---

Какво се случи с преюдициални запитвания до СЕС, отправени от български съдии по въпроси, свързани с приложението на Директива 2012/27/ЕС и Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите (Съединени дела C-708/17, C-725/17; „ЕВН България“ ЕАД и „Топлофикация София“ ЕАД)

Какво се случи с преюдициални запитвания до СЕС, отправени от български съдии по въпроси, свързани с приложението на Директива 2012/27/ЕС и Директива 2011/83/ЕС относно правата на потребителите (Съединени дела C-708/17, C-725/17; „ЕВН България“ ЕАД и „Топлофикация София“ ЕАД)

 

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева

През 2017 г. български съдии отправиха преюдициални запивания до СЕС, по дела, свързани с правата на потребителите, по които страни бяха дружества на предоставяне на комунални услуги -„ЕВН България“ ЕАД и съответно „Топлофикация София“ ЕАД. Бяха и широко отразени в публичното пространство и сред потребителите на въпросните услуги.

Делата са с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Районен съд Асеновград (България) (дело C‑708/17) и Софийски районен съд (България) (дело C‑725/17) с актове (определения) съответно от 6 декември 2017 г. и 5 декември 2017 г., постъпили в Съда съответно на 19 декември 2017 г. и 27 декември 2017 г.

• Районен съд Асеновград отправя преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпроса дали тази правна уредба, доколкото предвижда, че част от разходите за отопление се разпределя между етажните собственици според отопляемия обем на апартаментите им, е съвместима с директиви 2006/32 и 2012/27, които задължават държавите членки при определени обстоятелства да гарантират фактуриране на енергията на крайните клиенти „въз основа на действителното потребление“.

Изтъква се, че по това дело предмет на спора в главното производство са неплатените суми за потребената енергия, отдадена от сградната инсталация, тоест от съвкупността от тръбопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия вътре в сградата, в това число вертикалните топлопроводи, преминаващи през всеки апартамент.

В това отношение запитващата юрисдикция се съмнява дали е законосъобразно да се фактурира потребената енергия, отдадена във всеки апартамент от сградната инсталация на сграда — етажна собственост, при положение че, както в настоящия случай, това се прави пропорционално на отопляемия обем на имота по проект, без да се взема предвид действително отдаденото в този имот количество топлоенергия. Тази юрисдикция също така посочва, че г жа Димитрова не използва топлинна енергия нито за отопляване на апартамента си, нито за гореща вода за битови нужди.

Освен това запитващата юрисдикция иска да установи дали потребителят черпи от член 27 от Директива 2011/83 правото да не заплаща цената за доставената му топлинна енергия, която не е поискал. Отбелязва се, че в тълкувателно решение от 25 май 2017 г., което е задължително за долустоящите съдилища, Върховният касационен съд е постановил, че Законът за енергетиката, и по-конкретно член 153, алинея 6 от него, не противоречи на член 62 от Закона за защита на потребителите, тъй като в сградите в режим на етажна собственост правото да се поиска доставка на отопление, и по-общо решението дали и как да се използват общите части, принадлежи не на всеки отделен етажен собственик, а на мнозинството етажни собственици, поради което за потребител на тази услуга трябва да се смята цялата етажна собственост.

Районен съд Асеновград поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Допуска ли разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива [2006/32] възможността на топлофикационното дружество да претендира стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сгради — етажна собственост, пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта?

2)      Допуска ли разпоредбата на чл. 27 от Директива [2011/83] национална правна уредба, която задължава потребителите, собственици на жилища в сгради в режим на етажна собственост, които са прекратили ползването на топлинна енергия, като са премахнали отоплителните уреди в жилищата си или по тяхно искане служители на топлоснабдителното дружество са препятствали техническата възможност на отоплителното тяло да отдава енергия, да заплащат стойността на непоискана, но доставена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация?

3)      Въвежда ли подобна национална правна уредба нелоялна търговска практика по смисъла на Директива [2005/29]?“.

• По дело № 29505/2017г., 76 с-в СРС, съдът преценява, че за разрешаването на спора между страните е необходимо тълкуване на разпоредби на Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011г., а именно нормите, имащи отношение към възникването, съдържанието и прекратяването на договора по доставка на услугата централно отопление.

