Дела за защита от дискриминация

Нормативният акт, регулиращ материята свързана с дискриминацията е Законът за защита от дискриминация, в сила от 01.01.2004 г. Целта на закона е да осигури на всяко лице правото на равенство пред закона, равенство в третирането и във възможностите за участие в обществения живот, ефективна защита срещу дискриминацията. Процедурите за защита от дискриминация следва да бъдат по-широко и ефективно прилагани в практиката, доколкото проблемите свързани с дискриминация са все по-видими – защитата следва да е именно на национално равнище.

четете още

Споровете за родителски права се едни от най-често срещаните в практиката, както и споровете за издръжката. Обичайно те се решават в рамките на бракоразводното производство, но в случаите, в които брак не е бил сключван, се разглеждат в отделно производство, както и в случаите, в които се иска изменение на постановени с бракоразводно решение мерки на основание изменение в обстоятелствата.

четете още

Разводът в Република България е съдебна процедура, след преминаването, на която съдът допуска развода между съпрузите и прекратява брака.

Разводът може да бъде по взаимно съгласие и по исков ред. Процедурите са различни.

Разводът по взаимно съгласие е безспорно, охранително производство.  Регламентацията е в чл. 50 и сл. от Семейния кодекс и чл. 330 от ГПК. При разводът по взаимно съгласие е необходимо да е налице съгласие между съпрузите за прекратяване на брака и по последиците на бракоразвода, посочени в чл. 51 СК като задължително съдържание на споразумението, което трябва да постигнат. Съдът утвърждава споразумението, когато то отговаря на изискванията на закона и постановява развод. Решението не подлежи на обжалване.

Предимството на тази процедура за прекратяване на брака (а не общата – по исков ред) е, че съдът допуска развода, без да издирва мотивите им за прекратяване на брака и следователно не се събират доказателства за разстройството на брачната връзка. Основанието за развод в този случай е „сериозното и непоколебимо  взаимно съгласие“, то е предпоставката за допускане на развода, без самото съгласие да е с конститутивно значение. Това е така, защото съгласно българското право, #развод се постановява само от съда и актът, с който бракът се прекратява е съдебното решение.

Разводът по исков ред е всъщност развод поради разстройство на брака. Разстройството на брачната връзка следва да се докаже пред съда. В рамките на съдебна процедура, следва да се докаже и да се установи „дълбоко и непоправимо“ разстройство (чл. 49 СК). Искът за развод поради разстройство на брака е конститутивен, предявява се до районния съд по постоянен адрес на ответника. Съдът бива сезиран с подаването на искова молба от единия от съпрузите, отговаряща на изискванията на ГПК и съдържаща задължителните реквизити – адресат, данни на страните, съответни приложения и т.н. и искането отправено до съда – да постанови развод поради дълбоко и непоправимо разстройство на брака. На първото заседание по делото е задължително личното явяване на страните. Последица от неуважителното неявяване на ищеца е прекратяване на делото.

Правната регламентация на процедурата по развод по исков ред е в СК – чл. 49, 52 и сл., както и в ГПК и ЗЗДет. Важима е и съдебната практика и по стария СК и по-новия, доколкото моралните и законови критерии за „дълбоко и непоправимо“ разстройство на брачната връзка между съпрузите са непроменени.  Следва да бъдат доказани пред съда и в рамките на един състезателен процес всички факти, от които съдът може да направи извод за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака, които са основанията за развода. Тези факти се ценят от съда винаги спрямо конкретния индивидуален случай, съгласно закона и съгласно ППВС№10/1971г. Съдът следва да установи причините, обусловили настъпването не на временно и преодолимо разстройство, а до дълбокото и непоправимо негово разстройство (така т. 2, 3, 4 и 7 от ППВС № 10/1971 г.) – те могат да бъдат обективни обстоятелства и/или брачни нарушения на единия или двамата съпрузи.

Производството за #развод поради разстройство на брака започва по инициатива само на единия съпруг. Ако е налице взаимно съгласие за развода е добре да се процедира съгласно чл. 50 от СК – по процедурата за развод по взаимно съгласие.

Проверката за тежести при покупката на недвижим имот е задължителна с оглед защитата на интересите на купувача. Рискът да се закупи имот обременен с вещни тежести (ипотеки, възбрани, които се вписват в имотния регистър и наличието им може да бъде установено от всички трети лица (ЗЗД и ПВ) е реален, а наличието на същите може сериозно да накърни интереса на лицата, закупуващи недвижим имот.  Също налице е риск да има и висящи съдебни дела, касаещи конкретен недвижим имот (исковите молби също се вписват, съгл. чл. 114, вр. с чл. 112 ЗС и ПВ).

