Практика по дела за дискриминация на основание възраст във връзка с изискването за максимална възраст на кредитополучателя

Практика по дела за дискриминация на основание възраст във връзка с изискването за максимална възраст на кредитополучателя

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева, член на САК

1. Въведение:

В Република България е действащ специален нормативен акт, уреждащ закрилата и материята свързана с дискриминацията –  Законът за защита от дискриминация, в сила от 01.01.2004 г. Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, в третирането и във възможностите за участие в обществения живот и ефективна защита срещу дискриминацията.

Смятаме, че процедурите за защита от дискриминация следва да бъдат по-широко и ефективно прилагани в практиката, доколкото проблемите свързани с дискриминация са все по-видими.

За това по-долу ще направим кратък преглед на известната ни практика по дела за дискриминация на основание възраст във връзка с изискването за максимална възраст на кредитополучателя и гарантираното от закона равенство във възможностите за участие в обществения живот.

2. Няколко думи за дискриминацията

Дискриминацията[1]легално се разделя на пряка и непряка. Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак от изброените по-горе, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

3. Процедури и ефективни възможности за защита пред органи и съд в България

С приемането на ЗЗДискр бе създаден орган със специални правомощия – Комисия за защита от дискриминация. Комисията (КЗД) се явява специфичен орган  – „квазисъдебна юрисдикция“, която има компетентността да установява дискриминация и да постановява преустановяването й, да налага санкции и принудителни административни мерки (ПАМ) и др[2]. Много важно правомощие е това Комисията да се самосезира и да образува дела по сигнали ( а не непременно по жалби от жертви на дискриминация).

Понастоящем Закона за защита от дискриминация допуска две алтернативни (а не обусловени) процедури за защита от дискриминация – пред съд (Районен съд) и пред комисията. И двете производства са освободени от държавни такси, производството пред Комисията завършва с административен акт, който подлежи на обжалване пред Административен съд, а производството пред съда – по реда на инстанционния контрол пред горестоящия съд.

Комисията има следните правомощия[3]: 1. установява извършеното нарушение; 2. установява нарушителя и засегнатото лице; 3. определя вида и размера на санкцията; 4. прилага принудителни административни мерки; 5. установява, че не е извършено нарушение на закона и оставя жалбата без уважение – в случаите, в които такова не се е установило.

Съдът има следните правомощия[4]: 1. установяване на нарушението; 2. осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3. обезщетение за вреди;

В този смисъл налице е разлика, която е съществена – Комисията не може да присъжда обезщетение и не присъжда сторени адвокатски разноски, докато съдът може да присъди такива. Друга разлика е, че Комисията може служебно да събира доказателства, да изисква данни, поема пътни разноски на страни и свидетели.

4. Преглед на практиката на съда по дела за дискриминация на основание възраст във връзка с изискването за максимална възраст на кредитополучателя.

Известни са ни две съдебни решения, в които съдът се е произнесъл по въпроси свързани с изискването за максимална възраст на кредитополучателя и дискриминация на основата на признака възраст.

В Решение по гр. дело № 4041/2006 на Софийски районен съд, 28 състав, съдия Владимир Вълков, съдът се е произнесъл по искове с правно основание чл. от Конституция на РБ, чл. 4, ал. 1, чл. 37, ал. 1 т. 1-3 от Закона за защита от дискриминация.

Производството е протекло по реда на чл. 71 от ЗЗДискр като съдът е бил сезиран, тъй като на ищеца е отказан кредит на основание това, че политиката на банката изисквала кредитополучателят да е на възраст до 60или 65 години като е изложен довод, че така мотивираният отказ води до различното му третиране въз основа на възраст, което не се изисква от изрична законова разпоредба, нито е оправдано  с оглед разумни подходящи и необходими цели. Ответникът в лицето на банковата институция твърди, че действително в общите условия била предвидена възраст като условие за отпускане на кредит, но тъй като ставало дума за банкова услуга, която  е подчинявала на търговски и други специфични банкови закони, не било налице дискриминация.

Съдът признава за установено, че възрастта, установена като условие за ползване на ипотечен жилищен кредит, е нарушение на правото на равно третиране при достъп до финансова услуга.

