---

Право на ЕС и сделки с културни ценности в България. Уредба и приложимо право

Право на ЕС и сделки с културни ценности в България. Уредба и приложимо право

 

Интерес за настоящата публикация представляват сделките с предмет културни ценности и които традиционно са извън фокуса на изследователите. Сделките с културни ценности са такива, към които наред с общите правила на търговското право са приложими и специалните изисквания на закона, поради специфичния характер на предмета им – културната ценност.

В изложението ще направим опит да прегледаме правната уредба на сделките с културни ценности, понятийния апарат, въведен със специалните закони, както и отношението на сделките с културни ценности в България и правото на Европейския съюз –  как то се отнася, докъде се простира действието му и пр.

1. Въведение към темата. Защо тя е значима и актуална. Предмет и обект на изследването.

До началото на XX век правната уредба (и закрила) на културното наследство и културните ценности е дело и дълг главно на отделните национални държави и се възприема като строго вътрешнодържавна дейност, поради което международно сътрудничество или съгласувани действия на международната сцена са немислими и на практика невъзможни.

С основаването на Обществото на народите, а след това и на ООН, създадена официално през 1945 г., по отношение на културното наследство и ценности започва да се възприема по-нов подход – на т.н. „културен интернационализъм“, според който международноправните инструменти следва да играят ключова роля при правната защита на културните ценности в световен план.

Все по-често се приема и разбирането за управление на културното наследство като основен двигател и субстрат за устойчиво и дългосрочно развитие на регионите, което може да реализира значителни икономически ползи. Така идеята за адекватна правна уредба на културното наследство разширява своя обхват, обемайки в себе си както правните възможности за прехвърлителни сделки с предмет културни ценности, така и създаването на мерки за непосредствена закрила, наказателноправна рамка, касаеща хипотезите, в които културни ценности са предмет на престъпление или незаконен трафик или са застрашени от увреждане, така и правна рамка, която да регулира и насърчава устойчивото развитие и ползването на културните ценности като ресурс.

Обект на настоящето изследване е темата за сделките с културни ценности в България, приложимото право и правната уредба и в контекста на членството на България в ЕС.  Предмет и фокус на работата е прегледът на конкретната правната уредба, действаща понастоящем и проблемите, които могат да бъдат идентифицирани понастоящем.

• Културни ценности в Правото на Европейски съюз. Културното наследство и културата (въобще) в съюзното право.
• Към понятието „културна ценност“. Опити върху понятията и аргументи за употребата им..
• Въпроси на правото на собственост върху културни ценности.
• Въпроси, касаещи собствено сделките с културни ценности.

 

1. Културни ценности в Правото на Европейски съюз. Културното наследство и културата (въобще) в съюзното право.

В правната теория, занимаваща се с регламентацията на културното наследство, се приема, че налице е преход от „партикуларната закрила, осъществявана само в рамките на териториалния суверенитет на държавата, към възприемане принципа на устойчивото развитие, постижимо само чрез многостранно сътрудничество“[1].  Смята се също, че процесът на глобализация налага преосмисляне на подхода за закрила на културното наследство, което изисква и унифициране на правната рамка и общите принципи и критерии на международно ниво[2]. Всъщност проблемите далеч не са само принципни и теоретични, но и практически. Културното наследство вече се възприема и управлява не само като символ на възходящия процес на човешко развитие, но и като материален ресурс, чието съхранение и адекватно управление може да акумулира значими икономически ползи. Това е основната причина за разширяването на приложното поле на т.н. мерки за закрила, който се простират вече не само до непосредствени мерки за физическо запазване на паметниците на културата, но и до наказателна репресия в случаите когато са предмет на престъпление, както и правила за използването им като източник на икономически ползи чрез стратегии за социализация и устойчиво развитие за целите на туризма, търговията, и т.н.[3]

Какъв е европейският правен контекст? Известно е, че основен принцип на правото на ЕС е принципът на субсидиарност[4], насочващ към главна роля по определени въпроси на националното законодателство. Един от тях е „културният въпрос“. Защото съгласно чл. 6 от ДФЕО, сега ДФЕС, културата е една от областите на компетентност на националната държава, която не се трансферира към ЕС[5].

В чл. 167 (предишен чл. 151 от ДЕО) правомощията на ЕС по отношение на културата са сведени до най-общо „допринасяне“ за разцвета на културите, „зачитане“ на тяхното национално многообразние и „извеждане на преден план“ на общото културно наследство, каквото и да означава това[6]. Съгласно правото на ЕС, Европейският парламент и Съветът, в съответствие с обикновената законодателна процедура, след консултация с Комитета на регионите, могат да приемат поощрителни мерки (с изключение на хармонизацията на законови и подзаконови разпоредби в държавите-членки), а Съветът може да приема препоръки по предложение на Комисията.

Следва да посочим и Регламент (ЕИО) № 116/2009 на Съвета относно износа на паметници на културата и Регламент (ЕИО) № 752/93 на Комисията от 30 март 1993 г. за установяване на разпоредби за прилагането на Регламент (ЕИО) № 116/2009 на Съвета относно износа на паметници на културата и Директива 93/7/ЕИО на Съвета от 15.03.1993 г. относно връщането на паметници на културата, които са незаконно изнесени от територията на държава-членка, която е съобразена в ЗКН.

Но, може да се заключи, отговорността за създаване на адекватна законодателна рамка за управление на културното наследство и културните ценности, продължава да лежи най-вече върху националната държава, която има значителна свобода на действие.

• Към понятието „културна ценност“. Опити върху понятията и аргументи за употребата им.

