---

Относно казуса с издаването на паспорт в България на дете с испански акт за раждане, в който са вписани „две майки“

Относно казуса с издаването на паспорт в България на дете с испански акт за раждане, в който са вписани „две майки“

Адв. Д-р Даниела Симеонова-Коруджиева

 

Казусът, разглеждан от АССГ, по който е направено запитване пред СЕС, е относно дете с испански акт за раждане, в който са вписани „две майки“. Искането е да му бъде издаден паспорт в Република България. Делото доби широк публичен отзвук. Може да се допусне, че целта на тази публичност, е да се даде гласност на нормативната уредба в България, евентуално критика и да се търси начин за нейната промяна.

• Каква е историята и правният проблем поставен пред Съда на ЕС

Пред район „Панчарево“ e направено искане за издаване на акт за раждане на дете, родено в Испания. В акта му за раждане били вписани „две майки“[1]. Те имали сключен брак във Великобритания. Едната жена е българка.

Район „Панчарево“ е поискал представяне на доказателства коя oт двете жени e биологичната майка на детето, такива не били представени и административния отказал да издаде акт за раждане. Което препятства и издаването на български паспорт.

Отказът на район „Панчарево“ е обжалван пред АССГ, образувано е дело № 3654/ 2020 на АССГ, 22. Състав. По делото съдия Десислава Корнезова отправя запитване пред съда на СЕС по въпрос, представляващ „значимост за развитието на българското право и правото на EC“.

В  Определение № № 7424 от 02.10.2020 г. , 22. състав на АССГ посочва конкретно, изрично и подробно приложимото право[2], включително разпоредбата на Глава 6. от СК, касаеща определяне на произход от майката[3], разпоредбите относими при издаване на акт за раждане и други, включително приложимите регламенти от правото на ЕС.

• АССГ преценява, че са налице необходимите условия за отправяне на преюдициално запитване

Съдът намира, че фактическата и правна обстановка по делото попада в приложното поле на правото на ЕС.

В определението за спиране на производството и отправяне на запитване пред СЕС се посочва и че  правилата за гражданското състояние са от компетентността на държавите членки, а правото на ЕС не засяга тази тяхна компетентност[4].

Приема, че съгласно трайно установената практика на Съда на ЕС обаче при упражняването на тази компетентност държавите членки трябва да спазват правото на Съюза, и по-конкретно разпоредбите на Договора относно признатата на всеки гражданин на Съюза свобода да се движи и да пребивава на територията на държавите членки. Следователно държавите членки трябва да спазват правото на ЕС при упражняване на своята компетентност, освен ако не става въпрос за вътрешно положение, което няма никаква връзка с право на ЕС.

Съдът на ЕС обаче вече е имал възможността неколкократно да приеме, че отказът да бъде признато дадено лично или семейно положение, валидно създадено в държава-членка, може да представлява пречка за свободата на движение, гарантирана на всички европейски граждани на основание на член 21 Д[5]. Освен това Съдът на ЕС се е произнесъл, че връзка с право на ЕС съществува по отношение на деца, които са граждани на една държава членка, макар да пребивават законно на територията на друга държава членка[6].

Съдът сочи основанията, при които жалбоподателката има основание да се позове на уреденото с член 21 Д право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки при искането й да бъде удостоверено раждането на дъщеря й и в Република България чрез издаване на български акт за раждане, в който бъдат вписани данните, така както са вписани същите в испанския акт за раждане на детето.

В допълнение, отказът от издаване на български акт за раждане, който ще послужи за издаването на български документ за самоличност, би лишил детето от възможността пълноценно да се ползва от правата, които черпи като европейски гражданин. В действителност, издаването на български документи за самоличност зависи от съществуването на български акт за раждане.

В заключение съдия Корнезова сочи, че налице е съдебна практика на Съда на ЕС, която дава аргументи за допустимост на поставяне на въпроси за тълкуване норми от правото на ЕС от Съда на ЕС, като същевременно не се установява решение по идентични въпроси като тези в настоящото производство, които да помогнат на Административен съд  София-град да разреши повдигнатия пред него спор.

