Конституционният съд обяви за противоконституционни норми от Закона за социалните услуги

Конституционният съд обяви за противоконституционни норми от Закона за социалните услуги

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева

С Решение № 9 от 14. 07.2020 г. Конституционният съд обяви за противоконституционни норми от Закона за социалните услуги. Става дума за нормите на чл. 81, ал.1, чл. 87 и чл. 116, ал.1, т. 3 и 7 от Закона за социалните услуги /обн., ДВ, бр. 24/22.03.2019 г. в сила от 01.07.2020 г./.

Съгласно Решение № 3 от 28.04.2020 на КС обявените за противоконституционни ненормативни актове – закони във формален смисъл, решения на Народното събрание и укази на президента – са невалидни от момента на приемането или издаването им.

Кои са нормите, обявени за противоконституционни и какви са мотивите на КС?

• Най-напред нормата на чл. 87 от ЗСУ [1] е обявена за противоконституционна, тъй като не е съобразена с конституционната рамка на правата на децата и родителите, без необходимата яснота по отношение на гаранциите, че правата както на детето, така и на родителите ще бъдат спазени. Конституционният съд приема следното:

По отношение на оспорването на чл. 87 ЗСУ следва да се отбележи, че законодателят е този, който урежда реда за реализацията на правата и на ограничено дееспособните и случаите, в които съдействието на техните родители, настойници или попечители е необходимо. Наистина в действащото законодателство съществуват редица хипотези, в които ненавършилите пълнолетие се считат за дееспособни за извършването на определени лични действия – например възможността непълнолетните да сключват обикновени дребни сделки за задоволяване на текущите им нужди и да разполагат с това, което са придобили със своя труд (чл. 4 ЗЛС), правото им да се обърнат до дирекция „Социално подпомагане“ и до районния съд при разногласие с родител (чл. 124, ал. 3 СК) и др. Това обаче не отменя разпоредбата на чл. 47, ал.1 от Конституцията, която не прави разграничение между малолетни и непълнолетни деца и прогласява правото и задължението на родителите да отглеждат и възпитават децата си.

Дори в случаите, в които дете, нуждаещо се от помощ и подкрепа,  потърси такава, когато родителите му не са го сторили, правата и отговорностите на родителите не отпадат. Мислими са редица хипотези, в които родителите не полагат необходимите грижи за детето си или упражняват насилие върху него. В такива случаи е необходимо да се предвидят средства за защита на пострадали деца, сред които е и правото да се обърнат до компетентните органи пряко или посредством доставчици на социални услуги.

Дори тогава обаче чл. 87, ал. 3 ЗСУ остава неясен по отношение на гаранциите, че правата както на детето, така и на родителите ще бъдат спазени. Според него в случаите, когато детето е малолетно или е в риск, доставчикът незабавно уведомява дирекция „Социално подпомагане“, която следва да предприеме действия в рамките на своята компетентност.

Разпоредбата на чл. 87, ал. 4 създава ограничение за информираността на родителите на деца над 14 години, т.е. разширява правата на непълнолетното лице. Доколкото Конституцията не се произнася изчерпателно по специфичните права на непълнолетните, въвеждането на такова право (да търсят социални услуги без знанието на родителите си) би било в правомощията на законодателя само ако ясно е конкретизирано естеството на случаите, в които това е допустимо.

Напротив, атакуваната разпоредба е формулирана твърде общо, предполага преценка по пътя на изключването и не създава яснота за прилагащите я лица и институции, а дори оставя впечатление, че непълнолетните лица са изведени извън режима на конституционното правило. Поради свързаността на разпоредбите на всички алинеи на чл.87, Конституционният съд приема, че в цялостта си той не съответства на изискването на чл. 4, ал.1 от Конституцията.

• На следващо място чл. 81, ал. 1 [2]:

Конституционният съд подлага на преценка дали правото на доставчиците да изискват и кореспондиращото задължение на широк кръг лица, посочени в чл. 81, ал. 1 ЗСУ, да им предоставят данни за потребителя на социалната услуга, които те обработват, не представлява прекомерна намеса в правото на личен живот и защита на личните данни и така да противоречи на чл.32 от Конституцията.

В тази връзка на първо място КС смята, че следва да се установи дали уреденото в чл. 81 ЗСУ основание за събиране на лични данни представлява намеса в основните права на гражданите и ако да – дали това ограничение може да бъде оправдано, тъй като е прието със закон в изпълнение на легитимна цел от общ интерес съобразно принципа на пропорционалност (Решение № 2/2015 г.).