Понятието „културна ценност“ е ново за българското право. Отмененият Закон за паметниците на културата и музеите (ЗПКМ) от 1969 г. боравеше с понятието „паметник на културата“. С влизането в сила на Закона за културното наследство (ЗКН) през 2009 г. се утвърдиха като легални понятията – „културно наследство“ и „културна ценност“. Изрично е установено в закона, че културните ценности са обществено достояние и се ползват със закрила от държавни и общински органи в интерес на гражданите на Република България. Както и по отношение на собствеността – културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост. Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица.

Всъщност, по смисъла на закона, културната ценност е културно наследство. Културното наследство е по-широкото, общо понятие, използвано в ЗКН, то обхваща нематериалното и материалното недвижимо и движимо наследство като съвкупност от културни ценности, които са носители на историческа памет, национална идентичност и имат научна или културна стойност. Определението е широко, видим е стремежът на законодателя да даде закрила на широк кръг ценности и материални свидетелства, каквато е всъщност и целта на един специален Закон за културното наследство.

Затова в ЗКН, чл. 6 е подробно и изрично изброено какво е културно наследство, като е посочен целият набор от всичко това, което обема понятието културно наследство, а в чл. 7 се разяснява дефиницията за културна ценност, включително и чрез техниката „какво не е културна ценност“[7].

Регламент (ЕО) № 116/2009 на Съвета от 18 декември 2008 година относно износа на паметници на културата, борави с понятието „паметници на културата“[8]. Към регламента има приложение с изброяване, с обективен критерий – датировка на вещта 50 -100 години[9].

За пълнота на изследването може да се направи и позоваване на още една дефиниция на културно наследство, въведена с международен и рамков нормативен акт. За целите на Рамковата конвенция за Съвета на Европа, културното наследство е: „a. група от ресурси, наследени от миналото, които хората идентифицират, независимо от собствеността върху тях, като отражение или израз на техните постоянно развиващи се ценности, вярвания, знания и традиции. То включва всички аспекти на културната среда, получени в резултат на взаимодействието между хора и места в течение на времето; b. общността с наследство се състои от хора, които ценят специфични аспекти на културното наследство, и които те желаят, в рамките на предприети обществени действия, устойчиво да съхранят и предадат на бъдещите поколения”. Определението е широко, рамково, каквито традиционно са дефинициите в международните актове – тяхна цел често е да подадат една програмна рамка на различните аспекти и нива, която да бъде съобразявана от националните законодателства при създаването на съответните вътрешни специални закони. Въвежда се и концепцията за общност с наследство, което е знак за настъпване на промяна и обръщане на парадигмата чрез засилване значението и правата на общността с наследство (наследниците).

Културното наследство и културните ценности като понятия са свързани и с понятието за история. Това е в голяма степен резултат от методите за изследване и оценка на епохите от страна на хуманитарните науки. Разглеждането на една епоха в различните аспекти е невъзможно без проследяването на взаимната зависимост между политическа система, култура и социална структура и изкуство[10].

Тук може да бъде обсъждан и въпроса, културното наследство като концепция, възприемана с позитивен ценностен знак[11], може ли да съществува с отрицателен заряд и как[12]. Но тъй като няма пряко отношение към настоящия изследователски въпрос няма да го обсъждаме тук.

Можем обаче да маркираме дихотомията културно наследство – човешки права и поставеното през 1948 г. начало на „културни права“ с приемането на Всеобща декларация за правата на човека. През 1948 г. ООН, мотивирана главно от ужасите на Холокоста, приема ВДПЧ и за първи път в един документ са положени основите на закрилата на основни човешки права и свободи като е включено и правото на културен живот[13]. Именно тази първа норма въвежда идеята за културата като част от фундаменталните човешки права. През 1966 г биват приети от ООН  и Международен пакт за граждански и политически права и Международен пакт за икономически, социални и културни права.

Съгласно декларацията на ЮНЕСКО относно умишлено унищожаване на културно наследство (2003)[14] „културното наследство е важен компонент на културна идентичност на общностите, групи и индивиди и/или на социално единство, така че умишленото унищожаване може да доведе до накърняване на човешкото достойнство и човешки права“. През 1954 г. ЮНЕСКО приема Хагска конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт[15]. Също както ВДПЧ, тази конвенция се явява отговор на множеството разрушения на културни ценности през Втората Световна война[16]. Съгласно нормите на Хагската конвенция,  културните ценности трябва да бъдат закриляни като общо наследство на човечеството.

Опирайки са на тези основополагащи, но програмни нормативни документи може да се заключи, че връзката между културно наследство и човешки права е един от възможните обяснителни механизми на проблемите касаещи културни ценности – предвид както ограниченията, предизвикани от закрилните законови разпоредби с цел културните ценности да са всеобщо достояние и неприкосновеността на собствеността, правото на разпореждане и пр.

1. Въпроси на правото на собственост върху културни ценности.

С оглед по-горе изложеното и след като се наложи извода, че по отношение на правната уредба на културата и културните ценности приложимо е вътрешното право на Република България, а правото на ЕС има насърчаващ и подкрепящ характер, то следва да насочим вниманието си към конкретните въпроси от значение за така поставения предмет на изследване. Съгласно ЗКН[17], културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост. Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица.

Културните ценности биват законово разделени на движими и недвижими, като всеки от видовете има подробна уредба в ЗКН[18].

• Как исторически се развива уредбата на собствеността на културните ценности в България?

Културното наследство е обект на закрила още от самото създаване на българската държава. Тази закрила дори още от самото начало на възстановяване на държавността е във формата на легално закрепени правила и мерки.

