Съдебната практика по прилагането на Пáвловия иск (по чл. 135 ЗЗД) и последиците от уважаването му (отпадане на несеквестируемостта)

Съгласно чл. 135 ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането. Когато действието е възмездно, лицето, с което длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни лица са придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на недействителността. Знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника.

Когато действието е извършено преди възникване на вземането, то е недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което той е договарял, да увреди кредитора. Кредиторите, в чиято полза е обявена недействителността, се удовлетворяват от сумата, получена от публичната продан преди третото лице, тогава когато то участва в разпределението с вземане, произтичащо от обявяване на недействителността.

В съдебната практика се приема, че когато увреждащата сделка е безвъзмездна, не се изисква знание у третото лице, с което длъжникът е договарял – по аргумент от чл. 135, ал.1, пр.2 ЗЗД: напр. решение №779/16.10.2006 по г.д. №845/2005, II г.о. на ВКС.

По-сложен е въпросът относно действието на несеквестируемостта след като увреждащата сделка е отменена. В практиката на ВКС (напр. Решение №565/31.07.2006г. по г.д. №71/2005г. II г.о. на ВКС) се приема, че при разпоредително действие несеквестируемостта отпада, тъй като длъжникът признава (щом прехвърля вещта), че не се нуждае от процесната вещ и от разпореждането се облагодетелства друг, вместо кредиторът да бъде удовлетворен.

В посоченото решение, е обсъден аргумент, че доколкото предмет на разпоредителна сделка е несеквестируемо имущество, тя не може да бъде атакувана чрез отменителен иск. Но ВКС приема, че институтът на несеквестируемостта (уреден в ГПК, чл. 444) се отнася до имущество, останало в патримониума на длъжника, но при разпоредителното действие (атакувано с отменителния иск по чл. 135 ЗЗД), длъжникът сам се отказал от вещта.

Има устойчива практика в смисъла, разгледан по-горе, а именно, че ако длъжникът сам се разпореди с единственото жилище в полза на трето лице, не може да се ползва от несеквестируемостта.