Нова практика на съдилищата, относно допустимостта на отказ от наследство от непълнолетен. Противоречива практика на ВКС

Нова практика на съдилищата, относно допустимостта на отказ от наследство от непълнолетен. Противоречива практика на ВКС

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева, САК

Въпросът за това, възможен ли е отказ от наследство на непълнолетен е поставян многократно в практиката. В блога изследвахме накратко въпроса в статията от 11.09.2018, която можете да прочетете: ТУК.

Накратко бяхме посочили, че съгласно чл. 61, ал. 2 от ЗН недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис. Това разрешение е продиктувано от необходимостта да бъде запазен интересът на недееспособните лица и за тях приемането на наследството по опис е задължително.

Посочихме, че с цел засилената закрила за недееспособните лица, отказът от наследство на ненавършило пълнолетие лице е допустим само с разрешение на районния съд – становище, изразено публично от съдията от ВКС Св. Калинова[1]. Посочи се и, че съществуват становища в правната теория, според които отказ от наследство от ненавършило пълнолетие лице е недопустим, приемано за господстващата теория по този правен въпрос[2], макар да са налице в практиката различни разрешения от съдилищата и да е критикувана в част от становищата на доктрината[3].

Към момента са налице основания, съгласно чл. 124, ал. 1 (вр. чл. 125 от ЗСВ – при направено искане) за образуване на Тълкувателно дело, тъй като наличието на противоречива практика е основание за образуване на Тълкувателно дело по въпроса. Понастоящем има две противоречиви становища по въпроса, произнесени от два различни състава на ВКС[4], а именно:

С Определение № 180 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 3644 от 2019, 1. ГО на ВКС в състав Маргарита Соколова, Светлана Калинова и Гълъбина Генчева по поставените в производството съществени материално-правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

1.Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС;

2.Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл.130, ал.3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ. Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършването на отказа в производството по чл.130, ал.3 СК.

ВКС по първия поставен въпрос приема, че е допустимо да бъде направен отказ от наследство от името на малолетен наследник, респективно непълнолетен наследник да се откаже от наследство със съгласието на своя родител или попечител, тъй като отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК.

Мотивите са следните: „В момента на смъртта на едно лице съгласно чл.1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат /чл.48 ЗН/. От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният /малолетно или непълнолетно лице/ не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес.

И доколкото отказът от наследство не представлява изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива, по отношение на него разпоредбата на чл.130, ал.4 СК не намира приложение. Още повече тази разпоредба не следва да се тълкува разширително.“

По втория поставен въпрос съставът на ВКС приема, че не съществува пречка по реда на чл.130, ал.3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество. Съображенията за това са свързани с необходимостта интересите на детето да бъдат охранени чрез извършване на преценка от независим правораздавателен орган, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител. В производството по чл.130, ал.3 СК съдът следва да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него. Тъй като извършваната от съда по реда на чл.130, ал.3 СК преценка е с цел охраняване интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл.130, ал.3 СК да бъде тълкувана разширително.

На 05.10.2020, друг състав на ВКС с Определение № 160 по гр. дело № 2612 по описа за 2020 г, 2. ГО на ВКС[5] е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник, и представлява ли такъв отказ, отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.

По горепосочения въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК съставът на второ гражданско отделение на ВКС, в състав Пламен Стоев, Здравка Първанова и Розинела Янчева, не споделя изразеното в Определение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о.[6] становище, а намира, че отказът от наследство представлява отказ от права по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК и затова районният съд не може да уважи молба за вписване на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник. Мотивите са следните:

„Действащото у нас законодателство се характеризира със специална закрила на недееспособните лица, включително децата.