В теорията[19] се обособяват три периода в развитието на политиките за културното наследство:

• От 1888 г. до началото на 50-те години на XX век.
• От 50-те години на XX век до 1989 г.
• От 1989 г. до днес.

Първите законодателни инициативи в областта на опазването на културното наследство започват съвсем скоро след възстановяването на българската държавност, след Освобождението през 1878 г. Първият нормативен акт е т.н. Временни правила за научните и книжовни предприятия, приет 1888 г.[20]. Там се регламентират за първи път отговорностите на държавата и местните власти по отношение на старините по българските земи. През 1890 г.[21] влиза в сила Законът за издирване и за спомагане на научни и книжовни предприятия, 1911 г. се приема Закон за старините[22]. В него за първи път се дава изчерпателно определение на понятието „старини“ ( в смисъла на културна ценност), уреждат се въпроси, свързани с опазването на недвижимите паметници, застрашени от разрушаване при ново строителство, регулират се отношенията между държавата и частните лица, придобили такава собственост. През 1927 г. се въвежда режим за регистрация и Комисията за старините към Министерство на просвещението публикува в Държавен вестник „Списък на народните старини“. През 1936 г. е издадена Наредбата-закон за запазване на старинните постройки в населените места[23]. Този първи период от изграждането на системата за опазване на културно-историческото наследство приключва със законопроекта за нов Закон за старините от 1939 г., който обаче така и не влиза в сила. Неговите разпоредби за времето си са изключително прогресивни – например – законопроектът предвиждал регистрационен режим за старините, собственост на частни лица, като въвежда и правила за тяхното отчуждаване. Той регламентирал правото на държавата на първи купувач в срок от три месеца в случаите, когато собственик реши да продаде старина. Законопроектът предвиждал различно право на собственост – държавна, общинска, църковна и частна, като са посочени и съответните отговорности по опазването на паметниците и разходите по поддръжката им[24]. Следващият период – от началото на 50-те се характеризира най-вече с доминиращата роля на комунистическата партия, включително и в сферата на политиките за културното наследство и ценности. Тези политики са реализирани и изградени в йерархична структура с двигател – центъра, който спуска решения към периферията. Планирането, създаването на правила и спазването на тези правила е отговорност изключително на центъра в лицето на Министерство на културата (държавната власт)[25].

Разбира се трябва да се отбележи и характерния за този период нормотворчески подход – не чрез създаването на закони (от законодателната власт – Парламента), а чрез издаване на актове на изпълнителната власт – МС – укази, постановления, наредби и т.н.

През 1951 г. година е издадено Постановление на МС №1608 [26], което поставя всички паметници на културата, намиращи се в пределите на НРБ, под защитата на държавата. За осъществяване на директен контрол върху паметниците на културата се създава Съвет за опазване на паметниците на културата към Комитета за наука, изкуство и култура.

През 1952 г. е публикувана Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата[27], която разглежда по-подробно основните постановки на  Постановление №1608 на МС.

През 1958 г. е прието Постановление на МС №165[28] за опазване паметниците на културата и развитието на музейното дело у нас, а през 1959 г. – Правилник за приложението му. В Постановлението се предвижда задължението на всеки собственик на паметник на културата да отделя в годишните си бюджети средства за опазването му.

В периода до 1969 г., когато е приет доскоро действащият (до 2009 г.) Закон за паметниците на културата и музеите, са разработени и издадени редица нормативни актове, засягащи отделни аспекти на опазването на културното наследство[29].

С всички тези подзаконови нормативни актове /наредби, правилници, инструкции/ се създава процесуален ред за опазване на „старините“ от страна на държавната власт – за регистрация, за използването на недвижимите паметници /отдаване  под наем и пр./, за реда за покупка на културни ценности /движими вещи/ от частни лица, уредба на музеите и пр. Всички те имат значение с това, че уреждат детайлно процедури, които да се следват. В голяма степен поставените с тях процесуални правила и концепции по опазването стават основа на приетия през 1969 г. ЗПКМ. Законът за паметниците на културата и музеите е действащият до 2009 г. През този втори период се дооформя системата за опазване на културното наследство, която отговаря на политическите реалности. Налице е силна централизация – държавата и общините са най-често единствените собственици на паметници на културата. Функциите по издирване, регистрация, архивиране, инвестиране и изпълнение се осъществяват също централизирано от създадения през 1957 г. НИПК (Национален институт за паметниците на културата), подчинен на Комитета за култура[30]. Контролни правомощия по отношение на някои дейности, свързани с паметниците на културата се осъществява от местните административни органи – Общинските съвети, чрез съответните културни служби, както и от местните музеи. В изградената система на Комитета за култура на регионално (окръжно и областно ниво) и общинско, съществуват административни органи (отдели), по-късно Съвети за култура, на които са възложени функциите по издирване, опазване и реставриране. Цялата дейност на местните отдели се контролира от НИПК, който централизира всички дейности и специалисти. Наред с негативите от прекомерния централизъм, положителна черта е концентрирането на усилията на квалифицирани специалисти, действащи съгласно международни норми и препоръки в областта на консервацията и реставрацията[31].

Периодът след 1989 г. е преходен – все още държавните структури, както и всички контролни, нормотворчески и инвестиционни пълномощия са концентрирани в Министерство на културата, което все още няма изградени връзки с други ведомства. Едновременно с това са разрушени всички министерски структури на регионално равнище. Така на практика ситуацията е на концентриран властови и финансов ресурс в лицето на МК, но без междинни звена, които да провеждат държавната политика по отношение на паметниците (по действащата все още терминология).

