Тълкувателно решение относно разноските по делата

Тълкувателно решение относно разноските по делата

ВКС се произнесе с Тълкувателно решение от 6 ноември 2013г., касаещо разноските по делата – присъждане на адвокатски хонорар, дължи ли се държавна такса от особен представител и други въпроси

Един от важните въпроси, по които се произнася Върховния касационен съд в Тълкувателното решение №6/2012 от 6 ноември 2013г. е присъждат ли се съдебни разноски за адвокатско  възнаграждение, които страната е уговорила, но не е представила  доказателства за изплащането му и как следва да бъде доказано неговото изплащане – чрез представяне на нарочен документ  (разписка, платежно нареждане и пр.), или е достатъчно в договора за правна помощ да е отбелязано, че възнаграждението е платено.

По поставения въпрос практиката на съдилищата бе противоречива. Формирани са две становища по въпроса, а именно:

Според първото становище, след като чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) предвижда заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, да се заплащат съразмерно с уважената част от иска, то условие за присъждането им е те действително да са направени и съответно това обстоятелство да е удостоверено. (Опр. №377/28.05.2010г. по ч.т.д. №353/10г. на II т.о., Опр. №276/207.05.2010г. по т.д. №301/09г. на II т.о и др.)

Според другото становище, достатъчно е наличието на съгласие между договарящите се страни, за да се считат разноските за адвокатска защита дължими. (Опр. №46/08.02.2011г. по ч.г.д. №37/11г. на II г.о, Опр. №132/31.03.2009г. по ч.г.д. №82/09г. на II г.о и др.) Практиката, приемаща за правилно второто становище се опира на разпоредбата на чл. 36, ал. 4 ЗАдв, предвиждаща възможност за отлагане плащането на договореното адвокатско възнаграждение.

ВКС приема за правилно първото становище – разноските действително да са направени и съответно това обстоятелство да е удостоверено с надлежен документ представен по делото.

Мотивите на общото събрание на гражданска и търговка колегия на ВКС са следните:

„Разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат – чл. 78, ал. 1 ГПК. Договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са заплатени, така и че само са договорени. От граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване – така например чл. 78, ал. 1 ГПК регламентира кои от вече заплатените разноски страната може да претендира в хипотеза на уважен неин иск, чл.78, ал.3 ГПК урежда възможност и за ответника да иска заплащане при отхвърляне на иска на вече заплатените от него разноски, а чл.78, ал.5 ГПК урежда процесуалната възможност за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение. Следователно процесуалният закон урежда единствено случаите, при които разноските са заплатени, а съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. Този извод не противоречи на установеното с чл. 36, ал. 4 от Закона за адвокатурата (ЗА), който предвижда отлагане на заплащането на адвокатското възнаграждение, като го поставя в зависимост от изхода на спора. Страните по договора за правна защита могат да постигнат съгласие по всякакви, допустими от закона условия, в това число и заплащане на резултативен хонорар, който да бъде дължим след приключване на делото и да се определя от неговия изход. Тази свобода в договарянето обаче се свързва единствено с отношенията между клиент и адвокат, но не предпоставя разширително тълкуване на чл.78 ГПК.“

По въпроса за доказването на разноските в исковото производство също е налице формирана противоречива практика на Върховния касационен съд.

Първото застъпено от състави на Върховния касационен съд становище се изразява в това, че доказването за направените разноски трябва да е пълно, т.е. документално установено плащане на възнаграждението за адвокат чрез представяне на нарочни доказателства за плащането (решение №160 от 07.06.11 по г.д. №617/10, IV г.о.) и др.. Според обратното разбиране удостоверяването на извършеното плащане може да е инкорпорирано в договора за правна помощ, който в тази част има характер на разписка (опр. №865 от 03.11.20122 по ч.т.д. №484/10 на II т.о. и др.).

Общото събрание на гражданска и търговска колегия приема, че само когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.

Друг интересен и важен в практиката въпрос, по който ВКС се е произнесъл със задължителна сила в коментираното тук тълкувателно решение касае въпросът, как се определя размерът на възнаграждението на особен представител на разноски на ищеца (чл. 47, ал. 6 и чл. 48, ал. 2 ГПК). ВКС приема, че след като особен представител на страната по разглеждания ред може да бъде само адвокат, съгласно чл. 32 ГПК, то и размерът на дължимото от ищеца възнаграждение, следва да бъде определен от съда с акта за назначаването му, като този размер се съобразява с указаното в чл. 36, ал. 1 ЗА, препращащ към Наредба № 1/2004г., с оглед установяване минималното възнаграждение за вида процесуална дейност. Няма пречка, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, съдът да определи по-висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство.

ВКС се произнася и по въпроса дължи ли се държавна такса за подадена жалба от особен представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК.

Подкрепено е становището, според което съдилищата не следва да събират държавна такса от особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като изискването за внасяне на такава, не от страната, а от особения представител би препятствало правото на жалба. ВКС приема, че задължението за внасяне на държавна такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява. Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. Дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото.

Пълният текст на решението можете да прочетете: тук