В този смисъл, проверката за липса на тежести чрез извършване на справка в Имотния регистър към Агенция по вписванията е важно да бъде навременно извършена. Това е възможно както чрез заявление за издаване на Удостоверение за тежести /Удостоверение за лице/имот/период (и заплащане на държавна такса), така и чрез бърза електронна справка в електронния имотен регистър към АВ. Предимство на справката е, че може да бъде извършена непосредствено преди сключването на договор (напр. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот), а така също и непосредствено преди самата сделка, с оглед на това, получената информация да бъде възможно най-актуална, съгласно предвидения законов ред за вписвания (ЗКИР и ПВ).

Принципно, съгласно гл. VII на ПВ, книгите за вписване са публични. Всеки може да поиска справки по вписванията, отбелязванията и заличаванията, направени по книгите за вписване. Справките са устни или писмени. Устните справки се дават по устно или писмено заявление на всяко лице, което поиска, и в негово присъствие, ако пожелае.

Справки могат да се правят и чрез отдалечен достъп по ред, определен от министъра на правосъдието. Съгласно  Заповед на Министерство на правосъдието за воденето на регистри, книги и указатели на електронен носител и за реда за извършване на справки по книгите за вписвания, водени в електронен вид, чрез използване на отдалечен достъп за получаване на информация. Такъв възможен ред е именно чрез справка чрез регламентиран достъп до данните от кадастъра и имотния регистър и предварително заплащане по установения ред (чрез услугата „Справки чрез отдалечен достъп с помощта на Интернет” – информация относно вписванията на сделки и актове с недвижими имоти) на Агенцията по вписванията.

Както съгласно Конституцията (Чл. 120. (1) Съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи.(2) Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон.), така и съгласно Административно-процесуалния кодекс, всички административни актове могат да бъдат обжалвани по предвидения законов ред.

Съгласно АПК (Чл. 127), съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане, като не могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да решат искането.

Обжалването на административни актове се осъществява пред компетентните административни съдилища, на които съгласно чл. 89, ал. 1 от Закона за съдебната власт, като първа инстанция, са подсъдни всички административни дела, освен тези, които със закон за определени като подсъдни на Върховния административен съд.

На административните съдилища са подведомствени всички дела по искания за:

• издаване, изменение, отмяна или обявяване на нищожност на административни актове;
• обявяване на нищожност или унищожаване на споразумения по този кодекс;
• защита срещу неоснователни действия и бездействия на администрацията;
•  защита срещу незаконно принудително изпълнение;
• обезщетения за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на административни органи и длъжностни лица;
• обезщетения за вреди от принудително изпълнение;
• обявяване на нищожност, обезсилване или отмяна на решения, постановени от административните съдилища;
• установяване неистинността на административни актове по този кодекс.

Всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно административно право или правоотношение, когато има интерес от това и не разполага с друг ред за защита.

Единствено, съгласно чл. 128, ал. 2 АПК, не подлежат на съдебно обжалване административните актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната, освен ако в закон е предвидено друго.

Правото на обжалване на незаконосъобразни актове на администрацията е важна гаранция за защита на правата и законните интереси на гражданите във всяка демократична и правова държава.

Глобата  е вид административно наказание, регламентирано в Закона за административните нарушения и наказания. Съгласно чл. 13 ЗАНН, за административни нарушения могат да се предвиждат и налагат следните административни наказания:

а) обществено порицание;

б) глоба;

в) временно лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност.

Глобата е наказание, което се изразява в заплащане на определена парична сума. На юридически лица не може да бъде налагано наказание „глоба“, а „имуществена санкция“. Съгласно чл. 83, ал. 1: в предвидените в съответния закон, указ, постановление на Министерския съвет или наредба на общинския съвет случаи на юридически лица и еднолични търговци може да се налага имуществена санкция за неизпълнение на задължения към държавата или общината при осъществяване на тяхната дейност.

Наказанието се налага с издаване на наказателно постановление, което подлежи на обжалване по реда на ЗАНН пред районния съд, като обжалването спира изпълнението.