В мотивите си, съдът приема, че „Всеки участник в социалния живот дължи да осигури възможност за всички други лица, отговарящи на определени условия, обусловени от естеството на предлаганото благо, да се ползват от него. В този смисъл именно недопустимо е изключване на когото и да било от кръга на потенциалните потребители на благото въз основа на признаци, посочени в чл. 4 ал. 1 от ЗЗДискр. Ефективната защита на равното третиране предполага както забрана за непосредствено позоваване на такъв признак – пряка дискриминация, така и забрана за следвана политика, която макар и формално да сочи на осигурено равенство, реално води до същия отречен от правния ред резултат – непряка дискриминация. Преценката за равенство в третирането следва да бъде правена с оглед на обстоятелствата, обуславящи признатия от закона интерес, удовлетворяването на който е било осуетено. След като кръгът от потребители на финансовата услуга се определя въз основа на лицата, откликнали на предложението, то и всяко едно от тях следва да бъде третирано на база сравними и обективно обусловени критерии. Очевидно е, че възрастовата граница, въведена в общите условия, лишава ищеца, който не отговаря на този критерии от възможността ответникът да прецени дали и доколко доходът и предлаганото в обезпечение имущество на ищеца са достатъчни, за да бъде ефективно обслужван поискания кредит. В този смисъл създадената от ответника пречка води до неравно третиране на ищеца по отношение на всеки друг потребител на услугата, който се включва във възрастовата граница. Именно защото законът забранява възрастта като критерий за отделяне на човека или обособяване на групи на този признак, не е възможно да се приеме, че така въведеното условие се явява форма на разделение на хора в групи по „рационален признак”. Не е налице възприет от правния ред разум, който да обуславя подобно деление.“[5]

В решение от 27 ноември 2006 г. по гр. д. 4038/2006 на Софийски районен съд, 48 с-в[6], съдия Катерина Енчева съдът се е произнесъл по искове на основание КРБ, ЕКЗПЧ, чл. 4, ал. 1, чл. 71, ал. 1 т.1-3 от ЗЗДискр.

Ищецът излага данни за факти и обстоятелства, при които му е отказан ипотечен кредит на основание възраст, като счита, че изискването на ответника (накова институция) за отпускането на ипотечен кредит съставлява различно третиране на лицата, т.е. дискриминация. Ответникът в лицето на банкова институция твърди, че не са засегнати права на ищеца, тъй като всяка банка имала право да определя условията, при които да предоставя банкови кредити, като тези условия били одобрени от БНБ. Според условията му, всяко лице трябвало да е на възраст от 65 години към момента на погасяване на ипотечния кредит и на това основание на ищеца било отказано.

Съдът приема, че : “ ЗЗДискр. доразвива общо заложеното в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и в Конституцията на Република България, правило за недопустимост на дискриминацията, като несъвместима с принципите и основите, на които се гради едно демократично общество, а така също и със закрепването на равнопоставеността между хората, като фундамент на цивилизованите общества. Изискването за максимална възраст на кредитополучателя, съдържащо се в общите условия на банката съставлява пряка дискриминация на основата на възраст. При определяне условията, при които се отпуска банков кредит, банката не може да нарушава нормативно установени изисквания и особено основни човешки права, включващи и забрана за дискриминация, които са заложени в Конституцията на страната и съставляват основата на правния ред на държавата и на международния правен ред. Подобно поведение дължи и Централната банка при одобряването на условията за отпускане на кредити. Само по себе си одобрението на условията от БНБ не е достатъчно да санира наличието на нарушение в Общите условия на съответната търговска банка. Това е така. защото и БНБ дължи да съобрази своето поведение, както с основния закон, така и с останалите закони имащи отношение към формирането на правния ред в страната.“

1. Заключение

Като заключение можем да обобщим, че налице е предвиден ред за установяване и обезщетяване на случаите на дискриминация, както и че налице е практика, която безпротиворечиво приема, че изискването за максимална възраст на кредитополучателя, съдържащо се в общите условия съставлява пряка дискриминация на основата на възраст. При определяне условията, при които се отпуска банков кредит, банката не може да нарушава нормативно установени изисквания и особено основни човешки права, включващи и забрана за дискриминация, които са заложени в Конституцията на страната и съставляват основата на правния ред на държавата и на международния правен ред.

–

[1] Чл. 4. (1) (Доп. – ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.

(2) Пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

(3) (Изм. – ДВ, бр. 105 от 2016 г.) Непряка дискриминация е поставянето на лице или лица, носители на признак по чл. 4, ал. 1, или на лица, които, без да са носители на такъв признак, съвместно с първите търпят по-малко благоприятно третиране или са поставени в особено неблагоприятно положение, произтичащо от привидно неутрални разпоредба, критерий или практика, освен ако разпоредбата, критерият или практиката са обективно оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими.

[2] Чл. 47 ЗЗДискр.

[3] Чл. 65 ЗЗДискр;

[4] Чл. 71 ЗЗДискр;

[5] Решението е публикувано в цялост на сайта на Комисия за защита от дискриминация, сборник Съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация, С, 2008, стр. 69 и сл. .

[6] Решението е публикувано в цялост на сайта на Комисия за защита от дискриминация, сборник Съдебна практика по приложението на закона за защита от дискриминация, С, 2008, стр. 73 и сл. .