ОБНАРОДВАНИ СА ИЗМЕНЕНИЯТА КАСАЕЩИ АРБИТРАЖНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА И ЮРИСКОНУСЛТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ

ОБНАРОДВАНИ СА  ИЗМЕНЕНИЯТА КАСАЕЩИ АРБИТРАЖНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА И ЮРИСКОНУСЛТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ

Автор: адв. Д. Симеонова-Коруджиева

На второ четене на 12.01.2017 г. се приети от НС част от предложенията, касаещи законови промени в уредбата на арбитражните производства и юрисконсултските възнаграждения.  Обнародвани са в Държавен вестник, брой 8/24.01.2017 г.

Двата въпроса са изключително важни и със сериозен обществен интерес. Затова тук ще коментираме промените и изложим нашето виждане за значението им.

Разноските, присъждани за юрисконсултско възнаграждение са тема, която присъства отдавна в обществения фокус. Присъждането на разноски за  юрисконсултско възнаграждение бе основателно критикувано и поставено като сериозен проблем и неразрешим казус в практиката. Неслучайно уредбата беше първоначално атакувана пред Конституционния съд, но без резултат. Затова от наша гледна точка, сегашните изменения в ГПК поправят поне частично недъзите на законодателната уредба и съдебната практика в тази посока.

Какъв собствено е казусът с юрисконсултските възнаграждения и присъждането им? Досега чл. 78, ал. 8 от ГПК постановяваше, че в полза на юридически лица и ЕТ се присъжда и адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Но докато съгласно ТР по ТД № 6/2012 г., постановено на 06.11.2013 г., ОСГТК на ВКС, за адвокатите, които при все това работят като свободна професия със съответните изисквания, разходи и регулации, е налице изискване разноските за адвокат да са платени реално от страната, т.е. присъждат се само ефективно похарчените за защитата суми, само действително направени разноски. Ако не са представени доказателства за плащане, не се присъждат разноски за адвокатско възнаграждение, не се присъждат ако са били уговорени, но не са платени. В случаите, в които страна се представляваше от юрисконсулт, предвид това, че същия е на трудов договор и работодателят не заплаща възнаграждение като на адвокат по съответното дело, разноски се присъждаха безусловно и то в размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАДвС, която наредба касае единствено свободната адвокатска професия. Затова уредбата бе атакувана пред КС – затова, че присъждането на възнаграждение, което не е платено, на разноски, които не са направени, съставлява неоснователно обогатяване на страната, която е била защитавана от юрисконсулт в размер пропорционален на материалния интерес. КС отхвърли искането, поставено за разглеждане по конституционно дело № 3/2016 г., докладчик конституционния съдия Таня Райковска. Затова смятаме, че законовото изменение на ГПК в тази му част поне частично разрешава проблема в практиката като се създава законова база за по-справедливо решение в частта за разноските по делата.

С приетите промени в  ГПК, чл. 78, ал. 8 ще гласи: „В полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния ви дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ“.

Разбира се, аргументите релевирани пред КС, че ненаправени, но присъдени разноски съставляват неоснователно обогатяване, от наша гледна точка остават валидни. Но справедливостта след законовото изменение, считаме, ще е частично възстановена, тъй като дали да се присъди и каква точно сума ще се решава по преценка на съда. И случаите, в които налице са бланкови искови молби, неявяване по делата и пр., но е направено искане за присъждане на разноски, то дали да бъдат присъдени изобщо ще се преценява от съдебния състав и ако претенциите са неоснователни следва да бъдат отхвърляни. Максималният размер, който съдът ще може да присъди обаче ще се определя по Наредбата за заплащане на правната помощ, приета с Постановление на № 4 на МС от 06.01.2006 г., обн. в ДВ, бр. 5 от 17.01.2006 г. По тази Наредба се заплаща правната помощ на адвокатите, вписани към НБПП и размерите са по-ниски от тези по Наредба № 4 на ВАдвС. Докато при тарифите, задължителни за свободно упражняващите професията адвокати са в зависимост от материалния интерес или цената на иска (както впрочем и държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК), то по Наредбата на МП за правната помощ, чл. 25, има таван за делата с определен материален интерес и той е 300 лева.