Наказателните постановления представляват актовете, с които завършва извънсъдебната фаза на административнонаказателно производство, уредена в Закона за административните нарушения и наказания.

Административното наказване е дейност, извършвана от държавни административни органи и структури, притежаващи материална и териториална компетентност за извършване на съответната контролна дейност. Извънсъдебната фаза на разглежданото административнонаказателно производство се състои от:

• установяване на административното нарушение чрез съставяне на акт за установяване на административно нарушение, съдържащ задължителни реквизити (съгласно чл. 42 ЗАНН;
• налагане на административно наказание чрез издаването на наказателно постановление, съдържащо задължителни реквизити, (съгласно чл. 57 ЗАНН) и подлежащо на обжалване пред Районен съд.

Обжалването на наказателните постановления спира изпълнението на същите.

Тази година, Конституционният съд се произнесе и обяви за  противоконституционна нормата на чл.189, ал.13 от Закона за движение по пътищата – Решение №1/ 01.03.2012г. по КД №10/2011г., т.е.  вече подлежат на обжалване и наказателните постановления до 50 лева.

Аргументите, изложени от омбудсмана на РБ са, че чл. 189, ал. 13 от ЗДвП ограничава конституционно гарантираното право на защита, тъй като се явява пречка за обжалването на съставяните по ЗДвП наказателни постановления и електронни фишове за налагане на глоба под  50 лева.

Доскоро, поради хипотезата на нормата на чл. 189, ал. 13 (предишна 5, доп. – ДВ, бр. 10 от 2011 г.) на ЗДвП, че не подлежат на обжалване наказателни постановления и електронни фишове, с които е наложена глоба до 50 лв. включително, практиката по обжалването на въпросните наказателни постановления беше противоречива.

Много съдилища и съдебни състави прилагаха директно нормата на чл. 6 §1 на Конвенцията за защита правата на човека (в сила за РБ от 1992г.), с аргумента, че в противен случай се нарушава правото на справедлив и публичен процес в разумен срок от независим и безпристрастен съд.

Например, в Определение от 03.12.2008г. на Административен съд – Пловдив по ч.к.н.а.х.д. №2171/2008г. се приело, че обжалването на наказателно постановление, с което е наложена глоба до 50 лева е недопустимо, защото този род актове са изрично изключени от обхвата на съдебния контрол.

Обратно, много състави приемат за недопустимо субектите, на които са наложени наказания в размер до 50 лева да се лишават от правото на средство за защита и се позовават на чл. 47  и чл. 48 от Хартата за основните права на Европейския съюз, част от Общностното право, което пък от своя страна е приложимо за РБ считано от 01.01.2007г., както и споменатата норма на чл. 6 §1 на Конвенцията за защита правата на човека: Определение/16.04/2010г. на Административен съд – Кюстендил по ч.к.н.а.х.д. № 90/2010г.

След постановеното от Конституционния съд Решение №1/ 01.03.2012г. по КД №10/2011г., с което Конституционният съд се произнесе и обяви за  противоконституционна нормата на чл.189, ал.13 от Закона за движение по пътищата, подобни правни еквилибристики няма да се налагат, поради факта, че обявяването на дадена норма или акт за противоконституционна има за последица автоматичното й неприлагане, съгласно чл. 22, ал. 2 на ЗКС.

Търговският регистър е единна централизирана електронна база данни, съдържаща електронни дела за всеки търговец (дружество) и съдържаща вписаните обстоятелства и обявените актове. Води се от Агенция по вписванията към Министъра на правосъдието.  В ТР се вписват търговци, клонове на чуждестранни търговци и свързаните с тях обстоятелства, за които е предвидено със закон, че подлежат на вписване. В ТР се обявяват актове, които се отнасят до търговците и клоновете на чуждестранни търговци, за които е предвидено със закон, че подлежат на обявяване.

Изискването за публикуване на ГФО ежегодно се съдържа в закона за счетоводството, чл. 40. Съгласно законовите разпоредби, предприятията публикуват годишния си финансов отчет и консолидирания си финансов отчет, годишния доклад за дейността и годишния си консолидиран доклад за дейността, приети от общото събрание на съдружниците/акционерите или от съответния орган, както следва:

• чрез заявяване и представяне за обявяване в търговския регистър публикуват:

а) едноличните търговци – в срок до 31 май на следващата година;

б) дружествата с ограничена отговорност – в срок до 30 юни на следващата година;

в) всички други търговци по смисъла на Търговския закон – в срок до 31 юли на следващата година;

Така и съгласно чл. 6 от Закона за търговския регистър: Всеки търговец е длъжен да поиска да бъде вписан в търговския регистър, като заяви подлежащите на вписване обстоятелства и представи подлежащите на обявяване актове.