• Каква е същността на преюдициалното производство

Преюдициалното производство не е правораздавателно и СЕС не решава правния спор по делото в съответната държава-членка. Ролята му е да даде тълкуване, а не да прилага съответната норма към конкретния фактически състав по делото. Това е задача на националния съд. Съдът на ЕС е компетентен да обсъжда фактически въпроси, нито да взима отношение по различния в становищата относно тълкуването или прилагането на норми от националното законодателство. Той се произнася само по правните въпроси, с които е сезиран от националната юрисдикция – в случая Административен съд – София Град и по точни начин допринася за решаването на спора. Което решаване е от изключителната компетентност на националния съд[7].

Самият съд определя значението на предоставената му преюдициална компетентност в дело 166/73 Rheinmuhlen-Dusseldorf, 1974: “чл. 177[8] има съществено значение за запазване на общностния характер на правото, създадено от Договора, и задачата му е да гарантира, че при всички обстоятелства правото е едно и също във всички държави…“

Преюдициалното производство осигурява еднообразие в тълкуването и прилагането на правото на ЕС. Националните юрисдикции и Съдът на ЕС имат различни функции в тази процедура, но обща цел. Функцията на националния съд е да реши спора, с който е сезиран, а на СЕС – да предостави тълкуването или да се произнесе по валидността на правото на ЕС, необходимо за решаването му.

Отношенията между националните съдилища и СЕС в процедурата по чл. 267 ДФЕС не са йерархични, а отношения на сътрудничество.

Смисълът на преюдициалното производство е да предостави на националния съдия елементи на тълкуване на правото на ЕС, които да му помогнат да реши главния спор.

 

• За пълнота на изложението, считаме че следва да бъдат посочени подробно мотивите на Административен съд София – град

Счита се за прието, че неразделна част от българската конституционна идентичност, към настоящия етап на социално и ценностно развитие на българското общество, представлява традиционният брак, разбиран като доброволен съюз между мъж и жена, както изрично предвижда  българската Конституция от 1991г. Член 46, ал. 1 не предвижда дерогации и представлява повелителна правна норма.

Това конституционно скрепено разбиране за традиционното семейство намира явен израз и в Семейния кодекс, който изрично предвижда, че произходът от „майката“ се определя от раждането и че „майка“ на детето е „жената“, която го е родила, включително при асистирана репродукция (чл. 60 от Семейния кодекс). Чл. 61 от Семейния кодекс определя и произхода от „бащата“. И в двата случая, законодателят използва единствено число, което ясно показва, че произходът на детето се определя от една майка и/или от един баща. Българският законодател не предвижда хипотеза, в която произходът на едно дете да се определя от две  майки или от двама бащи. Освен това, българският Семеен кодекс определя понятието „майка“ като „жената“, която е родила детето, включително при асистирана репродукция. Така, и разбира се с изключение на специалните процедури, предвидени в закона, като напр. осиновяване, жена, която не е родила детето, не се счита за „майка“ на детето по смисъла на чл. 60 СК.  Доколкото чл. 60 и 61 от Семейния кодекс имат ключово значение в българското семейно и наследствено право, Административен съд  София-град счита, че тези норми са също така изразители на националната и конституционна идентичност на Република България по смисъла на член 4, параграф 2, Д..

Тези разпоредби намират отражение и в приложимите разпоредби от Закона за гражданската регистрация. Съгласно чл.72, ал.3, т.1 длъжностното лице по гражданско състояние съставя българския акт за раждане като вписва следните данни: името на титуляря, датата и мястото на раждане, пола и „установения произход“. Под „произход“ следва да се разбира произходът, дефиниран в чл. 60 и 61 от Семейния кодекс. Съгласно чл.12, ал.1 от Наредба № РД-02-20-9 от 21 май 2012г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация при регистриране на раждане, настъпило в чужбина, данните за името на титуляря, датата и мястото на раждане, полът и „установеният произход“ се вписват в акта за раждане така, както са вписани в представения препис или в превода на български език на чуждия документ.