Както се посочи, ЗПКМ борави с понятието „паметник на културата“[32]. Това са обявените по реда на чл.4, ал.1 недвижими паметници на културата и декларираните от НИПК и инвентираните в музеите и музейните сбирки предмети. Т.е. не включва новооткрити движими и недвижими паметници, ако не са обявени по съответния ред. Това по същество означава, че вписването на недвижимата ценност в регистъра има конститутивен /а не декларативен/ ефект, както се променя по-късно. Това всъщност създава и предпоставки за престъпни практики на иманяри, а и на длъжностни лица, за незаконни сделки и незаконен износ на движими паметници, както и за разрушаване и западане, и безстопанственост на много паметници, които не са вписани по една или друга причина в регистрите и т.н. Заради това, през 2005 г. с поправка в чл. 12 на ЗПКМ статут на недвижими паметници на културата придобиват всички археологически обекти, градежи и паметни места и прилежащата им декоративна и художествена украса на територията и в акваторията на РБ“[33].

Режим за деклариране и регистриране на движими паметници на културата има от 01.01.2005 г., но при тази уредба (попълва се бланка в регионален или национален музей) собствениците не са длъжни да доказват и декларират произход на придобиването им.

През 2009 г. след бурни дебати и обществени дискусии се приема изцяло нов Закон за културното наследство. ЗКН от 2009 г. дава нова рамка на въпросите относно културното наследство и културните ценности.

• Контекстуална критика на закона за културното наследство

Една от фундаменталните критики към новия закон – ЗКН[34] е санкционния характер на голяма част от нормите, включително и такива предвиждащи изземване и конфискация на предмети културни ценности. В голяма степен това може би е оправдано с оглед закрилата на висшата ценност, каквато съставляват обектите на културното ни наследство. В глава дванадесета чл. 196 – 230 на ЗКН са предвидени административнонаказателни разпоредби, с приемането на ЗКН изменения бяха приети и в Наказателния кодекс – чрез създаването на чл. 278 от НК. За първи път е криминализирано държането на археологически обект или обекти, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред.  При прилагане на тези бланкетни норми и в частност – тази на чл. 278, ал. 6 от НК, са от голямо значение понятията „археологически обект“ и „ред за идентификация и регистрация“ , които не са ясно и точно дефинирани в ЗКН и в подзаконовите нормативни актове към закона, което води до сериозни проблеми в съдебната практика по такива дела[35].

По-сериозен недостатък може да бъде видян в несъответствието на ЗКН със Закона за нормативните актове, регулиращ правилата на нормотворчеството, както и с Указ №883, за прилагане на ЗНА. Това несъответствие е налице конкретно в метода на регулация, а именно, че изключително съществените въпроси свързани с правните последици от идентификацията, установяването способа на придобиване и правото на собственост върху културните ценности и разпоредителните сделки с такива вещи, вместо на съответното систематично място в закона, са уредени в преходните и заключителните разпоредби на ЗКН, при все че това са правилата, осъществяващи радикалната промяна в режима на собствеността върху културните ценности.

Законът, обаче, е насочен към един от проблемите, който съществуваше остро към момента на приемането му – злоупотреби с ценности.  За това са предвидени подробни процедури по идентификация и регистрация на движими вещи – културни ценности[36], които ще бъдат обсъдени по-долу[37].

• Общи правни въпроси на собствеността в контекста на културното наследство.

Съществени са промените в уредбата на собствеността, настъпили след 1989 г. През 1991 г. се прие Конституцията, в която се възвежда разграничение между видовете собственост. До приемането й, собствеността е уредена в особена форма наречена общонародна[38] и държавна – съгласно Конституцията от 1947 г. Според Конституцията от 1971 г. формите на собственост са: държавна (общонародна), кооперативна, на обществените организации и лична (не частна)[39]. На практика частната собственост е забранена от действащото до 1990 г. законодателство, бидейки заменена с „лична“. Гражданите нямат право на частна собственост, а на лична върху имоти и вещи за задоволяване на своите лични потребности, която собственост е в изрично определен обем в Закона за собствеността на гражданите (отм.). Общонародната собственост е висша форма на социалистическата собственост.

Сега действащата Конституция от 1991 г. възстановява основни демократични принципи и частната собственост, която е провъзгласена за неприкосновена. Правото на собственост е очертано принципно. То не се разделя на видове, съобразно неговите носители, а се приема наличието на едно субективно абсолютно право, наречено право на собственост, чиято абсолютност и безспорност се гарантират[40]. Създават се два основни вида собственост – частна и публична. На първо място е поставена частната собственост, която принадлежи на всички правни субекти, а на второ място – публичната. Няма значение на какъв правен субект принадлежи правото на частна собственост, защото равенството между отделните правни субекти е също конституционно гарантирано. Публичната обхваща част от недвижимите вещи, принадлежащи на държавата и общините[41]. Предназначението на публичната собственост е да задоволява обществените потребности от национално или местно значение чрез общо ползване. Режимът на обектите на държавната или общинската собственост се определя със закон, съгласно изискванията на чл. 17 ал. 4 КРБ. През 1996 г. влизат в сила Закон за държавната собственост[42] и Закон за Общинската собственост[43]. Норми относими към публичната собственост има и в отделни специални закони[44]. Принудителното отчуждаване на частна собственост, масово практикувано до 1990 г. въз основа на действащите тогава норми[45] и сега не е забранено, но още в конституционния текст[46] са определени ограничения и необходими предпоставки за извършване на принудително отчуждаване на частна собственост – само за важни държавни или общински нужди, само въз основа на закон, без да има друга възможност за постигане на съответната цел, само ако целта не може да бъде постигната по друг начин и само след предварително и равностойно обезщетение. Отчуждената частна собственост след това задължително следва да се превърне в публична[47].