Приема, че видно от формулировката на чл. 81, ал. 1 ЗСУ, доставчиците на социални услуги ще имат възможност за достъп до широк обхват от данни за потребителите, намиращи се при различни субекти: държавни органи, общината, личния лекар, семейството и близките, лечебни заведения, институции в системата на предучилищното и училищното образование и други институции и доставчици на социални услуги. Липсата на изчерпателност на нормата по отношение на вида данни, както и на субектите, от които може да се изискват те, означава, че доставчиците ще имат достъп до голям обем от информация за потребителя, включително, но не само – до данни за неговото образование, професия, материалното и здравословното му състояние, интимния му живот, навиците и начина на живот и т.н. Подобен неограничен достъп до данни, отнасящи се до лицето, несъмнено е от естеството да доведе до сериозно навлизане в личното му пространство и намеса в личния му живот.

При оценката на оспорената норма обаче трябва да се вземе предвид цялостния контекст на конкретната обработка на данни и спецификата на нейното правно основание. Социалните услуги са обществено полезна дейност, която е неразривно свързана с реализацията на основното право на гражданите на социално подпомагане. Те имат за предмет адресиране на широк кръг проблеми на индивида, които влошават или осезателно застрашават неговото качество на живот. Целта им е да осигурят помощ и подкрепа на уязвими лица със специфични нужди, сред които са хора със здравословни проблеми, зависимости, жертви на насилие или трафик, деца, лишени от родителска грижа или жертви на домашно насилие, лица с увреждания, лица, маргинализирани от обществото и много други. Посрещането на нуждите на толкова разнообразни категории лица и осигуряването на ефективна подкрепа за разрешаване на техните проблеми, изисква всеобхватна преценка на потребностите им, която не би могла да се осъществи без достъп до информация за тях. Многообразието от житейски ситуации в случая прави невъзможна законовата конкретизация на данните, които ще бъдат необходими на доставчиците за изготвяне на оценка на потребностите на лицето и предоставяне на подходящата за неговите нужди подкрепа.

Тъкмо затова обаче ефикасната защита на правата на гражданите изисква изрично да се предвиди необходимостта от съгласие на потребителите и/или техните представители, освен може би в изрично конкретизирани от закона случаи според характера на казуса (напр. домашно насилие) и естеството на данните. Конформно тълкуване на оспорената разпоредба не би могло да се препоръча именно поради многообразието на случаите, а прекалено общата ú формула не съответства на разпоредбата на чл.32, ал.1 от Конституцията.

• На следващо място: чл. 116, ал.1, т. 3 и 7 [3]

КС подлага на преценка за конституционосъобразност чл. 116, ал. 1, т. 3 и 7, които оправомощават компетентните органи да посещават лицата, които ползват социални услуги в домашна среда, и да получават от тях информация, без да посочват като изискуемо условие съгласието на ползвателите.

Конституционният съд счита, че оспорената разпоредба създава възможност за тълкувания в смисъл на принудително влизане или оставане в жилището на лицата, респективно за принудително изискване на данни, както се твърди в становищата на някои от привлечените по делото лица.

Според утвърдената практика на Конституционния съд тълкуването на законовите разпоредби следва да се извършва доколкото е възможно конформно с Конституцията, за да се ограничи намесата в избраната от законодателя политика. В настоящия случай обаче коментираната разпоредба е очевидно неясна и би могла да разшири един от контролните механизми на дейността на доставчиците на социални услуги до степен на недопустимо навлизане в личното пространство на ползвателя. С оглед на това Конституционният съд намира, че тези две разпоредби не са в съответствие с чл.32, ал.1 от Конституцията.

Цялото решение може да бъде прочетено: ТУК

[1] Забрана за отказ на подкрепа за деца Чл. 87. (1) Когато дете е поискало подкрепа от доставчик на социална услуга, доставчикът е длъжен да информира и да консултира детето с изключение на случаите на искане за ползване на резидентна грижа.(2) Ако доставчикът на социалната услуга не предлага дейности за търсената подкрепа, той е длъжен по подходящ начин да информира и да консултира детето относно начина за ползване на желаната от него услуга.(3) В случай че потърсилото подкрепа дете е под 14-годишна възраст или е дете в риск по смисъла на Закона за закрила на детето, доставчикът незабавно уведомява дирекция „Социално подпомагане“.(4) В случай че потърсилото подкрепа дете е над 14-годишна възраст, доставчикът със съгласието на детето уведомява неговите родители.(5) Ако детето не е в риск по смисъла на Закона за закрила на детето, ползването на социални услуги от детето и от неговите родители е по реда на този закон.

[2] Чл. 81. (1) При изготвянето на индивидуалната оценка на потребностите и на индивидуалния план за подкрепа доставчикът на социалната услуга може да иска информация, съдействие и становища от държавни органи, общината, личния лекар на лицето, семейството и близките на лицето, лечебни заведения, институции в системата на предучилищното и училищното образование и други институции и доставчици на социални услуги, като те са длъжни да ги предоставят в рамките на срока, определен от доставчика.

[3] Изпълнение на контролните функции Чл. 116. (1) При изпълнение на контролните си функции служителите на Агенцията за качеството на социалните услуги имат право: 3. да посещават лицата, които ползват социални услуги в домашна среда 7. да получават пряко от лицата, ползващи социални услуги, необходимата информация.