НА РЪБА – картина на обезсърчаващата родна действителност

адв. Даниела Симеонова-Коруджиева

Постановката „На ръба“ от Александър Морфов е различен спектакъл. Въздействието му и силата на внушението са изключителни.

Действието е динамично (така както е само в пиеса на Морфов), картините се сменят бързо, актьорската игра е завладяваща.

Всъщност рисуват се тъжните картини на нашата действителност – отчаянието, безнадеждността и прекършването на духа на един народ, на една държава. Нашата. Как се случва всичко това? Отговорът е поднесен по начин, който не може да остави зрителя безучастен, макар и без похвата на изиграване на класическа драма на нещастна фамилия или друго. Тук целият народ е герой. Няма други главни герои, има персонажи-символи, които са събирателен образ на обществото ни. И това общество е така фатално завъртяно във водовъртежа на безнадеждната действителност, че малко по малко губи човешкия си облик докато изтлява в група не-общество, в хора-сенки, едни нищожни останки от личности, от народ.

Накрая (на пиесата, и на народа-герой в нея) достигаме до финалното „Последният да затвори вратата“. Няма го народа, няма ни. Нас. Единственото бебе (в постановката, в групата-образ на народа ни, показателно за застаряващото ни общество) бива оставено на най-възрастния и последен българин – всички други „се спасиха“ –  поединично в чужбина или се понесоха към звездите спасявайки се от нерадостния театър на своя живот.

Да, присъства и безрадостния, но така познат, така наш, български мотив за „спасяването“ в чужбина, поединичното спасяване от разпадащата се родна къща – нашата държава, родителите, които сами насърчават децата си да се „махат от тази държава“, една от най-големите трагедии на съвременна България. Но, в същото време, от наша гледна точка, по-страшна е самата нужда от такова спасение, тя е израз на тоталната липса на надежда, че добро надали би могло да „сполети“ тази окаяна държава, нейните обезверени и луднали, смазани хора, затова ние избираме да не „подреждаме“ къщичката си – родина, не се надяваме да променим към добро, към човешко действителността ни, а търсим убежище в чуждия дом.

Мизерията в постановката достига крайната степен на възможното и невъзможното. Тя се движи непрекъснато – в низходяща посока, докато героите – граждани изскачат от кофите и посрещат Новата година на найлонови „покривки“ и с утехата, че децата им, децата на България са в чужбина, че те са се спасили…

Въпросите, които са поставени в пиесата са много и силни, толкова силни, че макар диалозите  да отсъстват или да са сведени до минимум, разгръщащите се картини и блестящата актьорска игра са толкова силно въздействащи, че не допускат бягство от въпросите, от себе си, от изборите ни …

Ние сме на ръба.