Като израз на тази закрила, в чл. 130 СК законодателят е уредил защитата на имуществените интереси на децата при управление и разпореждане с имуществото им. В ал. 3 и ал. 4 на посочения член е предвидено определени правни действия на ненавършилите пълнолетие деца да могат да се извършват само с разрешението на районния съд, след преценка дали разпореждането не противоречи на интереса им, а по отношение на други е посочено, че ако бъдат извършени (дори и с разрешение на съда), те са нищожни. По становище на настоящия съдебен състав, разпоредбите на чл. 130, ал. 3 и ал. 4 СК са императивни правни норми, като направеното в тях изброяване на правни действия е изчерпателно. Това изключва възможността същите да бъдат тълкувани разширително.

Несъмнено, приемането на наследство и отказът от такова потенциално могат да имат много сериозни последици за имуществото на детето и неговите интереси. Приемането на наследство от недееспособни лица е предмет на изрична уредба – чл. 61, ал. 2 ЗН, съгласно която те приемат наследството само по опис. От това следва логичният извод, че отказът от наследство не може да се счита оставен безконтролен и зависещ единствено от усмотрението и волята на законния представител на детето, респ. и на детето, когато то е непълнолетно. Тоест, отказът от наследство на недееспособните лица също би следвало да се счита изрично уреден в закона, конкретно – от разпоредбите на чл. 130 СК.“

Предвид становището, че „разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК съдържа изчерпателно изброяване на действията, които се допускат с разрешение на районния съд (в този смисъл са и, напр.: определение № 302/11.06.2010 г. по ч. гр. д. № 310/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 615/26.10.2011 г. по ч. гр. д. № 584/2011 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 1168/15.12.2017 г. по гр. д. № 2623/2017 г. на ВКС, ІV г. о.), очевидно по отношение на отказа от наследство не намира приложение чл. 130, ал. 3 СК, тъй като не се съдържа в изброяването. Същият е в приложното поле на чл. 130, ал. 4 СК, съгласно която разпоредба дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения са нищожни. Отказът от наследство е едностранен еднократен формален писмен акт, с който се погасява правото на лицето да приеме наследството, т.е. по естеството си той е отказ от правото да се придобие наследството, оставено от съответния наследодател. Ето защо, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че отказът от наследство се включва в понятието „отказ от права“ по смисъла на чл. 130, ал. 4 СК.“ Т.е., че отказът от наследство е недопустим по отношение ненавършилите пълнолетие[7], каквато както посочихме по-горе е господстващата в доктрината теза.

[1] Така и Калинова., Светлана, съдия във ВКС, обучителен семинар, орг. от ЦОА „Кр. Цончев“, март 2016;

[2] Петров., В. в Дискусии в българското наследствено право, стр. 397 и сл.

[3] Op. cit. стр. 400. Авторът Вас. Петров изразява становището, че е допустим и валиден мълчалив отказ по реда на чл. 51, ал. 2 ЗМ като посочва и Решение № 868/04.07.2008 г. по гр. Дело № 3865/2007 2 ГО ВКС.

[4] Съгласно чл. 124, ал. 1 (вр. чл. 125 от ЗСВ – при направено искане), наличието на противоречива практика е основание за образуване на Тълкувателно дело по въпроса.

Чл. 124. (1) При противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на:

1. наказателната, гражданската или търговската колегия във Върховния касационен съд;
2. гражданската и търговската колегии във Върховния касационен съд;
3. (нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) наказателната, гражданската и търговската колегия във Върховния касационен съд;
4. (предишна т. 3 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегия във Върховния административен съд;
5. (предишна т. 4 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегиите във Върховния административен съд.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) При противоречива или неправилна съдебна практика между Върховния касационен съд и Върховния административен съд общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища, включително командированите приемат съвместно тълкувателно постановление.

Чл. 125. Искане за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да правят председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд, главният прокурор, министърът на правосъдието, омбудсманът или председателят на Висшия адвокатски съвет.

[5] Определение № 160 по гр. дело № 2612 по описа за 2020 г, 2. г.о. на ВКС, целият текст: ТУК 

[6] Определение № 180/30.10.2019 г. ч. гр. д. № 3644/2019 г. на ВКС, I г. о., целият текст: ТУК

[7] Петров., В. в Дискусии в българското наследствено право, стр. 397 и сл.