СРС отправя до Съда на Европейския съюз запитване относно тълкуването на приложимите към спора правни норми от посочената директива, доколкото, по мнение на отправилия запитването съд, тя може би не е била транспонирана коректно от националния законодател, а приложимият български закон ù противоречи, което означава, че може би е пряко приложима.

В определението СРС прави изключително подробен и точен анализ на цялата вътрешна уредба на приложимото право по делата със страна топлофикационно дружество (те са ЕДНОТИПНИ)  посочва т.нар. масова хипотеза. По-долу подробно цитираме (курсив – запазен, на съда) мотивите на 76 с-в на СРС, тъй като те са брилянтен анализ на уредбата, съдебната практика и фактическото положение, или накратко казано това, което се случва по тези преимуществено еднотипни дела.

Масовият случай, пише съдът е, че огромния брой от жителите на столицата живеят в стари, построени по времето на предходния икономически строй, а дори и преди това – преди втората световна война, сгради в режим на етажна собственост. Топлоснабдителните инсталации в тези сгради са изграждани преди 1989г. В тази хипотеза, която, е основната за столицата, правоотношението физическо лице, собственик на топлоснабден имот в отопляема сграда възниква фактически (ТР 4 от 29.01.2013г. по тълк. д. № 4/2012г.), като възможностите са две:

1. закупува, получаване по дарение на жилище; и
2. наследяване – т.е. придобиване по наследство.

Общите части задължително се придобиват с придобиването на жилището. Така е според закона, а и според задължителната тълкувателна практика на Конституционния съд и Върховния касационен съд.

Всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, в сила към 2012г.).

Решение на Конституционния съд № 5 от 22.04.2010г.: С разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и като такива са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 (съдът констатира, че има неточност в законовата уредба и препращането е некоректно, тъй като в резултат на законодателната промяна със ЗИД на ЗЕ (обн., ДВ, бр. 74 от 2006 г.) в действителност средствата за дялово разпределение са уредени в чл. 140, ал. 1, т. 2, а не в т. 3).

Някога, съобразно действащото към момента на изграждане на абонатната станция законодателство, е имало искане (евентуално договор), сключен между  „Т. С.“ (но в предходната ù правнноорганизационна форма) и етажната собственост, но в напълно различен персонален състав.

От гледна точка на етажните собственици обикновено нямат и представа кога се е случило, тъй като малка част от тях са били деца, някои са починали, а други са придобили впоследствие апартамент в сградата. Това обстоятелство не се установява в процесите (по делата на „Т.“), тъй като това се счита за излишно.

Нормално би било да се предположи, че всеки нов собственик встъпва във вече възникнало правоотношение, но според закона и съдебната практика, това не е така. Както бе посочено, правоотношението възниква с придобиването на съсобствеността. Съгласно чл. 41 от Наредба № 16-334 от 6 април 2007г. за топлоснабдяването, за настъпили промени в собствеността или вещното право на ползване новият потребител е длъжен в 30-дневен срок да уведоми с писмено заявление топлопреносното предприятие. В случаите на промяна на характера на ползване на топлинната енергия потребителят уведомява топлопреносното предприятие в 30-дневен срок от настъпване на основанието за това. Тази промяна може да се стори и от стария собственик, а доколкото нотариалните актове са публични, самият монополист често „служебно“ открива партиди при промяна в собствеността.

Независимо, че законът, а и съдебната практика са категорични, че правоотношението с топлоснабдителното предприятие се „придобива“ с придобиването на жилището и че това е договор, то в този „договор“ страните са практически лишени възможността да договарят клаузите на сделката. „Сключването“ на договора е задължително и за двете страни; общите условия на ищеца се одобряват от административен орган (Комисията за енергийно и водно регулиране), а цената се определя напълно административно – решения на същата тази комисия (които се публикуват на интернет страницата ù – чл. 25, ал. 3 от ЗЕ). Самите общи условия, все пак редактирани от ищеца, се публикуват в няколко вестника (чл. 150, ал. 2 от ЗЕ), а не се съобщават на потребителите изрично.

Липсата на уредено индивидуално уведомяване е излишно, тъй като страните, а най-вече потребителят, са лишени от възможността на интервенират върху предмета на договора.

Когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение (чл. 153, ал. 2 от ЗЕ). Това е единственият начин да се прекрати правоотношението (Конституционния съд № 5 от 22.04.2010г.: Снабдяването с топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление попада в обхвата на понятието “всеобщо предлагана услуга” по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗЕ, която не може да бъде отказана по причини, непосочени в закона и има за цел създаването на добър стандарт на живот на потребителите чрез осигуряване на постоянно, хигиенично и икономично потребление на топлинна енергия и гореща вода за битови нужди. То служи за обезпечаване на приемливи климатични условия във всички помещения на сградите).

Проблемът е че това по-скоро е теоретична възможност. Сградите са големи (според заключението на вещите лица и тази е високоетажен блок), а от там и броят на етажните собственици обикновено е голям. Общите събрания трудно могат да вземат каквото и да е решение, а още по-малко и за спиране на ползването на топлинната услуга. Самото правоотношение, съобразно цитираните по-горе параметри, по-скоро прилича на фискално задължение, а не договор. Следва да се има предвид, че „Т.“ е собственост на общината, която е нецентрализирана проява на държавната администрация, а не частен субект.

Обяснението на конституционния съд (съобразно вече цитираното решение) е че държавата е социална, съответно на нейните най-бедни граждани следва да се осигури достъп до евтина енергия. Ако се даде възможност индивидуално да се прекрати правоотношението, то това би оскъпило услугата, а от там би застрашило физически живота на тази част от населението. Тази логика ползва най-слабата икономически част от обществото, приемайки същевременно, че собствеността (а още повече в рамките на етажна собственост) задължава. Така, изборът е не между икономически силен и слаб субект, а между две групи уязвими субекти – най-бедните граждани на страната, и тези, които са платежоспособни и макар и (понякога) да не получават реална (нужна им) престация, следва да понесат икономическата тежест от социалната политика на държавата. Нелогичността произтича от там, че държавата е социална, а не членовете на етажната собственост. Така, според този състав на съда, финансово затруднената част от населението следва да се подпомага от бюджета, а не от съседите си.

Принудата да се ползва услугата на ищеца (в частта ù относно топлоподаването) е двойна – освен юридическа, но и фактическа. Отчитането на подадената топлинна енергия се извършва (отново става въпрос за масовата хипотеза на старите сгради) чрез уреди, които отчитат не друго, а температурата в стаята в която има отоплително тяло (чл. 49, ал. 4 от Наредба № 16-334 от 6.04.2007г. за топлоснабдяването), като се съобразява някакъв минимум на температурата за съответния период от годината (чл. 4 от Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост).

Налице е и допълнително усложнение. Според нормативната уредба, може да се спре свободно подаването на топла вода и да се пломбират радиаторите (т.е. да се спре „парното отопление“) в конкретен апартамент, но не може да се спре последната част от услугата на ищеца – дяловото разпределение.

Затова при доставката на централно отопление в сградите под режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен собственик (той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната инсталация като обща част), а от мнозинството етажни собственици, които по общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части. Потребител на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но неможе да откаже (ТР на ВКС ОСГК № 2/2016 от 25 май 2017г.). Тук вече етажната собственост се възприема като неперсонифицирано образование, на което по изключение е дадена възможността да бъде страна в правоотношението – т.е. да се поиска и получи топлинна енергия. Така, всеки член на Етажната собственост, който е страна в задължително индивидуално правоотношение с ищеца, е и потребител „поискал отопление на общите части на сградата“.

На основание на всичко изложено, съдът ОТПРАВЯ преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз съгласно чл. 267, първи параграф, буква „б” от Договора за функционирането на Европейския съюз, със следните въпроси:

 

– 1. директивата изключва нормативната уредба на традиционното договорно право относно сключването на договори, но дали изключва регламентация на тази крайно нетипична законово предвидена структура за възникване на договорна връзка?

– 2. ако директивата не изключва собствена регламентация в тази хипотеза, това договор по смисъла на чл. 5 от директивата ли е или нещо различно? Ако е или не е договор, то директивата приложима ли е в случая?

– 3. този тип фактически договори регулира ли се от директивата, независимо от момента на възникването им или тя се прилага само за новопридобити жилища или още по-тясно – новоизградени жилища (да се разбира абонатни инсталации с искания за присъединяване към топлоснабдителната мрежа)?;

– 4. ако директивата е приложима, то националната уредба нарушава ли чл. 5, § 1, б. Е, във връзка с § 2, регламентиращи правото принципната възможност правоотношението да бъде прекратено?