Всяко лице, което е задължено да заяви вписване на обстоятелства или да представи актове в търговския регистър, трябва да извърши това в 7-дневен срок от настъпването на обстоятелството, съответно от приемането на акта, освен ако със закон е определен друг срок.

Актовете по чл. 40, ал. 1 – 3 от Закона за счетоводството се заявяват и представят за обявяване в търговския регистър по реда и в сроковете, предвидени в Закона за счетоводството.

АВ осигурява възможност за приемане на заявления за вписване в електронан форма и по електронен път при условията и по реда на Закона за електронния документ и електронния подпис (ЗЕДЕП) – подписани с електронен подпис. Съгласно измененията от 27 дек. 2011г. , в сила от 01.01.2012г. (чл. 16 а) в Тарифата за държавните такси, събирани от АВ, обявяването на ГФО по електронен път е 25 лева, т.е. наполовина спрямо дължимата такса за същата услуга чрез подаване на хартиен носител (50 лв.).

Съгласно ЗТР, вписване, заличаване и обявяване се извършват въз основа на заявление по образец, което съдържа:

1. данни за заявителя;

2. данни за търговеца, клона на чуждестранен търговец или за европейско обединение по икономически интереси, по чието дело се иска вписване, заличаване или обявяване;

3. подлежащото на вписване обстоятелство, вписването, чието заличаване се иска, или подлежащия на обявяване акт;

4. подпис на заявителя.

Съгласно чл. 15, ал. 1 ЗТР, вписване, заличаване и обявяване могат да се заявяват от:

1. търговеца;

2. прокуриста;

3. друго лице в предвидените по закон случаи;

4. адвокат с изрично пълномощно, съставено съгласно изискванията на Закона за адвокатурата, за представителство пред агенцията.

Когато заявлението не се подава лично от заявител – лице от изброените по-горе (съгласно чл. 15, ал. 1 и 3), подписът на заявителя трябва да е нотариално заверен. Когато заявлението се подава от адвокат, няма изискване за нотариална заверка, достатъчно е само изрично пълномощно, което улеснява търговците в процедурата по обявяване значително.

От 2005 г. в сила е Закона за защита на потребителите, който наред с още няколко специални закона и наредби дава регламентацията на защитата на потребителите, която по дефиниция е засилена.

Например,  в чл. 143 ЗЗП е предвидено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Неравноправните клаузи са нищожни.

Наред с това се създадоха и административни органи, натоварени с контрола и дейността по защита на потребителите  – Комисия за защита на потребителите, която следва да бъде сезирана с жалба, отговаряща на определени условия и съдържаща следните реквизити:

• наименованието на институцията, до която е адресирана жалбата
• имена и адрес на жалбоподателя
• име и адрес на търговеца, срещу когото е жалбата
• конкретно формулиран проблем или искане
• документи, удостоверяващи покупко-продажбата

Комисията за защита на потребителите е към министъра на икономиката и енергетиката и и осъществява дейността си в следните основни направления:

• създаване на условия за защита на основните права на потребителите;
• надзор за обща безопасност на стоките и услугите на българския пазар;
• защита на икономическите интереси на потребителите;
• осигуряване защита на потребителите на туристическия продукт.

Комисията има следните правомощията:

• осъществява контрол върху нелоялните търговски практики и способи за продажба;
• предявява искове за преустановяване или за забрана на действия или търговски практики, които са в нарушение на колективните интереси на потребителите;
• осъществява контрол за безопасност на стоките и услугите в съответствие с изискванията на нормативните актове;
• изготвя насоки или препоръки във връзка с неравноправни клаузи в договори с общи условия или в договори, използвани в определени отрасли или сектори на дейност; препоръчва използването на определени клаузи в договорите, използвани в определени специфични отрасли или сектори на дейност; води преговори с представители на сдружения на търговците относно изготвянето на примерни договори, приложими за определени отрасли или сектори на дейност;
• осъществява контрол върху етикетирането на генетично модифицирани организми като продукти или съставка на продукти при пускането им на пазара;
• контролира спазването на изискването за наличие на валиден сертификат за съответствие с одобрения тип при пускането на пазара и извършването на търговия с нови моторни превозни средства и ремаркета, с нови системи, компоненти или отделни технически възли за моторни превозни средства и ремаркета;
• осъществява контрол върху максимално допустимото съдържание на вредни съставки в цигарите;
• осъществява контрол върху предлагането и предоставянето на потребителски кредити;
• осъществява контрол върху електронната търговия;
• осъществява контрол върху предлагането и предоставянето на финансови услуги от разстояние;