В същото време обаче, съгласно утвърдените образци на актовете за гражданско състояние със Заповед № РД-02-14-2595 от 15.12.2011г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието, в акта за раждане фигурират данни за родителите на детето, разделени в две графи – съответно „майка“ и „баща“. В този смисъл, и извън правните доводи, изложени в отказа на Столична община, последната не би могла технически да издаде акт за раждане, доколко в образеца не е предвидено вписването на две майки, за разлика от испанския акт за раждане.

При тези обстоятелства, от една страна, Административен съд София-град изпитва съмнения относно това дали отказ да се регистрира раждане на български гражданин, настъпило в чужбина и в чийто акт за раждане, издаден от друга държава-членка, са вписани две майки, няма да наруши правата му по член 20 и 21 Д., както и чл. 7, 24 и 45 от Хартата на основните права на ЕС. В действителност, отказът от издаване на български акт за раждане би могло да затрудни упражняването на правото на свободно придвижване на детето, доколкото издаването на български документи за самоличност зависи от съществуването на български акт за раждане.

От друга страна обаче, Административен съд София-град изпитва съмнения относно това дали съображения за защита на обществения ред или защита на националната идентичност по смисъла на член 4, параграф 2, Д. могат да обосноват подобно ограничение на правото на свободно движение, гарантирано с член 21 Д. и доколко при подобно ограничение следва да се направи проверка за пропорционалност на допуснатото нарушение на правото на свободно движение. Както беше посочено по-горе, Административен съд София-град счита, че правните разпоредби, определящи произхода на детето, имат основополагащо значение в българската конституционна традиция и в българската семейноправна и наследственоправна доктрина, както в чисто юридически план, така и в ценностно отношение, имайки предвид настоящия стадий в развитието на обществените отношения в Република България. Като се има предвид, че съгласно член 4, параграф 2 Д., С. зачита националната идентичност на държавите членки, присъща на техните основни политически и конституционни структури (решение от 2 юни 2016 г., B. von W., C -438/14, EU:C:2016:401, т. 73), Административен съд София-град изпитва съмнения относно това дали задължаването на българските административни органи при удостоверяването на раждане, настъпило в чужбина, да впишат в българския акт за раждане като родители на детето две майки, няма да накърни националната идентичност на българската държава, която не е предвидила възможност за вписване в акта за раждане на двама родители от един и същи пол.

Административен съд София-град счита в това отношение, че единствено законодателят би могъл суверенно да реши дали произходът на детето би могъл да се установи не от една, а от две майки и/или бащи. Доколкото е известно на Административен съд  София-град, правото на ЕС не взима отношение по този въпрос.

…

В тази връзка, и воден от висшия интерес на детето, Административен съд  София-град отчита, че следва да се търси решение на плоскостта на интересите на детето, което не носи никаква вина по отношение на разликите в ценностната скала на обществените отношения, констатирани между държавите-членки на ЕС.

…

В този смисъл, Административен съд  София-град приема, че е необходимо да се търси баланс между различните легитимни интереси, засегнати в случая: от една страна, конституционната и национална идентичност на Република България, и, от друга страна, интересите на детето и в частност правото му на личен живот и на  свободно движение. Следва също така да се прецени дали такъв баланс би могъл да се постигне посредством принципа на пропорционалност.

Административен съд София- град разглежда релевантната практика на Съда на ЕС и достига до извода, че тя не дава отговор на поставените въпроси. В частност, решението от 5 юни 2018 г., C. и др. (C-673/16, EU:C:2018:385), касае въпроса дали ако при обстоятелства като разглежданите в главното производство отказът да се признаят сключените в друга държава членка бракове между лица от един и същ пол, представлява ограничение на член 21 Д., то това ограничение ще е оправдано по съображения, свързани с обществения ред и с националната идентичност по смисъла на член 4, параграф 2 Д. Според Съда на ЕС задължението за държава членка да признае — единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна — брака между лица от един и същ пол, сключен в друга държава членка в съответствие с нейното право, не накърнява института на брака в първата държава членка. В този смисъл подобно задължение за признаване единствено за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна не накърнява националната идентичност, нито застрашава обществения ред в съответната държава членка.

