Спиране на изпълнението при внасяне от длъжника на 30 на сто от дължимото по предявените срещу него изпълнителни листове

Спиране на изпълнителното производство представлява временна забрана  да се „упражняват процесуални права“ [1], временно преустановяване на изпълнителните действия. Спиране на изпълнението при хипотезата на чл. 454 ГПК е възможно при внасяне от длъжника на 30% от дължимото по предявените срещу него изпълнителни листове. При уредбата на спирането на принудителното изпълнение в тази хипотеза,  де факто няма разлика със старата уредба по отменения ГПК, следователно важими остават както утвърдените в практиката положения, така и по-старата съдебна практика[2].

Съгласно чл. 454, ал. 1 от ГПК, съдебният изпълнител спира изпълнението,  по искане на длъжника, ако до предаването на движимата вещ в магазин или борса. Съответно преди началото на явния търг с устно наддаване, а за публичната продан на имот – до деня, предхождащ деня на проданта, длъжникът физическо лице, внесе 30 на сто от вземанията по предявените срещу него изпълнителни листове и се задължи писмено да внася на съдебния изпълнител всеки месец по 10 на сто от тях. Ако обаче, длъжникът не плати някоя от вноските, съдебният изпълнител по молба на всеки от взискателите продължава изпълнението без длъжникът да може да иска ново спиране. Тази разпоредба е неприложима, когато се продава заложена или ипотекирана вещ или вещ, включена в търговското предприятие на едноличния търговец, поради същността на ипотечното, съответно заложното право.Т.е. следва да се има предвид, че изпълнението се спира само когато се касае за парични притезания чрез изпълнение върху движими или недвижими вещи и само когато длъжникът е физическо лице и да внесе 30 на сто в сроковете установени в разпоредбата на чл. 454, ал. 1 ГПК.

Спирането следва да настъпи с постановление на съдебния изпълнител. Съгласно приетото в Тълкувателно решение №45-69 на ОСГК на ВС при спиране на изпълнението в гореописаната хипотеза размерът на вземането е без значение, когато са изпълнени законовите изисквания: “При насочено изпълнение чрез публична продан на вещи на длъжника последният разполага с правото на спиране и разсрочка по чл. 348 (ГПК отм., сега чл. 454 ГПК)  независимо от размера на дължимата сума.“

В същото ТР се прави особено ценно разяснение на приложимостта на нормата на ГПК:“  По своето естество всеки изпълнителен способ представлява особен изпълнителен процес, който се урежда от важащите само за него особени правила, както и от общите правила относно всички изпълнителни способи. Затова и отделните изпълнителни способи в рамките на принудителното производство, макар и насочени към една и съща цел – принудителното удовлетворяване на взискателя, притежават своя самостоятелност. Щом защитата на длъжника по чл. 348 ГПК се дава само тогава, когато изпълнението е насочено към публична продан на неговите вещи, то този текст, както се изтъкна по-горе, не го брани при останалите изпълнителни способи.

Ето защо, макар изпълнението, насочено към публична продан на вещи на длъжника, да е спряно по чл. 348 ГПК, взискателят може да прибегне към друг изпълнителен способ, включително запор върху трудовото възнаграждение на длъжника по чл. 341 ГПК независимо от размера на задължението, защото съобразно смисъла на закона спряно е изпълнението само досежно продажбата на вещите на длъжника.“

Следва да се има предвид, че в новия ГПК са силно стеснени хипотезите, при които действията, респ. бездействията  на съдебния изпълнител подлежат на обжалване. В ГПК не е предвидена възможност длъжникът да обжалва отказа на съдебния изпълнител да спре изпълнителното производство при наличие на съответните предпоставки, предвидени в закона. Съгласно нормите на чл. 435 ГПК, подлежащите на обжалване действия на съдебния изпълнител са изчерпателно изброени. Така, съгласно чл. 435, ал. 2, длъжникът може да обжалва постановлението за глоба и насочването на изпълнението върху имущество, което смята за несеквестируемо, отнемането на движима вещ или отстраняването му от имот, поради това, че не е надлежно уведомен за изпълнението и в предвидения в чл. 436, ал. 1 срок – едноседмичен от извършване на действието, ако страната е присъствала или е била редовно призована или от деня на съобщението в останалите случаи.

Т.е. длъжникът няма право на жалба срещу евентуален отказ на съдебния изпълнител да спре изпълнението при направено искане от длъжника и при наличие на предпоставките по чл. 454 ГПК. Тогава единствената възможност за защита се явява общата отговорност за вреди по чл. 45 ЗЗД и съотв. чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 441 ГПК, а именно, че частният съдебен изпълнител отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени на длъжника от процесуално незаконосъобразното принудително изпълнение. За същите вреди, причинени от държавния съдебен изпълнител, отговорността е по чл. 49 ЗЗД. Разбира се, този път на защита от наша гледна точка е изключително неефективен във висящия изпълнителен процес, а и самият исков път за защита е значително по-скъп и бавен – важат общите срокове по ГПК и съответните държавни такси, съгласно Тарифата за държавните такси които се събират от съдилищата по ГПК.

В практиката има опити да се обжалват незаконосъобразни действия на СИ чрез иск по чл. 439 от ГПК: възможност длъжникът да оспорва чрез иск изпълнението – напр. Определение № 211 от 29.07.2008 г. на ВтАС по в. ч. гр. д. № 437/2008 г., ГК, докладчик председателят Златка Петкова.

В съдебната практика (Решение № 73 от 14.01.2009 г. на ОС – Пловдив по гр. д. № 58/2009 г., ГО, 7-ми гр. с-в) се приема, че само по себе си искане за спиране без да има произнасяне, респективно уважаване, не би могло да се третира като преклудиране правото на искащия да поднови такова искане. Т.е. при липса на произнасяне от страна на СИ няма пречка да се иска отново спиране на изпълнението.