За значението на съдебната практика на ВКС в светлината на измененията в ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017)

За значението на съдебната практика на ВКС в светлината на измененията в ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017)

Автор: адв. Коруджиева, САК

С измененията в ГПК (ДВ, бр. 86 от 2017), ал. 1, т. 1 на чл. 280 ГПК придоби следното съдържание:

На касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:

1. Решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.

Наред с това е създадена нова разпоредба – чл. 3 на чл. 290: Решението по чл. 2  (на чл. 290 – бел. Моя) не представлява задължителна съдебна практика.

Също така – чл. 291 касаещ т.нар. уеднаквяване на практиката бе отменен.

С оглед посочените по-горе изменения можем да заключим, че от една страна е очевидно, че предвид изричната норма на чл. 290, ал. 3 – решенията на ВКС по чл. 290 ГПК не представляват задължителна съдебна практика и тълкувателните разяснения,  дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. , ОСГТК, че всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда[1] и че поради тези правни съображения по-долните съдебни инстанции не може да обсъждат изобщо доводи в различен смисъл, а следва да приложат задължителната съдебна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК след допускане до касационно обжалване на неправилно въззивно решение, са загубили сила.

Възраженията на практикуващите юристи срещу т. нар. „зачатък на прецедентно право“, както често бяха наричани решенията по чл. 290 на ВКС бяха многобройни и очевидно бяха взети предвид от законодателя.

Но, всъщност, смятаме, че би био силно преувеличено да се смята, че с оглед прогласената в чл. 290, ал. 3 ГПК незадължителност, практиката на върховната съдебна инстанция губи значението си. Напротив, с изменението в чл. 280, ал. 1 т.1  –  се извежда като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с цялата практика на върховната съдебна инстанция. Противоречието с практиката на Върховния касационен съд  е изрично изведено като основание за допускане на касационно обжалване.

Според граматическото тълкуване какво включва „практиката на Върховния касационен съд“ считаме, че са обхванати не само решенията по чл. 290 ГПК във вида до измененията в ДВ, бр. 86 от 2017, а и, разбира се, практиката създадена след измененията, когато вече по силата на нормата на чл. 290, ал. 3 ГПК тези решения не съставляват „задължителна съдебна практика“, а и по-старата практика на ВКС, формирана при действието на старите процесуални закони. Известно е, че по множество въпроси практиката на ВКС формирана при действието на ГПК (отм.) е безпротиворечива и устойчива и противоречието с нея следва да може да обоснове допустимост на касационно обжалване.

Така всъщност значението на практиката на ВКС, както старата, така и най-новата, а така и на тази, формирана по реда на чл. 290 в отменената му редакция се запазва и то остава съществено.

Проф. Мингова поставя въпроса: „Ако изричното отпадане на обусловеното (задължителния характер на решенията по чл. 290 ГПК), не означава отпадане на обуславящото (значението на тяхната роля по унифициране на практиката), се поражда въпросът: не попада ли в обсега на втората хипотеза на чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК и трайната практика на ВКС, формирана ри действието на ГПК отм., която без да има задължителен характер, също е достатъчно авторитетна именно поради факта на своята неизменност във времето от самия ВКС, което обуславя унифициращото й значение?“[2]

Също и: “Не следва ли отклонението от съществуващата трайна досегашна практика на върховната съдебна инстанция, макар и с незадължителен характер да бъде включено в обсега на т. 1, наред с другата такава практика на ВКС….“[3] Споделяме аргументите по отношение на това, че трайно установената практика на ВКС  , формирана при действието на ГПК (отм.) е „останала непроменена именно защото е била надеждна отправна точка за по-ниските по степен съдилища при прилагането и тълкуването на закона…Изричното прогласяване на незадължителния характер а решенията по чл. 290 ГПК в новата ал. 3 на този член може да е аргумент към разбирането, че тези решения, макар и постановявани по действащия ГПК, вече имат не по-голямо значение за унифицирането на съдебната практика, от формираната предишна трайна практика на този съд…[4]“

От наша гледна точка отговорът следва да е положителен. Хипотезата обхваща както старата практика на Върховния касационен съд, отпреди действието на ГПК от 2008 г., така и практиката по чл. 290 ГПК, формирана до измененията и тази, която ще се формира при действието на сегашните разпоредби.

Тълкуване на формулировката по никакъв начин не може да води до извода,  че законодателят е имал предвид само практиката, формирана по реда на чл. 290 по ГПК (преди задължителна), в противен случай това следваше да бъде изрично посочено.

Така всъщност, можем да заключим, че макар изрична норма да прогласява незадължителен характер на решенията по чл. 290 ГПК, то значението на тази практика де факто е същото – тъй като е включена в хипотезата на чл. 280, ал. 1 т.1, представлявайки именно практика на върховната съдебна инстанция.