…

Въпросът, който се поставя пред Административен съд София-град няма за цел признаване на сключен в друга държава членка брак между лица от един и същи пол за целите на предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, а е свързан с признаването на две лица от един и същ пол на качеството им на майки на дете, български гражданин, родено в друга държава членка, чрез вписването на имената им в българския акт за раждане на детето. Този въпрос е свързан, за разлика от делото  C., с начина на определяне на произхода на български гражданин.

Обстоятелствата по главния спор се различават и от обстоятелствата, довели до постановяване на решение от 14 октомври 2008 г., G. и P. (C-353/06, EU:C:2008:559), в което става въпрос за отказ на германски административен орган да впише в германския акт за раждане на дете, което е германски гражданин и е родено в Д., фамилното име на детето, така както е записано то в издадения от датските органи акт за раждане. В това решение Съдът на ЕС приема, че обстоятелството, че заинтересованото лице е принудено в държавата членка, на която е гражданин, да носи име, различно от това, което вече е определено и регистрирано в държавата членка по месторождение и местопребиваване, може да ограничи упражняването на уреденото с член 21 Д. право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки. В настоящето дело не става дума за начина на определяне на фамилното име на детето, а за начина на определяне на неговия произход. Според Административен съд  София-град, последният въпрос е от друго естество и има далеч по-големи последици на плоскостта на семейното и наследственото право. Освен това, в делото G. и P. не се поставя въпросът за спазването на чл. 4, параграф 2, Д.

Административен съд София-град разглежда и относимата практика на Европейския съд по правата на човека, в частност решението му от 26 юни 2014 M. c. F. (жалба no 65192/11), в което ЕСПЧ приема, че невъзможността за две деца, родени в К., САЩ от сурогатна майка да им бъде призната във Франция връзката с техния биологичен баща, от който са заченати, и съпругата му, която се явява тяхна приемна майка, или „легална майка“, както е записано в акта за раждане на децата, издаден в К., представлява нарушение на правото на зачитане на личния живот на децата. Към момента на фактите по делото, френските административни органи отказват да впишат актовете за раждане на двете деца, издадени в К. и в които фигурират имената на техните „приемни“ родители, които са прибягнали до услугите на сурогатна майка, с мотива че във Франция подобен метод за сдобиване с дете е забранен. ЕСПЧ в своето решение подчертава, че зачитането на личния живот изисква всеки да може да установи детайлите на своята идентичност като човешко същество, което включва и данни за своите родствени връзки и че се поставя под въпрос важен аспект от идентичността на индивида, когато са засегнати родствените връзки (виж параграф 96 от решението). ЕСПЧ добавя, че правото на зачитане на личния живот на децата, родени в чужбина от сурогатна майка, което включва възможността всеки да може да установи същността на своята идентичност, в това число и родствените си връзки, е нарушено чрез непризнаването във френското право на родствена връзка между тези деца и техните родители. При все това, важна черта на това дело е фактът, подчертан многократно в съдебното решение, че приемният баща на децата е и техният биологичен баща, от който те са заченати. Точка 100 от решението подчертава „важността на биологичната родствена връзка за идентичността на всеки човек“.

Цитираната практика на ЕСПЧ е доразвита в рамките на първото консултативно становище по запитване от страна на Френския касационен съд (искане № P16-2018-001), в рамките на преразглеждане на същото дело след първото решение на ЕСПЧ по делото M.. В становището си ЕСПЧ подчертава, първо, че съдебната му практика поставя ударение върху съществуването на „биологична връзка“ между детето и поне един от приемните родители и че фактическата обстановка по делата, по които е сезиран касае именно хипотеза, при която приемният баща е и биологичният баща на детето, поради което ЕСПЧ изрично ограничава анализа си до тази специфична хипотеза, отбелязвайки, че в бъдеще би могъл да доразвие практиката си в това отношение (т. 36 от решението). По същество, ЕСПЧ намира, че липсата на признаване на роднинската връзка между дете, родено от сурогатна майка в чужбина и неговата „приемна“ майка има негативни последици върху няколко аспекта от правото на зачитане на личния живот на детето. По-общо това поставя в неравностойно положение детето, тъй като го поставя в ситуация на правна несигурност относно неговата идентичност в обществото. По-специално, съществува риск детето да няма достъп до гражданството на „приемната“ майка при условията, гарантирани от роднинството, което може да усложни пребиваването му на територията на държавата, чийто гражданин е „приемната“ майка, неговите наследствени права по отношение на тази майка да бъдат засегнати, детето е поставено в неблагоприятна ситуация при поддържане на връзката си с „приемната“ майка в случай на раздяла на „приемните“ родители или смърт на другия родител и детето няма защита срещу евентуален отказ от страна на „приемната“ му майка да поеме грижите за него.