– 5. така, ако ще се сключва договор, то той следва ли да е в някаква форма, а и какъв би следвало да е обемът от съдържание на информацията, която трябва да се предостави на потребителя (разбиран като индивидуален собственик на жилище, а не етажна собственост)? Липсата на информация, представена своевременно и достъпно влияе ли на възникването на правната връзка?

– 6. необходимо ли е изрично искане – изразено формално желание от страна на потребителя, за да бъде страна в подобно правоотношение?

– 7. ако е сключен договор, неформален или формален, то отоплението на общите части на сградата (най-вече стълбищната клетка), част ли е от предмета на сделката и потребителят поръчал ли е услугата в тази ù част, ако няма изрично искане за това от него или дори от цялата етажна собственост (например при свалени радиатори, което е масовата хипотеза – вещите лица не сочат отоплителни уреди в общите части на сградата)?

– 8. съобразно посоченото, има ли значение (разлика), ако топлоподаването е прекратено в личния апартамент за качеството на собственика като потребител, поискал отопление на общите части на сградата?

Делата, образувани по тях С‑708/17 и С‑725/17 са съединени и СЕС се произнася по тях с едно решение от 5 декември 2019 година.

В решението си, СЕС прави следните уговорки:

На първо място, по дело C 725/17 въпросите на Софийски районен съд се отнасят отчасти до условията за сключване на договора за доставка на топлинна енергия от доставчик на централно отопление, и по-конкретно до липсата на съгласие от собственика на апартамент в сграда — етажна собственост, при сключването на договора за доставка на енергия.

Съгласно член 3, параграф 5 от нея Директива 2011/83 не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в тази директива. В това отношение в съображение 14 от Директивата се уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора.

После,

С втория и третия въпрос по дело C 708/17 и с въпросите по дело C 725/17 запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.

Но СЕС приема, че въпреки, че непоръчаната доставка е дефинирана като „доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите“, и че целта на член 27 от Директива 2011/83 е така да попречи на търговеца да наложи на потребителя договорно правоотношение, за което той не е дал свободно съгласие, в настоящия случай член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката предвижда, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.

Т.е. СЕС просто цитира и насочва към вътрешната правна уредба, подробно анализирана от СРС и която посочихме по-горе.

СЕС сочи, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост, е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост. В това отношение във връзка с обстоятелството, че както в настоящия случай, съответните етажни собственици не са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили, Съдът неотдавна постанови, че при спор за парично задължение, произтичащо от решение на специално предвиденото в българското право общо събрание на етажните собственици, всеки етажен собственик, придобивайки качеството на етажен собственик на сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички разпоредби на акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от общото събрание на собствениците на сградата (вж. в този смисъл решение от 8 май 2019 г., Кер, C 25/18, EU:C:2019:376, т. 29).

При тези условия подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.

По въпросите, поставени от РС – Асеновград, СЕС насочва към документите от подготвителните работи по Директива 2006/32, и в частност от доклада на Парламента от 2 май 2005 г. относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги (A6—0130/2005), волята на законодателя на Съюза е при монтирането на индивидуални измервателни уреди, позволяващи да се отчита реалното, действителното потребление на крайния клиент, да се взема предвид практическата възможност за монтиране на такива уреди в определени, понякога твърде стари сгради, доколкото той преценява, че монтирането им невинаги би било реалистично, разумно и пропорционално предвид прекомерните разходи, които би могло да наложи.

Ето защо, доколкото невинаги има възможност за монтиране на индивидуални измервателни уреди, самите сметки могат да се изготвят въз основа на реалното енергийно потребление само когато това е технически осъществимо, както впрочем потвърждава употребата на израза „когато е уместно“ в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.

СЕС посочва, че като се имат предвид обаче данните, че в такива сгради в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части.

Що се отнася по-конкретно до сградната инсталация, от тези данни следва, че както поддържа ЕВН, може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти.

Ето защо се явява технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

На основание всичко изложено, съдът (четвърти състав, СЕС) решава[1]:

1)      Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.

2)      Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.

 

Т.е. всички посочени недостатъци и проблеми на ЕДНОТИПНИТЕ производства на комуналните топлофикационни дружества срещу потребители остават и ще продължат да бъдат решавани както досега.

[1]  Цялото решение на СЕС https://curia.europa.eu/juris/document/document.jsf?text=&docid=221326&pageIndex=0&doclang=BG&mode=lst&dir=&occ=first&part=1&cid=13841508

---