Относно „памет за несвободата“ – отново

Снимка: авторът. Васил Радославов – За свободата, 1946, НХГ

Когато сме свидетели на  „незначителни“ събития като изискванията на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП), а именно: наблюдение, събиране на информация, идентифициране и проверка на клиенти… от страна на независимата! адвокатура, съпътствани и от задължение за докладване в ДАНС, становища на представители на изпълнителната власт за необходимост от държавен! контрол! над адвокатите, минем през документирани множество изборни нарушения и стигнем до нуждата от така или иначе създадения вече специализиран съд, неминуемо е да се достигне до въпроса за паметта ни за несвободата (по сполучливата формулировка на проф. Христо Тодоров, Памет за несвободата, сб. Места на памет и конструиране на настоящето, С, 2004, стр.145).

Докато колеги (адвокати) основателно изразяваха възмущение от очевидно погрешния уклон, публикуваха се няколко брилянтни становища за правната несъстоятелност на нормите вменяващи подобни функции на адвокатурата (напр. За „задълженията“ на адвокатите и адвокатските дружества по закона за мерките срещу изпиране на пари на Л. Владикин (07.12.2011, vas.bg; За честта на адвоката на И. Савова (8.12.2011, vas.bg, че и на страниците на този  блог и др.), малко внимание и енергия се насочи в посока на това, че нещата, към който оставаме безразлични (а те ограничават нашата свобода),  стават все по-страшни.

Защо обществената съвест и памет се пробужда така остро, когато става дума за един боядисан (скандално?) монумент, а е така апатична, когато се ограничават фундаментални ценности и свободи, когато маниерът на политическо говорене и поведение стига едно дъно, от което уж се оттласнахме още в далечната (вече) 1989?

Снимка: авторът. Музей на социалистическото изкуство.

В статията, спомената по-горе (цит. съч. по-горе) се извежда тезата, че разбира се, паметта е подчинена на морални критерии в оценката си за миналото. За това, кое е необходимо да се помни и кое не. Емблематичен и безпротиворечив пример в това отношение поради действително своя характер на „абсолютно зло“ е паметта за Холокоста. Нашата памет за несвободата (срещу която несвобода е насочен изначалният бунт срещу същността на комунистическата държава) е проблемна. Не е ясно, дали изобщо е налична – предвид случващото се. Защо ако основната дамга на тоталитарната държава е повсеместното следене, доносничене и подслушване, съвременното свободно? общество търпи колосалните (на фона на общото икономическо състояние и  други сектори) разходи за подслушване, законодателни промени в споменатите по-горе посоки? Или няма памет за несвободата или грешката е другаде? Тодоров задава въпроса по-различно – може би държавата на несвободата ( в която такива практики са повсеместно мъчително ежедневие) се помни не като такава, а като „държава на строгия ред, заплатен с цената на свободата“. Може би нещо като носталгия по несвободата – време на суров и безжалостен ред. Мисля, че въпросът на това ниво клони към недотам познати за мен психологически или психопатологически категории и следва да се прескочи.

Снимка: авторът. Кирил Сивилов – Въстаник 1956, НХГ

Тодоров (цит. съч. по-горе) смята, че „няма как днес да се поддържат и утвърждават принципите на свободата като валидни принципи, като принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да следваме ако не се помни и не се осъди морално несвободата вчера“.

Бих добавила – и ако не се реагира яростно срещу всяко потъпкване на свободата, на правата, на основни демократични принципи. И по сартъровски – Без извинение! Не сме просто зрители – на сцената сме всички.