Второ, ЕСПЧ подчертава, че липсва консенсус по въпроса във вътрешното право на 43 държави, страни по Конвенцията, и че делото поставя деликатни морални и етически въпроси, поради което на държавите следва по принцип да се признае широко право на преценка (точка 43). Въпреки това, доколкото поставеният въпрос засяга особено важен аспект от идентичността на индивида, а именно неговите роднински връзки, правото на преценка на съответната държава следва да се разглежда ограничително. Така ЕСПЧ стига до извода, че чл. 8 ЕКПЧ изисква вътрешното право да предвиди „възможност за признаване“ на роднинска връзка между приемната майка, която в акта за раждане е посочена като „легална майка“.

Въпреки това, що се отнася до способите, които държавите могат да използват, за да гарантират спазването на член 8 ЕКПЧ, ЕСПЧ признава наличието на широко право на преценка. Така ЕСПЧ заключава, че чл. 8 ЕСПЧ не изисква от държавите членки да признаят въпросната роднинска връзка посредством вписване в регистрите по гражданско състояние на акта за раждане, съставен в чужбина. Това признаване може да се постигне с други способи, като например осиновяването на детето от приемната майка, при условие, че това може да се осъществи ефективно и бързо, с оглед висшия интерес на детето.

От изложеното по-горе става ясно, че за ЕСПЧ е от значение дали поне един от родителите, вписани в акта за раждане, издаден в чужбина, е биологичният родител на детето. В настоящия случай обаче, жалбоподателят отказва да предостави информация на ответника относно биологичната майка на детето, което отличава ясно настоящото дело от това, което се разглежда от ЕСПЧ. Освен това, в делото няма информация дали става дума за сурогатно майчинство. При всички положения, гореспоменатото решение на ЕСПЧ не намира пряко приложение в настоящото дело, доколкото жалбоподателят отказва да посочи биологичният произход на детето. В тази хипотеза, Административен съд  София-град се пита дали правото на преценка, което ЕКПЧ признава на държавите, не следва да се тълкува по-разширително в сравнение с горецитираното дело. Също така, в споменатото решение изрично се признава възможността на държавите да откажат да впишат в регистрите за гражданско състояние акта за раждане, съставен в чужбина, ако са налице други способи за припознаване, като напр. осиновяване. Последното съображение всъщност до известна степен се припокрива с необходимостта, посочена по-горе, да се намери баланс между висшия интерес на детето и националната и конституционна идентичност на държавата по смисъла на член 4, параграф 2, Д.. В тази връзка, следва да се добави, че съгласно чл. 110 (2) от Семейния кодекс, осиновяването на дете български гражданин с обичайно местопребиваване в друга държава се осъществява при спазване на изискванията на законодателството на тази държава. С други думи, ефикасността и бързината на алтернативния способ, посочен от ЕСПЧ, следва да се прецени с оглед на испанското право.

Друго важно обстоятелство, което Административен съд София-град подчертава, е липсата на задължителна сила за националните юрисдикции на становищата на ЕСПЧ, постановени по реда на протокол 16 от ЕКПЧ (чл. 5), който освен това не е ратифициран от Република България. За разлика от тях, решенията на Съда на ЕС по реда на чл. 267 Д. са задължителни за българските юрисдикции, което допълнително мотивира Административен съд  София-град да отправи настоящото преюдициално запитване.