Освен индивидуалната защита на потребителя по административен път – чрез сезиране на Комисията за защита на потребителите или общия граждански път, в новия ГПК е регламентиран за първи път  институтът на колективния иск.

При колективния иск, в рамките на едно дело се упражняват правата на множество засегнати от нарушението лица, без да са индивидуално определени (но са определяеми).

Според чл. 379 ГПК колективен иск може да бъде предявен от името на лицата, увредени от едно нарушение, когато според характера на нарушението техният кръг не може да бъде определен точно, но е определяем.

Процесуалните действия се извършват от особен тип представител на засегнатите лица, без да е необходимо прякото участие на всички засегнати. Допустимо е като представител на увредените да действа организация за защита от такива нарушения, дори да е създадена ad hoc. Особеност е, че съгласно чл. 380, ал. 3 ГПК, наред с исковата молба следва да се представят доказателства за възможностите на ищеца сериозно и добросъвестно да защити увредения интерес, както и да понесе тежестите, свързани с водене на делото, включително  разноските.

При производството по колективни искове на потребители, съгласно чл. 186б, ал. 1 ЗЗП е предвиден специален ускорен срок за разглеждане на делото, който е двуседмичен, а обжалването на решението по такъв иск не спира изпълнението, съгласно чл. 186б, ал.2 ЗЗП.

Колективният иск може да бъде за преустановяване на нарушението, за поправяне на последиците от нарушението на увредения колективен интерес или за обезщетение за вредите, съгласно чл. 379, ал.3 ГПК.

Родовата подсъдност е на окръжен съд като първа инстанция, независимо от цената на иска. Отклонения от общия исков процес има и при решението по колективния иск, като най-значима особеност следва да се отбележи, че решението на окръжния съд по колективния иск подлежи на касационно обжалване, без ограниченията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Необходимостта от производството за сключване на окончателен договор предполага валидно сключен предварителен договор. Уредбата на предварителния договор е поместена в Закона за задълженията и договорите, чл. 19.

Предварителните договори са приложими в практиката при продажбата на недвижим имот. Според Т. Конов са приложими само при този вид сделки (Конов., Т.Някои критични разсъждения върху българската доктрина по предварителния договор, С., 2010).

Предмет на особеното исково производство за сключване на окончателен договор е именно предварителния договор по чл. 19 ЗЗД. Всяка една от страните по договора има потестативното право да иска сключването на окончателен договор и в този смисъл производството е насочено към постигане на последиците на несключения договор, постигнати чрез конститутивното съдебно решение.Т.е. решението на съда поражда последиците на окончателния договор, без самото решение да бъде договор (то е държавен правосъден акт).

Съгласно правната регламентация, владението може да бъде защитавано от всяко нарушение. Следва да се прави разграничение между защита на собствеността и защитата на владението. Правото на иск за защита на владението принадлежи на всеки владелец.

Искът по чл. 75 от ЗС дава право на защита срещу всяко нарушение на владението върху недвижим имот или на вещно право върху такъв имот, включително и сервитут, което е продължило непрекъснато повече от 6 месеца. (Срок, броим по месеци изтича в съответното число от последния месец). Под нарушение на владението следва да се разбира всяко действие, с което е отстранена частично или изцяло властта върху вещта.

Срокът за предявяване на иска по чл. 75 е шестмесечен от момента на нарушението, ако е еднократен акт или от последното нарушение при повтарящи се действия.

Искът по чл. 76 от ЗС урежда правото на владелеца или държателя да иска връщането на вещта от лице, което я е отнело чрез насилие или по скрит начин.

Съдебно се проверява единствено фактът на владението и фактът на нарушаването му, при доказването са допустими всички доказателствени средства.

Владелческите искове по чл. 75 и чл. 76 от Закона за собствеността за защита и за възстановяване на нарушено владение и държане винаги са подсъдни на районния съд като първа инстанция. По отношение местната подсъдност – тя е по общите правила на ГПК.