Следва да отбележим, че първоначалните предложения за изменения в касационното производство са доста по-крайни, а в мотивите, изложени от законодателя се поставя целта за разширяване на достъпа до касация, за преодоляване на практика, която решаващия състав би намерил за „остаряла или неправилна“.[5]  Т.е. и тук не можем да намерим основание да тълкуваме стеснително формулировката „в противоречие с практиката на Върховния касационен съд“ като отнасяща се само до решенията по чл. 290 ГПК, приемани като задължителни вследствие на тълкувателните разяснения  (дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. , ОСГТК, че всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК е задължително за съда)[6].

Бл. Пунев[7] коментира, че с измененията е налице диференциране на практиката на ВКС на задължителна такава – посочената в предл. първо на чл. 280, ал. 1 т.1 и незадължителната такава – прдл. второ.: “Щом като тя е дадена като отделно основание, различно от неговата задължителна практика, включваща тълкувателни актове с абстрактно-нормативен характер, и като се изхожда от диференцирането на родовото понятие за практика на ВКС на задължителна и на такава по конкретни спорове, по които този съд прави казуално тълкуване с оглед разрешаването на разглеждани от него казуси, посоченото основание се отнася до последната, която няма задължителен характер.“

С оглед на изложеното, ние смятаме, че формулировката „както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд“ обхваща не само решенията по чл. 290 ГПК във вида до измененията в ДВ, бр. 86 от 2017, а разбира се, и практиката създадена след измененията, когато вече по силата на нормата на чл. 290, ал. 3 ГПК тези решения не съставляват „задължителна съдебна практика“, а и по-старата и устойчива практика на ВКС, формирана при действието на стария процесуален закон.

[1] С Тълкувателно решение №2/2010 по тълкувателно дело №2/2010 на ОСГТК на ВКС се внесе уточнението, че са задължителни не за ВКС, а за долустоящите съдилища.

[2] Мингова., А. Промените в основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280,а л.1 ГПК, сп. Норма, бр. 11, 2017, стр. 39  и сл.

[3] Мингова., А. Промените в основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280,а л.1 ГПК, сп. Норма, бр. 11, 2017, стр. 40  и сл.

[4] Цит. Съч. стр. 40.

[5] Мотиви (18.04.2018) (http://www.parliament.bg/bills/44/754-01-34.pdf)) Че замисълът на промените в касационното производство, който законодателят и имал е да се разшири и улесни достъпът до касация, можем да заключим от мотивите към ЗИД ГПК: „Третата инстанция следва реално да присъства в съдопроизводството и гражданите и юридическите лица да могат реално да се ползват от нея. Затова считаме, че предлаганите изменения са наложителни и са в основата на постигането на всички основни цели на гражданския процес, най-вече справедливо и ефективно правораздаване, в интерес на гражданите и юридическите лица, развитието на правото и спазването на закона.

С предложената промяна всъщност предлагаме редакция на чл. 280 ГПК, която действително да отговаря на принципа на триинстанционност на гражданското съдебно производство. В тази връзка е предложена съответно отмяна на чл. 284, ал. 3 т.1. и чл. 288 и изменението на чл. 291 и чл. 295, ал. 1.

С изменението на чл. 291 се дава възможност на ВКС да се произнася по същество, като се прави и обобщение на съществуващата съдебна практика и дори да бъде преодолявана съдебна практика, която решаващи състав намира за остаряла или неправилна.“

[6] Пунев., Бл. Промените в касационното обжалване със Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) ((19.04.2018)  (http://www.trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-sobstvenost-i-pravo/menucontsp1/3039-promenite-v-kasatzionnoto-obzhalvane-sas-zakona-za-izmenenie-i-dopalnenie-na-grazhdanskiya-protzesualen-kodeks-dv-br-86-ot-27-10-2017-g))

„Част от тях трябва да получат положителна оценка, тъй като от една страна разширяват възможностите за достъп до селективно касационно обжалване и с това обезпечават допълнителни гаранции за упражняване на правото на защита в гражданския процес, а от друга, до голяма степен игнорират бариерата на допускане на касационното обжалване пред разглеждане на касационната жалба по същество от ВКС.“

[7] Пунев., Бл. Промените в касационното обжалване със Закона за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г.) ((19.04.2018)  (http://www.trudipravo.bg/mesechni-spisania/mesechno-spisanie-sobstvenost-i-pravo/menucontsp1/3039-promenite-v-kasatzionnoto-obzhalvane-sas-zakona-za-izmenenie-i-dopalnenie-na-grazhdanskiya-protzesualen-kodeks-dv-br-86-ot-27-10-2017-g))