Не на последно място, в случай, че Съдът на ЕС стигне до извода, че правото на ЕС изисква от държавите-членки да впишат в регистрите за гражданско състояние акта за раждане, така както е съставен в друга държава членка, Административен съд  София-град би искал да разбере по какъв начин това може да бъде осъществено. По-специално, както беше посочено по-горе, образецът на акт за раждане, който е задължителен за административните органи, предвижда две графи: графа „майка“ и графа „баща“. При това положение, и доколкото към настоящия момент този образец е в сила, като се има предвид, че Административен съд  София-град няма правомощие, в рамките на настоящото дело, да разглежда законосъобразността на заповедта, утвърдила този образец, как конкретно следва да бъде изпълнено правото на ЕС, и по-специално, принципа на ефективност.

Утвърденият образец на акт за раждане е действащо право, като по настоящото дело съдът не е сезиран с въпроса, дали Заповед № РД-02-14-2595/15.12.2011г., издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството и министъра на правосъдието, както и  Наредба №  РД-02-20-9 от 21.05.2012г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството са законосъобразни с оглед норми от по-висок ранг в българското или европейското право. Съдът няма правомощия във висящия процес и служебно да се произнася по валидността на тези два акта.  В този смисъл, Административен съд София-град не може да замести този одобрен образец с друг за целите на делото, нито пък длъжностното лице по гражданско състояние би могло да замени образеца с друг такъв. Следователно, в случай, че СЕС заключи, че правото на ЕС изисква вписването в акта за раждане на две майки на детето, то тогава как да бъде изпълнено това решение.

Допълнително съдът посочва, че по настоящото дело въпросът за правото на гражданство на новороденото дете не се поставя. В действителност, детето получава българско гражданство по силата на чл.25 ал.1 от Конституцията на Република България / „Български гражданин е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин или който е роден на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход. Българско гражданство може да се придобие и по натурализация“/ и по силата на чл. чл. 8 от Закона за българското гражданство /“ Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин“/. Неиздаването на български акт за раждане не представлява отказ да му се предостави българско гражданство. Малолетното дете е български гражданин по силата на закона, независимо, че в момента не му е издаден български акт за раждане. Но неиздаването на такъв акт за раждане със сигурност ще затрудни упражняването на практика на правата му на български гражданин, съответно на гражданин на ЕС, най-малкото защото няма да може да му се издаде документ за самоличност.

 

• При тези обстоятелства Административен съд София-град счита, че за да може да разреши висящия пред него спор, следва да отправи настоящото преюдициално запитване до Съда на ЕС със следните въпроси:

1. Следва ли член 20 и член 21 Д., както и член 7, 24 и 45 от Хартата на основните права на ЕС, да се тълкуват в смисъл, че не допускат българските административни органи, сезирани с искане за удостоверяване на раждане на дете, български гражданин, настъпило в друга държава-членка на ЕС, и удостоверено с испански акт за раждане, в който са вписани две лица от женски пол като майки, без да се уточнява дали и коя от тях е биологичната майка на детето, да откажат да издадат български акт за раждане с мотива, че жалбоподателят отказва да посочи коя е биологичната майка на детето?
2. Следва ли член 4, параграф 2, Д., както и член 9 от Хартата на основните права на ЕС, да се тълкува в смисъл, че зачитането на националната и конституционна идентичност на държавите-членки на ЕС предполага, че последните разполагат с широко право на преценка по отношение на правилата за установяване на произход. По-конкретно:

– Следва ли чл. 4, параграф 2, Д. да се тълкува в смисъл, че позволява на държавите-членки да изискат информация за биологичния произход на детето?

– Следва ли чл. 4, параграф 2, Д., заедно с чл. 7 и чл.24 § 2 от Хартата, да се тълкуват с смисъл, че е необходимо да се търси баланс между националната и конституционна идентичност на държава-членка, като се има предвид, че към настоящия момент липсва консенсус както в ценностно така и в правно отношение досежно възможността да се впишат като родители в акт за раждане лица от един и същ пол, без да се уточнява дали и кой от тях е биологичен родител на детето, и висшият интерес на детето? При утвърдителен отговор, как конкретно би могъл да се постигне този баланс?