Съгласно регламентацията на Закона за собствеността, всеки съсобственик може да поиска и инициира делба на общата вещ. В този смисъл правото на делба се обуславя от участието в имуществената общност. В съдебната делба следва да вземат участие всички участници в общността, за което съдът следи служебно (в противен случай делбата е недействителна).

Съдебната делба е производство, по реда на което се осъществява принудително правото на делба. Посредством съдебното делбено производство имуществената общност се прекратява по волята дори само на един от участниците в общността.

Производството протича в две фази – установяване правото на делба, която фаза завършва с решение по допускане на делбата и във втората фаза се осъществява вече признатото право на делба.

Компетентен първоинстанционен съд по делбени производства е винаги районния съд.

Отмяната на влезли в сила съдебни решения е средство за защита срещу порочни съдебни актове, които са влезли в сила. Според проф. Сталев отмяната е самостоятелно извънинстанционно производство, според проф. Корнезов е фаза от развитието на исковия граждански процес.

Регламентацията понастоящем е в чл. 303 и чл. 304 на ГПК. Не подлежат на отмяна решения, с които е постановен развод, унищожаване на брак или брак е признат за несъществуващ. В брачния процес, влязлото в сила решение е окончателно. Не може да бъде отменено по този ред и регламентираното в новия ГПК неприсъствено решение, тъй като при него средствата за защита са други – чл. 240 ГПК.Не подлежат на отмяна нищожните и недопустимите решения.

Съгласно чл. 303 на ГПК отмяна на влязло в сила съдебно решение може да се иска, когато:

1. се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно;

2. по надлежния съдебен ред се установи неистинност на документ, на показания на свидетел, на заключение на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител, на член от състава на съда или на връчител във връзка с решаването на делото;

3. решението е основано на постановление на съд или на друго държавно учреждение, което впоследствие е било отменено;

4. между същите страни, за същото искане и на същото основание е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи;

5. страната вследствие на нарушаване на съответните правила е била лишена от възможност да участва в делото или не е била надлежно представлявана, или когато не е могла да се яви лично или чрез повереник поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могла да преодолее;

6. страната при нарушаване на съответните правила е била или съответно не е била представлявана от лице по чл. 29;

7. Европейският съд по правата на човека с окончателно решение е установил нарушение на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ, бр. 66 от 1992 г.) (ДВ, бр. 80 от 1992 г.; изм. с Протокол № 11 от 1994 г.), или на протоколите към нея и новото разглеждане на делото е необходимо, за да се отстранят последиците от нарушението.

Така изброените основания са изчерпателни и не могат да се прилагат разширително.

Нотариалните производства са част от т.н. охранителни производства, развиват се пред нотариус и други органи с нотариална компетентност.

Нотариалните удостоверявания могат да бъдат условно разграничени на:

• Удостоверявания на факти – това могат да бъдат сделки, дата, подпис, съдържание и др.;
• Удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот;

Самите форми на нотариални удостоверявания са (неизчерпателно):

• Нотариален акт – за извършени пред нотариуса сделки;
• Нотариален акт – за удостоверяване право на собственост;
• Удостоверяване чрез подпис върху документ;
• Нотариални покани, протести и др. действия;
• Вписвания, отбелязвания, заличавания и др. предвидени в закон действия;

Даване на справки по нотариалните книги;

Законът за търговския регистър е приет през 2006г.  и с него уредбата на оповестяване на обстоятелствата е съгласувана с правото на ЕС. Подзаконовата уредба на вписванията включва  Наредба №1 и Наредбата за реда и начина на осъществяване на достъп до търговския регистър по служебен път.

Вписването на търговски дружества  в Търговския регистър е с цел сигурност на оборота и упражняване на контрол за законосъобразност при придобиването на качеството „търговец“  както при учредяването на юридически лица-търговци, така и на настъпилите промени в техния статус. Третите лица трябва да са осведомени за обстоятелствата, които подлежат на вписване по закон и които са от значение за търговските отношения. Едновременно с това, вписването  на промени в подлежащите на вписване обстоятелства е в интерес на търговеца – за противопоставимост на вписаните обстоятелства на третите лица. Възможността за осведомяване за актуалното правно състояние на търговеца от всеки, имащ интерес охранява обществения интерес и сигурност.