Конституционно определени са основните обекти на публичната собственост, чрез изчерпателно посочване на групите вещи, които задължително се включват в публичната държавна собственост[48]. Въведено е понятието изключителна държавна собственост, която посочва кои недвижимости влизат в тази категория, която е непроменяема.

Разбира се, трябва да бъдат взети предвид и някои решения на Конституционния съд[49], които спомагат за точното прилагане, тълкуване и развитие на правото в областта на културните ценности /паметници/.

• Собственост върху културна ценност.

Предвид действащата уредба, може да се направи провокативният извод, че собствеността върху културните ценности национално богатство следва да принадлежи на държавата или общините. Това е така, тъй като  съгласно чл. 93 от ЗКН,  лице, намерило вещ в случаите по чл. 88 и 91 от Закона за собствеността, е длъжно в 7-дневен срок да уведоми и най-близкия държавен, регионален или общински музей. Като лицето е длъжно да запази вещта във вида и състоянието, в които я е намерило, до предаването й на компетентните органи. Лице, което не изпълни изискванията на ал. 1, няма правата по чл. 111 и не може да придобие право на собственост върху намерената вещ по давност. Т.е. налице е законова забрана за придобиване по давност на културна ценност, тъй като е предвидено императивно задължение за предаване на вещта.

• За собствеността върху движимите културно ценности национално богатство.

Правно възможно ли е изобщо българската държава да не е собственик на движими културни ценности представляващи национално богатство, открити заровени в границите й? Може ли да придобиваме по давност културни ценности национално богатство и колекционерите, показващи колекциите с такива ценности имат ли законова опора да се легитимират като собственици на такива ценности?

Тези въпроси са актуални. Затова тук ще направим най-напред кратък преглед на основните законови положения по въпроса, а после ще посочим и как Конституционният съд де факто разреши да се придобиват по давност движими културни ценности национално богатство и ще обсъдим (също накратко) публично известния казус с претенциите към Панагюрското съкровище:

В действащия Закон за собствеността от 1951 г., чл. 91 се казва, че заровените в земята вещи, стават собственост на държавата. Т.е. заровено съкровище ще е винаги собственост на държавата.

По аргумент от чл. 207 на Наказателния кодекс при намирането на вещ винаги възниква задължение за съобщаване (и то в едноседмичен срок) на факта на намирането й – на собственика, на властта или на този, който я е загубил. С изтичането на срока можем да смятаме, че е изпълнен състава на престъплението присвояване по чл. 207 НК. Неизпълнението на задължението за съобщаване изпълва състава на чл. 207 ал. 1 НК и деянието може да бъде квалифицирано като престъпление[50].

В Закона за собствеността също е налице изискване за предаване на намерена вещ (чл. 88 ЗС) и то незабавно. А съгласно чл. 80 ЗС който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност.

Поради всичко гореизложено считаме, че лицето което е намерило движима вещ и след изтичането на едноседмичния срок по чл. 207 от Наказателния кодекс е придобило владението върху тази вещ чрез престъпление и съгласно чл. 80, ал. 2 от ЗС, не може да придобие собствеността върху вещта по давност.

В специалните закони[51] –  в чл. 14 от отм. ЗКПМ от 1969 г.  е налице задължение на лицата, които са ги открили в едноседмичен срок за съобщят в най-близката община или музей. В чл. 16 и чл. 18 се приема, че всички паметници на културата и находки, открити при археологически разкопки или други дейности (напр. строителни), са собственост на държавата. Не се сочи ред, по който да се установява произход на намерени движими ценности.

В ЗКН от 2009 г. има задължение да се съобщи на най-близкия музей в седмодневен срок (чл. 93, ал. 1 ЗКН). Като последица на въведеното в чл. 93 ал. 3 ЗКН изискване всяко лице, намерило вещ в случаите по чл. 88 и 91 от Закона за собствеността в 7-дневен срок да уведоми и най-близкия държавен, регионален или общински музей, което изискване за уведомяване, ако не бъде  изпълнено, не може да придобие право на собственост върху намерената вещ по давност. Макар тук конкретно несъобщаването не е въздигнато в престъпление, но това не означава, че нормите на ЗС и НК не намират приложение на общо основание.

Тук стигаме до института на придобивната давност като правен способ за придобиване правото на собственост върху културни ценности. Може ли да се придобие по давност културна ценност като не е изпълнено задължението за съобщаване и предаване на държавата по НК и ЗС /и ЗКН/?

В § 5 на преходните разпоредби на ЗКН се установи ред и се даде възможност в 6-месечен срок да се декларират намерени културно ценности и да преминат процедура по идентификация. Когато се установи ценностите да съставляват национално богатство, лицата установили върху тях фактическа власт не могат да се позовават на придобивна давност, а могат да бъдат признати за държатели, както и техните наследници.

Но, какво се случи? След сериозен натиск тези разпоредби по искане на омбудсмана бяха атакувани пред Конституционният съд и същите бяха провъзгласени за противоконституционни.  Накратко: В искането до КС са изложени аргументи, че § 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКН нарушават чл. 4, ал. 1, чл. 17, чл. 56 и чл. 58, ал. 1 от Конституцията на Република България. Според омбудсмана оспорените разпоредби забраняват на лицата, които упражняват фактическата власт върху движими културни ценности – национално богатство, да се позовават на изтекла придобивна давност при доказването на правото си на собственост върху тях. Омбудсманът посочил и противоречие на текстовете на § 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКН с чл. 56 от Конституцията, тъй като не била предвидена правна възможност за защита по съдебен ред срещу последиците от незачитането на придобивната давност и нарушаването на неприкосновеността на частната собственост.

