Лихви или обезщетение – практически проблеми относно т.н. „лихви за забава“. Преглед на съдебната практика и задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

 Лихви или обезщетение – практически проблеми относно  т.н. „лихви  за забава“. Преглед на съдебната практика и  задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

Автор: Адв. Д. Коруджиева

Статията е публикувана за първи път във в-к ”Съдийски вестник” (периодично  издание на Съюза на съдиите в България), г. I, кн. 3/2012, юли-септември 2012

Лихви или обезщетение – практически проблеми относно т.н. „лихви за забава“. Преглед на съдебната практика и задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК.

Въпросът за правния характер на обезщетението за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и неговото реализиране в изпълнителния процес като „лихва“ е добре известен и актуален. В този смисъл считаме, че интересно би било обсъждането на практическите проблеми (или въпросът за т.н. „софтуерна грешка“) и задължителните вече постановки приети в съдебната практика. В правната теория е съществува правилото, че интересът на неизправния длъжник не следва да се идентифицира с интереса на обществото[1], но смятаме, че това не означава, че е допустимо неправомерното увреждане на интересите на длъжника в рамките на един изпълнителен процес. Кога, на практика това е възможно да се случва?

Когато е налице (най-вече в изпълнителния процес) погрешното „третиране“ на суми, присъдени по чл. 86 ЗЗД (обезщетение за забава) като „лихви“  в пълния правен смисъл на думата, каквито те не са. Проблемът се явява не при словесното им означаване като „лихви за забава“, а  при последиците от това,  що се отнася до процесуалния ред за погасяване. Известно е, че при постъпване на суми (частично плащане, недостатъчно да  се погаси целия дълг)  и погасяване по реда – лихви, разноски, главница, то приемането на дължимите като обезщетение за забава суми като „лихви“, каквито те не са (обезщетителна функция, не лихва), съответно води до погасяване на по-малка или никаква част от главницата.  Това от своя страна може да доведе до неправомерно ощетяване на длъжника  (с продължаващото „олихвяване“ върху по-големи оставащи суми главница, вместо погасяването й), без често да бъде дори забелязано и съответно преустановено от компетентния орган по изпълнението.

Въпрос е също, дали става дума за правен или за софтуерен въпрос (доколкото изчисленията се извършват най-често от софтуерна програма с предварително зададени параметри и алгоритъм на изчисление). Ако опираме само до „програмна“ грешка – струва ми се, че проблем не следва да има, предвид възможността да бъде своевременно отстранен, но ако погледнем към този „системен“ проблем от правна гледна точка е необходимо да бъдат съобразени следните изводи в контекста на устойчивата съдебна практика в тази насока.

В практиката си, ВКС е имал случай да се произнесе нееднократно по въпроса за характера на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Така в Решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, докладчик съдия Тодор Домузчиев, се приема, че „обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за забавено изпълнение на парично задължение, макар и дължимо в размер на законната лихва от деня на забавата, по своята същност не е лихва и затова, когато се дължи наред с главница, съдът не следва да прилага правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.[2] “.

В горецитираното решение на ВКС се прави прецизно теоретично разграничение между същностния характер на двете акцесорни вземания – за лихви и обезщетение за забавено изпълнение. Съдът приема, че независимо, че и в двата случая дължимата сума се изчислява в лихви – договорна лихва и определена от закона, вземанията се  различават по своята същностна характеристика. Лихвата е възнаграждение, вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е обезщетение за вредите, претърпени за времето на забавата. Лихвата е договорна и се дължи по силата на съглашение между страните. Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона без да е договорено. Лихвата се дължи при точно изпълнение, обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи само при забавено изпълнение.

Разликите в тази същностна характеристика, водят до извода, приет и от върховната съдебна инстанция, че претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е лихва,  което изключва приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД при погасяване на задълженията.

ВКС формулира ясно и недвусмислено тези същностни различия, а именно[3]:

1) Лихвата е възнаграждение, което длъжникът на пари или на заместими вещи, трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тя е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на капитала и времето на ползването му;

Вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е възнаграждение, а служи за обезщетение за претърпените вреди за времето на забавата. Презумира се, че вредата е равна на размера на лихвения процент действащ по време на забавата и, че кредиторът би могъл да получи заемообразно на кредитния пазар сума, равна по размер на тази невърната му в срок, като заплати лихви по кредита. Именно техния размер ще получи като обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД , но закона не ограничава обема на отговорността (вж. изр. 2 на същата алинея). Докато лихвата може да се уговаря в пари (най-често) или в заместими вещи, обезщетението е винаги в пари.