3. Имат ли значение за отговора на първия въпрос правните последици от Брекзит, доколкото едната майка, посочена в акта за раждане, издаден в друга държава-членка, е гражданка на О. кралство, а другата е гражданка на държава-членка на ЕС, като се има предвид по-специално фактът, че отказът за издаването на български акт за раждане на детето възпрепятства издаване на документ за самоличност на детето от държава-членка на ЕС и оттук, евентуално, затруднява пълноценното упражняване на неговите права на европейски гражданин?
4. В случай на положителен отговор по първия въпрос, налага ли правото на ЕС, и по-специално принципът на ефективност, задължение за компетентните национални власти да се отклонят от образеца за съставяне на акт за раждане, който е част от действащото национално право?

• Становището на Генералния адвокат по делото

Нека като въведение направим уговорката, че генералните адвокати не са членове на съда и не участват в разискванията по делото. Тяхната функция е да подпомагат съда, като представят публично своите заключения след пледоариите на страните и преди началото на съдийските разисквания. Генералните адвокати са напълно автономни по отношение формата и съдържанието на заключенията, които са лично от тяхно име и не са обект на предварителни обсъждания[9].

През април 2021 г. е публикувано становището на генералния адвокат по делото Юлиане Кокот (Juliane Kokott).

Генералният адвокат Кокот прави допускането, че не може да се приеме със сигурност, че детето е български гражданин. Всъщност това твърдение е оспорено от българското правителство, предвид че българско гражданство по право придобива всеки, на когото поне единият родител е български гражданин, а в настоящия случай самоличността на биологичната майка не е известна.

Генералният адвокат Кокот също така приема обаче, че дори в хипотезата детето да не е български гражданин и следователно не е гражданин на ЕС, казусът остава  в приложното поле на правото на ЕС. Всъщност в тази хипотеза остава въпросът дали гражданка на ЕС, която е упражнила правото си на свободно движение и заедно със съпругата си е станала майка на дете по силата на правото на друга държава членка, може да поиска от своята държава членка по произход да признае това положение и да издаде акт за раждане, в който двете жени да бъдат посочени като родители на детето.

Генералният адвокат приема, че правото на ЕСа не урежда правилата за установяване на гражданското състояние на дадено лице, и по-специално за неговия произход. Държавите членки обаче трябва да упражняват своята компетентност в тази област, като спазват правото на ЕС. Правото на свободно движение в ЕС включва правото на семеен живот както в приемащата държава-членка, така и в държавата-членка по произход.

Приема, че съгласно българското право издаването на акт за раждане е предпоставка за издаването на български документ за самоличност и следователно отказът за такова издаване би застрашило ефективното упражняване на правото на свободно движение.

Затова генералният адвокат заключава, че отказът на българските власти да съставят искания акт за раждане представлява пречка за правата, които правото на ЕС предоставя.

Генералният адвокат проверява дали националната идентичност, на която се позовава България, може да обоснове отказ. Счита, че семейното право е израз на самоопределянето на държавата както в политически, така и в социален план. Оттук определянето на родствените връзки за целите на вътрешното семейно право може да спада към националната идентичност на държава членка. Това означава, че степента на упражнявания от Съда контрол трябва да се ограничи, за да останат области на материалноправна компетентност, запазени за държавите членки. Ето защо, доколкото става дума именно за същността на националната идентичност, позоваването на тази същност не подлежи на проверка за пропорционалност.

Според генералния адвокат все пак задължението за признаване на създадените в Испания родствени връзки само с оглед на прилагането на вторичното право на ЕС относно свободното движение на гражданите не променя разбиранията за произход или брак в българското семейно право и не води до въвеждане на нови концепции в него. Поради това едно такова задължение не представлява заплаха за основния израз на националната идентичност, а отстранява известна част от пречките за свободното движение.

Затова счита, че България не може да откаже да признае произхода на детето за целите на прилагането на вторичното право на ЕС касателно свободното движение с мотива, че българското право не предвижда нито института на брака между лица от един и същи пол, нито майчинството на съпругата на биологичната майка на детето. В хипотезата, ако детето е български гражданин, това в частност означава, че България трябва да му издаде документ за самоличност или документ за пътуване, в който жалбоподателката и съпругата ѝ да са посочени като родители, за да може детето да пътува с всеки от родителите си поотделно.