По конституционното дело МС посочил, че атакуваните норми не обосновават твърдението за противоконституционност на § 5, ал. 2 и 3 от ПЗР на ЗКН, тъй като визираните в тези текстове обекти на археологическото културно наследство са били винаги публична държавна собственост, а това изключва възможността за тяхното придобиване като частна собственост.

Конституционният съд, обаче приема, че: „Нормата на § 5, ал. 2 ПЗРЗКН влиза в противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 1 и 3 и чл. 57, ал. 1 от Основния закон на страната и поради въведеното в нея ограничение при доказването правото на собственост върху движими културни ценности – национално богатство. То се състои в недопускането правото на собственост да се доказва с изтекла придобивна давност.

В българското гражданско законодателство институтът на придобивната давност съществува от десетилетия независимо от действащите през различните периоди конституционни норми и сменящите се обществени строеве. Давността се е използвала и продължава да бъде приемана като важен способ за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти и движими вещи. Тя е един утвърден във времето способ за придобиване по първичен начин на право на собственост. Следователно всеки от притежателите на движими археологически културни ценности на законово основание може да се счита за техен собственик по давност, защото ги е придобил с непрекъснато владение в продължение на пет години, както постановява чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. Единствено, ако владението върху съответната движима вещ е придобито чрез престъпление, не може да се прилага институтът на придобивната давност – чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността.“ – аргументира се КС с доводи от римското право.

Така всъщност бе отворена вратата законово частни „колекции“  съдържащи ценности – национално богатство, да бъдат „узаконени“. Което прави собствено въпросът с уредбата на сделките с културни ценности актуален и важен.

Накрая следва да се припомни, че вещи публична държавна собственост не могат да се придобиват по давност. Да, но през 1998 година, паметниците на културата с национално и световно значение по тогавашната терминология, са извадени от категорията публична държавна собственост чрез отмяната на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост. Така до приемането на Закона за културното наследство през 2009 тези преминали в категорията на вещи – частна държавна собственост паметници на културата са могли да се придобиват по давност.

Защитаващите интересите на собствениците на културни ценности аргументират, че с оглед тази законова празнота е дадена възможност на  всеки от притежателите на движими културни ценности, съвършено законно да се считат за техен собственик по давност, защото били придобити с непрекъснато владение в продължение на пет години, както предвижда чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. И разбира се, „ако лично той не е придобил владението на движимата вещ чрез престъпление“, защото съгласно чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност[52]. Това означава, че макар праводателят на вещта да я е придобил чрез престъпление, следващият приобретател да може да ги придобие съвършено законно.

• Панагюрското съкровище. Казусът.

В публичното пространство става известно съдебно дело, което наследник на братя Дейкови, намерили през 1949 г. Панагюрското златно съкровище, завежда срещу държавата с твърдения, че откритите предмети били в частна собственост, откриването –  случайно, а не в рамките на археологически разкопки и т.н., ерго налице е частна колекция по смисъла на ЗКН. Затова най-напред наследникът изявил претенция Министърът на културата да отрази в регистъра на движимите културни ценности факт, различен от вече установения, а именно, че Панагюрското златно съкровище е частна колекция.  Министърът отказва с мотив, че към момента на откриване на Панагюрското златно съкровище е бил в сила Законът за старините от 1911 г. Съгласно чл. 14 от същия откритите в държавна, окръжна или общинска собственост старини принадлежат на държавата[53]. Посочено е още, че Панагюрското златно съкровище, като движима културна ценност, е заведено в основен фонд на Регионалния археологически музей Панагюрище като статута му е непроменен или оспорван през годините, т.е. от датата на откриването му собствеността е само и единствено държавна. Въз основа на тези съображения административният орган е намерил молбата за вписване на съкровището в регистъра по чл. 102 от Закона за културното наследство (ЗКН) на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство, като частна колекция за неоснователна.

Възниква въпросът, ако открилите съкровището го бяха укрили, техните наследници щеше ли да водят сега обречено и абсурдно дело, или да се позоват на придобивна давност. Налице щеше ли да е владение на наследниците като приемници на наследодателите им законно? Искането на наследника за регистрация на частна колекция – Панагюрско златно съкровище в регистъра по чл. 102 и чл. 109 от ЗКН „като собственост на откривателите братя Дейкови и собственика на земята изглежда абсурдно. За да отхвърли жалбата съдът приема, че съгласно чл. 102 ал. 1 и ал.2 от ЗКН, С. А. не е доказала качеството си на „колекционер” – собственик или държател на културни ценности. Такова качество не е придобивал и наследодателя й, тъй като е безспорно установено, че на 08.12.1949 година братята Дейкови са намерили деветте златни прибора известни като Панагюрско златно съкровище, което веднага е било предадено в Околийския народен съвет. Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 12 от Закона за старините[54]: “Който намери каквито и да било старини дето и да било, длъжен е да съобщи и да ги предаде срещу разписка, било на най-близкия окръжен или градски музей, било на административните власти, тъй като в противен случай съгласно чл. 20 от Закона за старините всички движими новооткрити старини, за намирането на които не е известено съгласно чл.12, се конфискуват“, като е приел, че въпреки липсата на разписка или приемо-предавателен протокол, предвид безспорно установеното заплащане на възнаграждение на откривателите, това нарушение не е съществено. Съдът отхвърля всички претенции.