2) Лихвата е договорна и се дължи по силата на едно съглашение между съконтрагентите. Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено;

Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи по силата на закона и без да е договорено между страните (затова обезщетението се нарича още законна лихва, макар и неточно).

3) Лихвата се дължи и при точно изпълнено задължение за плащане на главния дълг във временно отношение;

Обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължи само при забавено изпълнение.

Допълнителни доводи в тази насока представляват и съображенията, изложени по отношение на влиянието на забавата върху определения размер на лихвата по договор за кредит. Забавата няма да повлияе върху определения размер на лихвата по договора за кредит, а доколкото паричното задължение по главния дълг се погасява със забава, отговорността за нея ще се носи на отделно основание, заедно и наред със задължението за лихва.

В посоченото решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, се приема също, че начинът на изчисляване на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД –  на база действащите законни лихви през времето на забавата, не променя неговия характер и не го прави лихва. Лихвеният процент определя само размерът на обезщетението, но не и правната му същност.

Също така, силен аргумент в полза на изложеното представлява сравнителният анализ на  дължима неустойка. Обезщетението за забавено плащане, дължимо по силата на една неустойка, независимо дали тя е определена по договор, или по силата на закона. Съдът приема [4], че основната й функция остава обезпечителна (освен гаранционно обезпечителна и санкционна) и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Когато се дължи неустойка за забава на парично задължение, макар и размерът й да е определен в лихвен процент, неустойката обезщетява вреди, но не се превръща в лихва. Именно, защото служи за обезщетение на претърпени вреди, неустойката не може да се присъжда едновременно с обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД [5], а едновременно присъждане на лихва и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и на лихва и неустойка може.

Приетите и подробно коментирани тук постановки, касаещи характера на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и лихвата са решени със задължително произнасяне по реда на чл. 290 ГПК (нов) – съгласно задължителните за правоприлагащите органи тълкувателни разяснения, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. , ОСГТК, всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК (нов) (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда. Практиката, обективирана в коментираното по-горе решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, докладчик съдия Тодор Домузчиев е обявена със задължителна сила за правилна.

В решение №111 от 27.10.2009г. по т.д. №296/2009г. на ВКС, I т.о., докладчик съдия Тотка Калчева, е прието, че погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. В този смисъл, поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 от ЗЗД.

ВКС [6] , в посоченото по-горе решение, ползващо се със задължителна сила, приема че законната лихва по чл. 86, ал..1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Това задължение за обезщетение също така възниква само при поискване – чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважен иск за главницата.Обезщетението не е дължимо, ако кредитора не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата. В този смисъл законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД представлява базата, върху която се определя обезщетението за забава при неизпълнение на парично задължение, същата се дължи само при поискване и няма характер на лихва като възнаграждение за изпълнение на договорни задължения. Признатото вземане за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗС е еднородно по своя характер с главницата и от момента на неговото определяне, то не се идентифицира със законната лихва, чрез която е изчислено.

Приема се също, че правната функция на уговореното в договора обезщетение за забава (мораторна неустойка) е същата като на обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. На основание чл. 291, т. 1 от ГПК съдът е обявил за правилна практиката, обективирана в:  Решение № 48/25.01.2000г. по гр.д. № 1065/99г. на ВКС, Решение № 1276/08.10.1999г. по гр.д. № 577/99г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.06.2006г. по т.д. № 832/2005г. на ВКС, ТК, ІІ отд.

В този смисъл, категорични и задължителни за правоприлагащите органи са изводите, че присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. И тъй като не е лихва по смисъла на чл. 76, ал. 2 ЗЗД следва да се погасява след изпълнението на задължението за главницата [7].

Автор:

Адв. Даниела Симеонова-Коруджиева

[1] Калайджиев., А.  Облигационно право, С, 2010, стр.459

[2] Решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, докладчик съдия Тодор Домузчиев; чл. 76, ал. 2 ЗЗД: Когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските, главницата, погасяват се най-напред разноските, след това лихвите и най-после главницата.

[3] Решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, докладчик съдия Тодор Домузчиев;

[4] Решение №1276 от 8.10.1999г. по г.д. №577/99г., V г.о. на ВКС, докладчик съдия Тодор Домузчиев;

[5] Така се приема и в решение №257 от 22.02.2001г. на ВКС по г.д. №1548/2000г., V г.о.: „Недопустимо е кумулирането и едновременното присъждане на неустойка и обезщетение за вреди за едно и също неизпълнение“.

[6] Решение №111 от 27.10.2009г. по т.д. №296/2009г. на ВКС, I т.о., докладчик съдия Тотка Калчева;

[7] Така е прието и в решение №48 от 25.01.2000г. на ВКС по г.д. №1065/1999г., докладчик съдия Тодор Домузчиев;