Относно промените в арбитражните производства. Възможността гражданите и юридическите лица да решават спорове посредством арбитраж е, разбира се, една принципно много добра възможност за бърз и справедлив процес – но само когато законоустановените правила са съблюдавани и става дума за действително съгласие на страните по имуществен спор да решат същия чрез арбитраж, а не и когато говорим за откровено заобикаляне на закона.

Такава възможност и досега се допускаше в закона – ГПК чл. 19. (1) Страните по имуществен спор могат да уговорят той да бъде решен от арбитражен съд, освен ако спорът има за предмет вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение.

Това е така, защото едно нещо е много важно и то е очевидно – за арбитраж е нужно съгласие на двете спорещи страни. Арбитражът е доброволен, частен съд, страните следва да са се съгласили и да са избрали този ред изрично и недвусмислено.

За съжаление понастоящем злоупотребите действително станаха твърде много и са така очевидни, което доведе до основателно негативни оценки на иначе добрата възможност за арбитраж като алтернативно производство и бързо средство за решаване на спорове.

В практиката често се случваше досега да се водят дела за имуществени спорове пред  арбитражи, без страните да имат арбитражна клауза. Т.е. без съгласие за решаване на спора от доброволен, частен арбитражен съд. Не можем да говорим за съгласие и доброволност за решаване на спора от арбитраж, когато няма арбитражна клауза. За съжаление, в тази посока станахме свидетели на неправилно и погрешно интерпретиране на законовите норми – страните се били съгласили мълчаливо, защото не били възразили. Съгласно досегашната нормативна уредба, задължение да възразяват и да участват в арбитражно производство, когато няма налице арбитражна клауза, споразумение и пр. страните по имуществен спор нямат. Обаче – арбитражният съд се произнася, налице е арбитражно решение, а впоследствие – налице е издаден изпълнителен лист и изпълнително дело. Срокът за отмяна по исков ред бе преклузивен, тримесечен (съгласно чл. 47 ЗМТА). Това означава, че пропускането на този преклузивен срок за отмяна при това по  исков ред (!) по чл. 47 ЗМТА от ВКС стабилизира арбитражното решение, независимо, че същото е произнесено без наличието на арбитражна клауза, защото „Действащото законодателство не допуска квалифициране на арбитражните решения като нищожни, нито безкрайна във времето възможност за отмяната на тези от тях, които са порочни.“  (Решение № 151/19.06.2012 г. по гр. д. № 553/2011 г., IV ГО)

Всичко изложено доведе до необходимостта да се търси законодателно решение като отговор на порочните практики. Затова считаме, че законовото изменение, с което потребителските спорове се изключват от подлежащите на арбитраж спорове и се възстановява в ЗМТА разпоредбата за нищожност на решението, е крачка в правилната посока.

Законодателят в мотивите към проекта за изменение и допълнение на ГПК сам сочи, че „често ражданите се оказват осъдени, без да са сключвали арбитражна клауза, без да са уведомени за производството, за стари, погасени по давност задължения, а понякога и за несъществуващи такива.“

Като аргумент, че прилагането на арбитражното производство не е подходящо за решаване на потребителски спорове се сочи и фактът, че: „към арбитражно производство прибягват колекторски фирми, монополни дружества…, които даже сами си създават арбитражи, в които да „съдят“ своите клиенти. Самата арбитражна процедура не дава достатъчна защита на потребителите – често гражданинът не е надлежно уведомен за производството, а отсъствието му се приема за съгласие с компетентността на арбитража, въпреки че липсва арбитражно споразумение…“

С оглед на всичко изложено, смятаме, че възстановяването на разпоредбата за нищожност на арбитражно решение, постановено по неарбитрируем спор, както и въвеждането на изисквания към арбитрите  (напр. да са дееспособни, пълнолетни, с висше образование, най-малко 8 години професионален стаж, висок морал, да не са осъждани за престъпление от общ характер), както и изискването всеки арбитражен съд да поддържа и води архив, в който да се съхраняват приключените дела до 10 години след края на производството, а след изтичане на този срок – само решенията и мотивите към тях, както и сключените спогодби.

Предвидено е да се осъществява контрол от министъра на правосъдието чрез инспектората му по Закона за съдебната власт. Министърът може да издава задължителни указания за отстраняване на нарушения, а при неизпълнението им арбитърът и арбитражният съд могат да бъдат санкционирани.

Държавен вестник бр. 8/24.01.2017 г.