Следва да се подчертае в заключение, че не е отменена разпоредбата на ЗКН, съгласно която в рамките на  процедурата по чл. 96-107, предвидена за идентификация и регистрация в Закона за културното наследство, Министърът на културата, съгласно чл. 101 от ЗКН да не издава заповед за предоставяне на статут на национално богатство и не разпорежда вписването на културната ценност като национално богатство, в регистъра на движимите културни ценности, ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити. Директорът на музея, съгласно същият законов текст, не издава удостоверение за идентификация на вещта като културна ценност или като културна ценност – национално богатство, ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити. В тези случаи те уведомяват органите на Министерството на вътрешните работи и прокуратурата.

1. Въпроси, касаещи сделките с културни ценности.

След като се наложи извода, че по отношение на сделките с културни ценности приложимо е вътрешното право на Република България, а правото на ЕС има насърчаващ и подкрепящ характер, то следва да насочим вниманието си към приложимата уредба.

• Идентификация и регистрация като необходими условия за осъществяването на сделка с културна ценност.

Съгласно специалната уредба в ЗКН[55], възмездни прехвърлителни сделки с движими културни ценности се извършват само ако са идентифицирани и регистрирани по реда на този закон. Възмездни прехвърлителни сделки с културни ценности национално богатство се извършват след писмено уведомяване на министъра на културата. В този случай държавата има право да ги придобие като първи купувач чрез министъра на културата при същите условия. Ако в 7-дневен срок от уведомяването държавата не е упражнила правото си по изречение второ, може да бъде извършена сделка с друго лице. Сделките, сключени в нарушение на това изискване, са нищожни.

Идентификацията собствено е дейност, чрез която се определя дали налице е съответствие с критериите за културна ценност, както и класифициране и категоризация по реда на този закон. Идентификация на културни ценности се извършва от националните и регионалните музеи самостоятелно или съвместно с други научни или културни организации и висши училища.

Физически и юридически лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, които могат да се определят като културни ценности, могат да поискат тяхната идентификация от съответния по тематичен обхват държавен или регионален музей.

Търговец, получил разрешение за извършване на търговска дейност с културни ценности, може да извършва идентификация на културните ценности, предлагани от него за продажба. Идентификацията се извършва преди провеждане на обявения аукцион или друга продажба. Не подлежат на идентификация археологически предмети, монети и монетовидни предмети и произведения на изобразителните изкуства, внесени на територията на страната, с произход от други държави, в случаите когато са придружени с документ за произхода и за способа на придобиването им.

В Министерството на културата се създава и води регистър на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство. В регистъра се вписват културните ценности, национално богатство, които са: държавна или общинска собственост; колекция; собственост на физически или юридически лица. В музеите се създават и водят регистри на идентифицираните от тях движими културни ценности.

• Тръжна дейност с предмет движими културни ценности.

Търговска дейност с културни ценности могат да извършват лица, регистрирани по Търговския закон или по Закона за кооперациите.  Тръжна дейност /аукциони/ с предмети – движими културни ценности се извършва по специална процедура, регламентирана в Закона за културното наследство. Приложими са, разбира се и ТЗ, ЗКН и ЗТР. Задължителна е и търговската регистрация на лицата, извършващи търговска дейност с културни ценности, освен специалната такава към Министерство на културата.

Т.е. трябва да е извършена предхождащата тръжната процедура, такава по  регистрация на търговеца в специалния регистър към Министерство на културата по чл.116 на ЗКН.

Лицето, получило удостоверение за регистрация на търговска дейност с културни ценности, е длъжно да води собствен регистър, който съдържа удостоверение за идентификация или паспорт на културната ценност, както и регистрационен номер, трите имена на предишния и на новия собственик; цена и дата на сделката; удостоверение за правото на първи купувач при сделки с културни ценности национално богатство.

Търговска дейност на културни ценности може да се извършва чрез търг /аукцион[56]/. Търгът представлява продажба с публичен характер, при която предложението се отправя до неограничен кръг от лица и наддавателните предложения на участниците в търга са адресирани към лицето, което ръководи наддаването. Когато търгът се ръководи от натоварено от продавача трето лице, то трябва да е упълномощено. Участниците в наддаването са обвързани от предложенията си според условията на търга. Лицето, което ръководи наддаването, възлага вещта на участника, предложил най-високата цена. Продажбата се смята за сключена с възлагането на вещта и купувачът придобива правото на собственост върху нея. За него възниква задължение да плати незабавно цената, освен ако от условията на търга не следва друго. Ако купувачът не плати цената по ал. 4, продавачът може да се откаже от договора. В този случай чл. 87 от Закона за задълженията и договорите не се прилага. Продажба на търг, сключена в резултат от действия, които противоречат на закон или на добрите нрави, може да бъде обявена за недействителна по искане на всеки заинтересован в 10-дневен срок от възлагането.

Самото провеждане на търг е допустимо само след получаване на специално разрешение за извършване на тръжна дейност от Министъра на културата[57].

Преди провеждането на самия търг, следва да бъдат изпълнени и други условия[58].

Държавата има право да придобие като първи купувач културна ценност национално богатство, предложена за продажба на търг, по първоначално обявената цена, като това право може да се упражни в едномесечен срок от представянето на каталога. При провеждането на всеки търг може да присъства оправомощено от министъра на културата длъжностно лице, което следи за реда на провеждане на търга.

Неспазването на предвидените в ЗКН изисквания за провеждане на търг е и основание за отнемане на издаденото от Министъра на културата разрешение за извършване на тръжна дейност с движими културни ценности[59].

