иск кредиторите са поставени в по-благоприятно положение относно предпоставките за уважаването му, отколкото при иска по чл.135 ЗЗД, тъй като не са задължени да доказват наличие на знание на длъжника за увреждането. От друга страна, по отношение на него важат сроковете, визирани в ал.2 на чл.56 ЗН, които са по-къси от погасителната давност по чл.110 ЗЗД, приложима по отношение иска по чл.135 ЗЗД. Текстовете на чл.135 ЗЗД и чл.56 ЗН се намират помежду си в отношение на общ към специален, тъй като с Павловия иск могат да се атакуват всякакви действия от правен характер, които увреждат кредитора, а с иска по чл.56 ЗН – само отказа от наследство. При това положение, наличността на специалния иск за унищожаване отказа от наследство изключва приложението на общия по чл.135 ЗЗД. [9]

Правото на кредитора да иска унищожаване отказа от наследство на длъжника е облигационно субективно право, за което в закона е предвиден срок да бъде реализирано по съдебен ред. Касае се за давностен, а не за преклузивен срок, който е по-кратък – 1 година от узнаването, но не повече от 3 години от извършването на отказа от наследство (чл.56, ал.2 ЗН) [10].

Следва да се подчертае, че унищожаването на отказа е относително – само по отношение на кредитора, който го е поискал и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в иска вземане [11]. За този кредитор с унищожаването на отказа по чл. 56 от ЗН наследството за посочената част ще се счита за прието от наследника. Неучаствалите в делото кредитори не са необходими другари на предявилия иска кредитор и по отношение на тях решението няма да има действие [12].

К. Аспарухова подчертава [13], че искът по чл. 56 от ЗН е само в полза на кредиторите на наследника, а не на наследодателя, тъй като при отказ от наследство на един наследник с дългове – последните биха имали полза, т.е. за тези лица би липсвал правен интерес. Обратното при приемане – те биха имали възможността да искат да се отделят двете имущества по чл. 67 от ЗН [14].

2)       Отказът може да бъде оспорен като недействителен ако е направен под условие, срок или частичен – както отказ, така и приемане на наследство направени под условие, за срок или за част от наследството са недействителни, съгласно императивната разпоредба на чл. 54, ал. 1 ЗН [15].

3)       Отказът може да бъде оспорен като недействителен заради това, че е направен, след като наследството вече е било прието [16]. Отказът от наследство е нищожен, ако преди да се откаже от наследството, наследникът е приел наследството. Приемане на наследството е налице ако е направено изрично – чрез вписване в специалната за това книга в районния съд или мълчаливо – чрез конклудентни действия /например приемат се движими вещи на наследодателя, извърши се действие на разпореждане с вещ на наследодателя, изтегли се негов влог, пари се поделят между наследниците, извърши се делба и др./. На нищожността може да се позове чрез иск всеки, който има интерес – кредитори на наследодателя, включително и наследници на отказалия се. В такъв случай е въпрос на доказване в исковото съдебно производство имало ли е приемане на наследството или не. За обявяване на нищожността на такъв отказ няма давност. Давностният срок по чл. 56 ЗН – една година от узнаването,  но не повече от 3 години от извършване на отказа касае само иска за унищожение на отказа, когато той е извършен във вреда на кредиторите [17].

4)       Отказът може да бъде оспорен на общите основания, предвидени за недействителност на сделките. Към отказът от наследство намират приложение общите правни принципи, важащи за едностранните волеизявления по чл. 44 [18] ЗЗД [19]. Например отказ направен при заплаха, насилие, измама, грешка (чл. 27 ЗЗД [20]), то отказът е унищожаем [21]. Следва обаче да се подчертае, че не е допустимо оспорване поради погрешка, съгл. чл. 54 ЗН. Това се отнася за грешка на отказалия се, изпадане в самозаблуда, а не и когато поради измама на друго лице е бил въведен в заблуждение [22], в който случай ще е налице измама. Липсва ли воля или има невъзможност да се формира такава – отказът е нищожен.

5)       В рамките на делбено производство, оспорване на отказа може да се направи чрез възражение – че даден съделител не е приел наследството или се е отказал от него, че е налице приемане или че направеният отказ е нищожен, защото преди него е извършено приемане на наследството. Отказалият се от наследство, който твърди, че отказът му е нищожен може да предяви иск за делба или друг иск, основан на наследяването и в рамките на това съдопроизводство да се позове на нищожността. Отделен иск за установяване на нищожност на отказ ще е допустим, само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск – тогава следва самостоятелно да се предяви установителен иск за установяване нищожност на отказ поради наличие на приемане на наследството [23]. В ППВС №7/1973г., т.3. буква д) се приема, че иск за установяване, че е прието наследство и за нищожност на заявен отказ от наследство не може да се предяви в отделно производство, освен ако наследникът не разполага с друг иск, към който да присъедини този иск. Това е така, защото нищожният отказ не произвежда никакво действие. Отказалият се от наследство, който поддържа, че отказът му е нищожен може да предяви иск за делба на наследство, а също и всеки друг иск – вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да иска самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността на отказа. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа или наличието на приемане на наследство.

Тези съображения не намират място при унищожение на отказа поради пороци на волята или при невъзможност на кредиторите на отреклия се да се удовлетворят от имуществото му. В първия случай отказалият се от наследство може както в производството за делба, така и в отделно производство да иска унищожаване на отказа поради пороци на волята, когато законът не изключва това. Във втория случай искът се предявява от кредитора извън делбеното производство. Тези изводи следват от обстоятелството, че искът за унищожаване на отказ от наследство е конститутивен, а не установителен [24].