Колебания в новата практика по чл. 330, ал. 1 ГПК (Брачна колегия, СРС) – относно задължението за лично явяване на съпрузите при развод по взаимно съгласие.

До скоро, включително и авторът (адв. Д. Коруджиева) на страниците на настоящият блог: тук), се смяташе убедено, че е безпротиворечиво прилагането и тълкуването в практиката на нормата на чл. 330, ал. 1 ГПК, касаеща задължителното личното явяване на страните в съдебно заседание, с цел да се изрази съгласието за прекратяване на брака пред съда – под страх от прекратяване на делото за развод по взаимно съгласие (чл. 50 СК), съгласно императивната разпоредба на чл. 330 ГПК:

Чл. 330. ГПК (1) При искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебното заседание.

(2) Когато някой от съпрузите не се яви без уважителна причина, делото се прекратява.

Всъщност, оказва се, че разпоредбата е само привидно ясна и изчерпателна, но всъщност не са обхванати усложнените взаимоотношения в един глобален и все по- динамичен свят, в който движението и свободното установяване на хората в различни държави е основно право. В този смисъл, практиката много често е изправена пред проблем при приложението на чл. 330, ал. 1 и 2 ГПК. Разбирането, че личното явяване на съпрузите в съдебно заседание при развод по взаимно съгласие бе, че е императивно законово изискване. Съдебната практика в това отношение също е безпротиворечива и категорична в много висока степен(напр. Определение № 263/ 21.ХII.1977г. на ВС и новата съдебна практика  също Определение № 410/ 10.06.2010 г. на ВКС).

Аргументите в подкрепа на такова разбиране са, че при искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебното заседание, защото от една страна то се използва за помирение на съпрузите и защото съгласно чл. 330, ал. 3 ГПК съдът трябва да се убеди, че съгласието на съпрузите да се разведат е сериозно и непоколебимо, за което те трябва да се явят, за да потвърдят решението си за развод по взаимно съгласие. Друг аргумент е, че производството е охранително и неподлежащо на обжалване и в този смисъл, личното явяване е гаранция за превенция на евентуални недобросъвестни действия, с които да се внесе необратима промяна в семейния статус на лицето, която не може да бъде отменена с обратна сила.  Съгласно ГПК – когато някой от съпрузите не се яви без уважителни причини, делото се прекратява – чл. 330, ал. 2 ГПК.Само при неявяване по уважителни причини делото не се прекратява.

Приема се, че участието в делото на процесуален представител – адвокат или младши адвокат, изрично упълномощен по делото за развод по взаимно съгласие, не замества изискването за личното явяване на съпруга. Участието на процесуален представител по делото за развод по взаимно съгласие е за да представлява страната при извършване на съдопроизводствените действия, но не и за да заяви непоколебимо съгласие за развод на съпруга, когото представлява, каквото този съпруг следва да заяви лично по делото.

На научно-практическия семинар по приложението на Семейния кодекс (17.05.2012 Научно-практическа конференция НОВИЯТ СЕМЕЕН КОДЕКС В ИЗПИТАНИЕТО НА ПРАКТИКАТА – достижения, проблеми, тенденции, организатор АПИС БЪЛГАРИЯ, СЪЮЗЪТ НА ЮРИСТИТЕ В БЪЛГАРИЯ и фондация „ИНСТИТУТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ЗАКОНОДАТЕЛСТВОТО И ПРАВОПРИЛАГАНЕТО”) с лектор съдия С. Григорова, председател на Брачна колегия на СРС, бе изразено становището, че една част от практиката на СРС допуска постановяването на развод по взаимно съгласие без личното явяване на една (или и двете) от страните, като се допуска съгласието да бъде изразено от процесуален представител -адвокат, с изрично писмено пълномощно, съдържащо изчерпателно всички клаузи на споразумението по чл. 51 СК, заедно с доказателства за уважителни причини, доказващи невъзможност за явяване ( напр. установено трайно пребиваване в чужбина и т.н.).

Все пак, следва да се направи уговорката, че становището е изразено в рамките на научно-практическа конференция по въпроси на правото и с уговорката, че не почива на трайна и безпротиворечива практика. Към настоящия момент практиката, от моя гледна точка е по-стабилна в обратния смисъл.

Практика на ВКС, който не допуска касационно обжалване по следния въпрос:

Определение № 410 от 10.06.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 451/2010 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Ковачева:

„От изложения от жалбоподателя правен въпрос и с оглед данните по делото може да се изведе релевантният процесуалноправен въпрос: при искане за развод по взаимно съгласие, ако един от молителите е упълномощил изрично адвокат да го представлява по делото за развод, освободен ли е съпругът от задължението по чл. 330, ал. 1 ГПК за лично явяване по делото и подлежи ли делото на прекратяване по чл. 330, ал. 2 ГПК, когато този съпруг не е доказал извинителни причини за неявяване.

Този въпрос е решен от съда в съответствие със съдебна практика, която е в смисъл, че при искане за развод по взаимно съгласие съпрузите се явяват лично в съдебното заседание – чл. 330, ал. 1 ГПК, тъй като заседанието се използва за помирение на съпрузите и защото съгласно чл. 330, ал. 3 ГПК съдът трябва да се убеди, че съгласието на съпрузите да се разведат, е сериозно и непоколебимо, за което те трябва да се явят, за да потвърдят решението си за развод по взаимно съгласие. Когато някой от съпрузите не се яви без уважителни причини, делото се прекратява – чл. 330, ал. 2 ГПК.

Задължението за лично явяване е императивно и само при неявяване по уважителни причини делото не се прекратява, като участието в делото на адвокат, изрично упълномощен по делото за развод по взаимно съгласие, не замества изискването за личното явяване на съпруга, изключение от което е допустимо при доказана от страната причина, която съдът да прецени като извинителна. Участието на адвокат в делото по искането за развод по взаимно съгласие, е за да представлява страната при извършване на съдопроизводствените действия, но не и за да заяви непоколебимо съгласие за развод на съпруга, когото представлява, каквото този съпруг следва да заяви лично по делото, което съгласие не може да бъде заместено от пълномощник, изключение от което задължение за лично явяване законът допуска камо при посочените в чл. 330, ал. 2 ГПК условия – неявяване по уважителни причини.

Искането на жалбоподателя за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по изложения въпрос, е неоснователно – нормата на чл. 330, ал. 1 и 2 ГПК е ясна и категорична и не се налага тълкуването й, за да се изведе вложения от законодателя в нея смисъл. Затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване…“