В ТР се вписват обстоятелства и се обявяват актове, които подлежат на вписване по закон – съгласно чл. 4 ТЗ. Вписват се обстоятелства относно лицата – търговци по българското право и обстоятелствата относно клонове на чуждестранни търговци.

Подлежащите на вписване обстоятелства са регламентирани в ТЗ, ЗОЗ и др. закони. Вписването на неподлежащи на вписване обстоятелства няма правно действие.

Съгласно Закона за търговския регистър, търговецът има задължение за вписване на подлежащи на вписване обстоятелства и задължение за представяне на подлежащи на обявяване актове и задължение за представяне на подлежащи на обявяване актове. Неизпълнението на тези задължения на търговеца се санкционира, съгласно чл. 40 и сл. от ЗТР.

Най-често в правната теория, договорите се определят като съглашения между две и повече лица, за да се създаде, уреди (регламентира) или унищожи една правна връзка между тях.

Съгласно българското законодателство, (чл. 9 ЗЗД) страните могат свободно да определят съдържанието на договора, който сключват, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.

Свободното договорно обвързване и следващата се от него задължителност на уговореното са основни принципи на договорното право. Чрез договорите, субектите уреждат отношенията си по начин, който отговаря в най-голяма степен на специфичните интереси на всеки субект.

Чрез договора се създава облигационна връзка между сключилите го страни. За кредитора възниква правото да иска да му се престира, а за длъжника възниква задължението да престира.  Чрез договорът се създава базата за установяване на други субективни права и задължения – макар да не са още възникнали, страните са вече обвързани с възможното им възникване.

Съществено при сключването да договор е:

• Наличието на две страни
• Насочване на волеизявленията от всяка страна към другата
• Съвпадане на насрещните волеизявления. Тогава договорът е сключен.

Следва да се имат предвид, разбира се спецификите, а и императивните законови разпоредби, що се касае до всеки отделен договор. Не без значение при сключването на договор са и значението на преддоговорните отношения на страните – предложението (покана за сключване на договор), обвързващата сила на офертата и актът на приемане и сключване на договора. В този смисъл следва да се отбележи едно от деленията на договорите на консенсуални, формални и реални, доколкото не е без значение, че по начало всички договори са консенсуални, но при формалните договори формата е за действителност, т.е. ако не е спазена договорът не поражда целените правни последици, а за действителност на сделката при реалните договори освен съгласието на страните е необходимо и предаването на вещта, предмет на договора. Разбира се, от гледна точка на правната теория,  делението на договорите не се изчерпва с посоченото по-горе, но то е важно с оглед  действителността на самия договор, който се сключва.

Заповедното производство се въвежда с новия ГПК, но е институт познат в българското право, има уредба в стария Закон за гражданското съдопроизводство, действал до 1952г.

Заповедното производство е подходящо и предвидено за случаите, при които длъжникът не оспорва дълга си, но не изпълнява – докато не бъдат задействани механизмите за принудително изпълнение. В тези случаи воденето на „исков процес“, а насетне и „производство по принудително изпълнение“ би било ненужно разхищение на ресурси.

Разбира се, ако в хода на заповедното производство се установи, че между страните по материалното правоотношение има спор са предвидени възможности за провеждане на исков процес.

Уредбата на заповедното производство е в глава тридесет и седма на ГПК. Уредени са два варианта на заповедно производство – общ вариант, при който издаването на изпълнителен лист и правото на принудително изпълнение е обусловено от влизане в сила на заповедта за изпълнение, издадена по реда на чл. 410 и сл.; и вариант за издаване на „заповед за незабавно изпълнение“.

Заповед за изпълнение по чл. 410 се издава:

1. за вземания за парични суми или за заместими вещи, когато искът е подсъден на районния съд;

2. за предаването на движима вещ, която длъжникът е получил със задължение да я върне или е обременена със залог или е прехвърлена от длъжника със задължение да предаде владението, когато искът е подсъден на районния съд.

