Глобите за работници без трудови договори са противоконституционни и не следва да се прилагат: Решение № 7 на КС от 19 юни 2012 г. по конституционно дело № 2/2012 г., докладчик съдията Благовест Пунев (Обн., ДВ, бр. 49 от 29.06.2012 г.)

Съгласно Решение на Конституционния съд на РБ, предвидените с измененията в Кодекса на труда глоби за работници, работещи без трудови договори са противоконституционни и не следва да се прилагат. С решение от 19 юни 2012 по конституционно дело № 2/2012 г., Конституционният съд обяви за противоконституционни чл. 35, ал. 1, т. 1 и т. 5 от Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 26 от 1986 г., последно изменение, бр. 7 от 2012 г.), изменен с § 3 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда (обн., ДВ, бр. 7 от 2012 г.), и чл. 414а от Кодекса на труда, създаден с § 21 от Закона за изменение и допълнение на Кодекса на труда.

С измененията от 2012 в Кодекса на труда, в новосъздаденият чл. 414а КТ, бе въведена административна отговорност за работника или служителя, когато предоставя работната си сила без трудов договор – а именно: наказание глоба в трикратен размер на личните осигурителни вноски за социално и здравно осигуряване.  В искането си до КС,  55 народни представители от 41-вото Народно събрание изтъкват аргументи, че оспореният текст нарушава принципа на правовата държава, защото гражданите се санкционират без да имат вина, тъй като работникът или служителят е по-слабата страна в трудовото правоотношение, вместо държавата чрез своите контролни органи да гарантира спазване на трудовото законодателство и да създаде условия за реализация на правото им на труд – нарушение на чл. 4, ал. 1 и чл. 48 от Конституцията. Поради това бе поискано от Конституционния съд да ги обяви за противоконституционни и несъответстващи на общопризнатите норми на международното право и на международните договори, по които България е страна.

Конституционният съд приема, че въвеждането на отговорността по чл. 414а КТ противоречи на чл. 16 от Конституцията, съгласно който законът защитава и гарантира труда, както и на чл. 48, ал. 1 от Конституцията, който пък посочва, че гражданите имат право на труд, а държавата се грижи за създаването на условия за осъществяването на това право. Постановката, според която работникът или служителят, който не е сключил трудов договор, действа виновно и неговото поведение е равностойно на поведението на работодателя, влиза в противоречие тъкмо с тези два текста на Конституцията. Всяка от тези конституционни разпоредби решително говори срещу конструкцията, от която тръгва атакуваният в искането чл. 414а КТ, че и двамата, работникът и този, който го е наел, са еднакво виновни за “предоставянето на работна сила без сключен трудов договор”. От една страна, не може да не се отбележи, че приписваното с този текст на работника или служителя нарушение е обусловено от предхождащи редица действия на работодателя – на него законът му забранява да допуска работника или служителя на работа преди сключването на трудов договор (чл. 61, ал. 1 КТ), задължава го да предостави на работника или служителя екземпляр от подписания от двете страни трудов договор и заверено копие от уведомлението за сключване на трудов договор от Териториална дирекция на Национална агенция на приходите и едва след това да го допусне на работа (чл. 63, ал. 1 и ал. 2 КТ). Не може работникът да носи отговорност, когато е допуснат да предостави работната си сила, защото предоставянето й предполага допускането му до работното място и той не може да преценява правомерността на действията на работодателя. Така уредената хипотеза се оказва невъзможна като основание за носене от него на административно-наказателна отговорност. Още повече работодателят е страната, която е в по-силна икономическа позиция и поради това от него най-вече зависи как ще се развият отношенията по предоставянето на работната сила.

