Дела за защита от дискриминация

Дела за защита от дискриминация

Нормативният акт, регулиращ материята свързана с дискриминацията е Законът за защита от дискриминация, в сила от 01.01.2004 г. Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот, ефективна защита срещу дискриминацията. Процедурите за защита от дискриминация следва да бъдат по-широко и ефективно прилагани в практиката, доколкото проблемите свързани с дискриминация са все по-видими – защитата следва да е именно на национално равнище.

Дискриминацията [1] легално се разделя на пряка и непряка [2]. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак от изброените по-горе, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

Процедури и ефективни възможности за защита пред органи и съд в България

С приемането на ЗЗДискр бе създаден орган със специални правомощия – Комисия за защита от дискриминация. Комисията (КЗД) се явява специфичен орган  – „квазисъдебна юрисдикция“, която има компетентността да установява дискриминация и да постановява преустановяването й, да налага санкции и принудителни административни мерки (ПАМ) и др [3].

Много важно правомощие е това Комисията да се самосезира и да образува дела по сигнали ( а не непременно по жалби от жертви на дискриминация).

Понастоящем Закона за защита от дискриминация допуска две алтернативни (а не обусловени) процедури за защита от дискриминация – пред съд (Районен съд) и пред комисията. И двете производства са освободени от държавни такси, производството пред Комисията завършва с административен акт, който подлежи на обжалване пред Административен съд, а производството пред съда – по реда на инстанционния контрол пред горестоящия съд.

Комисията има следните правомощия[4]: 1. установява извършеното нарушение; 2. установява нарушителя и засегнатото лице; 3. определя вида и размера на санкцията; 4. прилага принудителни административни мерки; 5. установява, че не е извършено нарушение на закона и оставя жалбата без уважение – в случаите, в които такова не се е установило.

Съдът има следните правомощия[5]: 1. установяване на нарушението; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3. обезщетение за вреди;

В този смисъл налице е разлика, която е съществена – Комисията не може да присъжда обезщетение и не присъжда сторени адвокатски разноски, докато съдът може да присъди такива. Друга разлика е, че Комисията може служебно да събира доказателства, да изисква данни, поема пътни разноски на страни и свидетели.

Случаи на дискриминация; кога можем да говорим за дискриминация

Най-често случаи на дискриминация има в областта на трудовите правоотношения – неравно заплащане (напр. случаи на отказ за индексиране на месечно възнаграждение на служителка, върнала се от отпуск по майчинство[6]), в областта на недостъпната за хора с увреждания архитектурна среда, сексуален тормоз и др. Важно е да се съблюдава и това, че Комисията може да бъде сезирана в тригодишен срок от извършване на нарушението по ЗДИскр.

[1] Чл. 4. (1) (Доп. – ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

(2) Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 105 от 2016 г.) Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

[2] Чл. 4 ал. 2 и 3 от ЗЗДискр

[3] Чл. 47 ЗЗДискр

[4] Чл. 65 ЗЗДискр;

[5] Чл. 71 ЗЗДискр;

[6] Напр. Решение № 126 от 15.07.2011 г. по преписка № 63/2010 г. КЗД

Втори специализиран постоянен заседателен състав; Дискриминация на основата на признак пол ;