Заповед за незабавно изпълнение по чл.418 се издава при наличието на някой от документите, изброени в чл. 417 (а и в други специални закони, напр.  Закон за адвокатурата, Закон за нотариусите и нотариалната дейност, Закон за частните съдебни изпълнители и др.)):

1. акт на административен орган, по който допускането на изпълнението е възложено на гражданските съдилища;

2. документ или извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на държавните учреждения, общините и банките;

3. нотариален акт, спогодба или друг договор, с нотариална заверка на подписите относно съдържащите се в тях задължения за заплащане на парични суми или други заместими вещи, както и задължения за предаване на определени вещи;

4. извлечение от регистъра на особените залози за вписано обезпечение и за започване на изпълнението – относно предаването на заложени вещи;

5. извлечение от регистъра на особените залози за вписан договор за продажба със запазване на собствеността до изплащане на цената или договор за лизинг – относно връщането на продадени или отдадени на лизинг вещи;

6. договор за залог или ипотечен акт по чл. 160 и чл. 173, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите;

7. влязъл в сила акт за установяване на частно държавно или общинско вземане, когато изпълнението му става по реда на този кодекс;

8. акт за начет;

9. запис на заповед, менителница или приравнена на тях друга ценна книга на заповед, както и облигация или купони по нея.

Заповедното производство започва със заявление, придружено с искане за издаване на изпълнителен лист. Не се сочат доказателства, не се представят преписи за ответника, а самите документи – заявление за издаване на заповед за изпълнение, заповед за изпълнение и всички други книжа, свързани със заповедното производство са типизирани и са по образец.

Местната подсъдност е – постоянният адрес или седалище на длъжника или местоизпълнението.

Родовата подсъдност – следва от общото изискване съответният иска да е подсъден на районния съд, но има вземания, за които в специални закони е предвидено заповедно производство без да са родово подсъдни на районен съд (например в Закон за адвокатурата, Закон за нотариусите и нотариалната дейност и др.). Във всички случаи, родово компетентен да разгледа заявлението за издаване на заповед за изпълнение е районен съд.

Заявлението се разглежда в закрито заседание в тридневен срок от постъпването му и ако съдът прецени, че са налице предпоставките за издаване на заповед за изпълнение, издава заповед, препис от която се връчва на длъжника. В двуседмичен срок от връчването длъжникът може да възрази писмено, без да има изисквания за обосноваване на възражението. Подаването на възражение е пречка за влизане в сила на заповедта за изпълнение и за издаване на изпълнителен лист. Съдът е длъжен да уведоми и укаже на заявителя, че в едномесечен срок и при довнасяне на държавна такса може да предяви иска за вземането си.

При заповедта за незабавно изпълнение има няколко различия. Най-напред самата заповед за незабавно изпълнение се връчва на длъжника от съдебен изпълнител, едновременно с изпълнителния лист и поканата за доброволно изпълнение. Поради тези особености, ясно е, че са различни са и механизмите за защита на длъжника.

Дружеството с ограничена отговорност е най-често избираната форма в България за регистриране на търговско дружество.

Учредяването на търговско дружество е процес, който протича в два етапа: приемане на учредителния акт от учредителите на дружеството и съпътстващите го действия и вписване на дружеството в Търговския регистър.

Многопосочни са действията, която трябва да бъдат извършени и касаят:

• подготовката за образуване на ООД;
• форма на учредителния акт; дружествен договор, задължително съдържание на дружествения договор;
• капитал и имущество на ООД; дружествен дял;
• вписване на ООД; положението на дружеството до вписването;
• правно положение на съдружниците в ООД; права и задължения на съдружниците;
• управление на ООД; общо събрание и управител на ООД;
• прекратяване на участието в ООД; Прекратяване на ООД;

Трябва да се има предвид, че при учредяването на търговско дружество на различните етапи участват различни по брой, статут и функции субекти и се извършват различни  правни действия.

Учредителният акт поставя началото на търговското дружество. Той трябва да бъде приет по съответния ред – дружествен договор за СД, КД и ООД и устав за АД.

Възникването на търговското дружество обаче не съвпада със сключването на учредителен договор, а е необходимо вписване в ТР. Дружеството се смята за възникнало от деня на вписването му в ТР.ТЗ установява изискванията з ада се допусне самото вписване и те са различни за различните видове търговски дружества. До вписването в ТР между учредителите на ТД съществуват договорни отношения. Действията на учредителите, извършени до момента на вписването на ТД в ТР са за тяхна сметка, а не за дружеството.

Понастоящем, според нормативната уредба в България са възможни еднолични ООД и многочленствени. Разликата е както в реда за образуване, така и в управлението. Също така особени са правилата за ЕООД с държавно или общинско имущество – за тях е важим специален ред за образуването и управлението им.

Разпоредбите касаещи образуването на ООД са в Търговския закон – гл.X и гл. XIII, а касателно вписването – в ЗТР.