Конституционният съд отбелязва в мотивите си, че предоставянето на работна сила без да бъде сключен трудов договор е поведение, което ползва единствено работодателя, доколкото по този начин той си “спестява” плащането на осигурителни вноски за държавното обществено и здравното осигуряване, обезщетения по трудовите отношения, осигуряването на платен годишен отпуск и др., както и получава възможност да прекратява трудовите отношения с наетите по този начин работници и служители без да се съобразява със закона. Съобразено е и обстоятелството, че поначало трудно може да се твърди, че работникът или служителят, който предоставя работна сила без да е сключен трудов договор, е мотивиран в общоприетия смисъл от собствената си изгода, за да постъпи по този начин. Тъкмо обратното, той е в положение на правна несигурност, не може да претендира възнаграждение, времето, през което полага труд, не му си зачита за трудов и осигурителен стаж и др. Да се поддържа при това положение, че както поведението на работодателят, така и на работника или служителя в еднаква степен са плод на свободен избор, както и че работодателят и работникът или служителят са равнопоставени, означава да се игнорират условията на пазара на труда, както и позицията, в която се намира всяка от страните с оглед защитата на интересите си. Изборът на онзи, който предоставя работна сила без да е сключен трудов договор не е свободен, защото правото му да откаже да приеме поставените условия като задължителен компонент на неговата свободна воля отстъпва пред опасността да остане безработен, макар и да осъзнава, че попада в зоната на несигурността, в т. ч. правна, социална и икономическа.

Конституционните съдии отбелязват,  че и трудът в случаите на предоставяне на работна сила без да е сключен договор също е труд, който се защитава от чл. 16 и чл. 48 от Конституцията. Неговото полагане не следва да бъде толерирано, но и не може да бъде наказвано. Държавата има задължение да се грижи за създаването на условия за осъществяване на правото на труд. Едва ли обаче обявяването на конкретното поведение, изразяващо се в предоставяне на работна сила без сключен трудов договор, за административно нарушение и налагането на административна отговорност на работника или служителя би могло в съвременни условия да се разглежда като форма на грижа от страна на държавата за защита на неговите интереси. За да уреди отношенията, законодателят прибягва до института на административното наказване, нещо, което обаче не се помества в подхода, който Конституцията изисква от него да възприеме при регулирането на тази материя.

На основание  на така изложеното, КС приема, че новосъздаденият чл. 414а КТ е неконституционен, защото най-напред противоречи на чл. 16 от Конституцията, тъй като законът не защитава и не гарантира труда, а наказва работника или служителя. На следващо място той не е в съответствие и с чл. 48 от Конституцията, защото държавата, вместо да изпълнява конституционното си задължение да полага грижи за осъществяване на правото на труд, налага административно-наказателна отговорност на работника или служителя, който е предоставил работната си сила без да е сключил трудов договор.

Член 414а КТ противоречи и на принципа за правовата държава. Когато законодателят въвежда една или друга юридическа отговорност, той не може да не държи сметка за характера на отношенията, до които тя се отнася. Член 414а КТ изцяло игнорира тази връзка. Каквато и да бъде оценката на поведението на работника или служителя, който предоставя работна сила без да е сключил трудов договор, нарушението, в което той се укорява, се отнася до задължения от частноправен характер. За неизпълнението на такъв вид задължение обаче не може да се налага административно наказание. По този начин чл. 414а КТ влиза в противоречие с основния принцип на правото за пропорционалност между вида на нарушението и наказването на неговия нарушител.

В оспорената уредба на чл. 414а КТ, конституционният съд  констатира, че е нарушен и принципът на пропорционалността (чл. 5, ал. 1 и 4 от Договора за ЕС) и то е нарушен и в трите му съставки: първо, не е налице наложителност на ограничението; второ, въпросното ограничение несъмнено е неподходящо – посяга и накърнява осигурителната система, която има съвсем друго предназначение; трето, ограничението не е най-щадящата мярка, както изисква принципът на пропорционалността. Освен това с уредбата на чл. 414а КТ се въвежда небалансираното съотношение – за едно и също нарушение се налага различна по размер санкция според “…размера на личните осигурителни вноски за задължително социално и здравно осигуряване, определени върху минималния осигурителен доход за изпълняваната работа в зависимост от съответната икономическа дейност и професия”, т. е. различен по размер санкция според бранша.

С оглед на така изложеното, новосъздаденият чл. 414а КТ е обявен от КС за противоконституционен. Обявяването на дадена норма или акт за противоконституционна има за последица автоматичното й неприлагане, съгласно чл. 22, ал. 2 на ЗКС. КС не е овластен да отмени буквално закон и/или норма (правомощието да отменя принадлежи на единствено на законодателния орган по Конституция – Народното събрание), но в този случай,  съответният нормативен текст престава да се прилага, да бъде нормативен/законов регулатор, актът се обезсилва и губи действието си. Съгласно чл. 14, ал. 6 на Закона за Конституционния съд: „Решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани.“

Цялото решение на КС можете да прочетете: тук