От друга страна, с позоваването на националната идентичност България може да обоснове отказа да се признае произходът на детето, както е установен в испанския акт за раждане, за целите на съставянето на акт за раждане, установяващ произхода на това дете по смисъла на вътрешното семейно право.

Т.е. не е съвсем ясно обаче как при отказ за издаване на акт за раждане с две майки след това детето би получило паспорт или друг документ за пътуване, в който да фигурират двете жени.

• В заключение

Какъв ще бъде финалният резултат от делото, разглеждано от АССГ, по който е направено преюдициално запитване пред СЕС, е неясно. Искането е да бъде издаден паспорт на детето в Република България.

Генералният адвокат заключава едновременно, че

• ако детето е български гражданин, България трябва да му издаде документ за самоличност или документ за пътуване, в който жалбоподателката и съпругата ѝ да са посочени като родители, за да може детето да пътува с всеки от родителите си поотделно.
• от друга страна, с позоваването на националната идентичност България може да обоснове отказа да се признае произходът на детето, както е установен в испанския акт за раждане, за целите на съставянето на акт за раждане, установяващ произхода на това дете по смисъла на вътрешното семейно право.

 

[1] “майка А“ и „майка“ на детето“ (дело № 3654/ 2020 на АССГ, 22. Състав);

[2] III. Приложими нормативни разпоредби

А. Национално право

Съгласно член 46, ал. 1 от Конституцията на Република България, „бракът е доброволен съюз между мъж и жена“. Тази разпоредба фигурира в глава втора „Основни права и задължения на гражданите“ на Конституцията.

…

Семеен кодекс 

Глава шеста.

ПРОИЗХОД

Произход от майката

Чл. 60. (1) Произходът от майката се определя от раждането.

(2) Майка на детето е жената, която го е родила, включително при асистирана репродукция.

(…)

Закон за гражданската регистрация

Раздел II

Акт за раждане

Чл. 42. (1) Актът за раждане се съставя въз основа на писмено съобщение в срок 7 дни, като денят на раждането не се брои.

Чл. 45. (1) Актът за раждане съдържа:

1. …

Раздел VII

Актове за гражданско състояние на български граждани, съставени в чужбина

Чл. 69.  …

Чл. 72 (1) (

НАРЕДБА № РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация, издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството 

Раздел II

Акт за раждане

Чл. 7 (1) …

(7)

Б. Право на ЕС

Членове 18, 20 и 21 от Договора за функционирането на ЕС (Д.). Релевантни също така са чл. 7, 9, 21, 24 и 45 от Х. на основните права на ЕС.

Релевантна също така е разпоредбата на чл. 4, ал. 2 Договора за Европейския съюз (Д.).

Член 2, точка 1 и точка 2, буква а), член 4 и член 7, параграф 1, буква г) и параграф 4 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО; специално българско издание: глава 05 том 007 стр. 56 – 71

[3] Семеен кодекс, Чл. 60. (1) Произходът от майката се определя от раждането.

(2) Майка на детето е жената, която го е родила, включително при асистирана репродукция.

[4] АССГ посочва практика: решения от 2 октомври 2003 г., G. A., C-148/02, EU:C:2003:539, т. 25, от 1 април 2008 г., M., C-267/06, EU:C:2008:179, т. 59 и от 14 октомври 2008 г., G. и P., C-353/06, EU:C:2008:559, т. 16.

[5] решения от 2 октомври 2003 г., G. A., C-148/02, EU:C:2003:539; от 14 октомври 2008 г., G. и P., C-353/06, EU:C:2008:559; от 5 юни 2018, C. e.a., C-673/16, EU:C:2018:385.

[6] Решение от 2 октомври 2003 г., G. A., C-148/02, EU:C:2003:539, точка 27.

[7] Попова., Ж. Право на Европейския съюз, С, 2015, стр. 547 и сл.

 

[8] Сега 267 ДФЕС;

[9] Така и Попова., Ж. Право на Европейския съюз, С, 2015, стр. 530 и сл.

---