Освен отнемането на разрешението със заповед на Министъра на културата (обжалваема по реда на АПК), търговците, извършващи тръжна дейност с движими културни ценности носят и административно-наказателна отговорност[60], поради неспазване на задължението за уведомяване при промяна в обстоятелствата или неуведомяване на Министъра на културата за провеждането на търг. Предвидени са имуществени санкции както и забрана на търговеца да кандидатства за издаване на ново разрешение за определен срок.

• Износ и временен износ на движими културни ценности в Общността.

Съюзното право, макар да не дава регламентация по въпросите с културните ценности по същество, дава регламент, уреждащ вносът и износът между държавите- членки на културно ценности, както и специална процедура за връщането на незаконно изнесени. Износът и временният износ на движими културни ценности от територията на страната са възможни, но се извършват само със специално разрешение или сертификат за износ.

Износът и временният износ на движими културни ценности от митническата територия на Общността се извършват с разрешение за износ съгласно Регламент 116/2009 и Регламент (ЕИО) № 752/93 на Комисията от 30 март 1993 г. за установяване на разпоредби за прилагането на Регламент (ЕИО) № 116/2009 на Съвета относно износа на паметници на културата.

Към министъра на културата се създава и води регистър на издадените разрешения и на сертификатите, както и на отказите за издаването им. Не се допуска износ от митническата територия на Общността и изнасяне от територията на Република България към други държави – членки на Европейския съюз, на движими културни ценности, които представляват национално богатство или са регистрирани в основния фонд на музеите. Такива движими културни ценности могат да бъдат само временно изнасяни само за представяне пред чуждестранна публика, при условие че са налице гаранции за тяхната сигурност и при осъществяване на консервационно-реставрационни работи, при условие че те не могат да се извършат на територията на страната.

Разрешение за износ съгласно Регламент 116/2009 или за временно изнасяне на движими културни ценности, както и Сертификатът за износ по ЗКН, се издават от Министъра на културата или оправомощено от него длъжностно лице.

Както се посочи, предвиден е и ред за връщане на незаконно изнесени движими културни ценности. Движими културни ценности, които са изнесени незаконно от територията на страната и са открити на територията на друга държава – членка на Европейския съюз, както и тези, които са изнесени незаконно от територията на държава членка и са открити на територията на Република България, подлежат на връщане като Министърът на културата е централният орган, който координира, организира и контролира дейността по връщането на незаконно изнесените движими културни ценности в сътрудничество с централните органи в другите държави членки, които координират тази дейност на своята територия. Така също е предвиден специален иск за връщане на вещта, подсъден на гражданските съдилища, който може да бъде воден чрез централния орган на държава-членка.

1. Заключение

Горното изложение съставлява опит за преглед на философията и замисъла на законодателя как да бъдат регламентирани въпросите свързани с културното наследство, паметниците или ценностите (според различната терминология), както и да обсъдим понятийния апарат, въведен със специалните закони, да маркираме приложимата правна уредба на сделките с културни ценности, отношението на сделките с културни ценности в България и правото на Европейския съюз. Разбира се, по-задълбочен поглед към темата изисква и по-сериозно декоснтруиране на отделните подтеми, както и сравнителноправно изследване на уредбата в други държави-членки, каквото е добре да бъде направено от ангажираните с тези проблеми юристи и други специалисти.

Автор: д-р Даниела Симеонова – Коруджиева, доктор на СУ „Св. Кл. Охридски“ от 2016 г., адвокат, член на Софийска адвокатска колегия;

Докладът е написан за конкурса за научен доклад под надслов „Европейският контекст на съвременните правни проблеми“ с жури  в състав : съдия Павлина Панова – заместник-председател на ВКС, доц. д-р Александър Корнезов – съдия в Общия съд на ЕС, проф. д-р Атанас Семов – университетски преподавател и заместник-председател на Българската асоциация по международно право и е отличен с трета награда /за конкурса: ТУК/;

 

[1] Методиева. Е., Розалинова. Е., Въведение в: Правна уредба на културното наследство в България и в ЕС, сравнителен анализ, С, 2006, стр. 4.

[2] Методиева. Е., Розалинова. Е.,, Правна уредба на културното наследство в България и ЕС. Сравнителен анализ, София 2006.

[3] Правната регламентация на културното наследство ще бъде разгледана на съответното тематично място в глава II.

[4] Чл. 5 § 3 ДЕС; чл. 4- 6 ДФЕС. „Правилото е, че това са материи, в които действат държавите членки“ (Семов., А. Правна система на ЕС, С, 2017, стр. 46.

[5] В ДФЕС, чл. 3 са изрично изброени областите, в които ЕС има изключителна компетентност, в чл. 4 – областите, в които ЕС има споделена компетентност с държавите-членки, в чл. 5 координирани политики, а в чл. 6 – действия за подкрепа, координиране и допълване действията на държавите-членки, тук е и „културата“.

[6] ДЯЛ XIII КУЛТУРА Член 167 (предишен член 151 от ДЕО);

[7] Чл. 6. Културно наследство са…Чл. 7. (1) Културна ценност е …;

[8] Чл. 1 – определение;

[9] Аналогично в ЗКН – чл. 7 ал. 4,  т.3, 4.

[10] Стефанов., И. Природата на културата, София 2001.

[11] Silverman., H., Fairchild Ruggles., D. Cultural Heritage and Human Rights, Springer 2007, 3-5p.

[12] Отрицателният заряд на определено културно наследство може да бъде определен като „дисонантно културно наследство“. Симеонова-Коруджиева, Д., С, 2016. Дисонантно културно наследство, публично защитена докторска дисертация, СУ „Св. Кл. Охридски“;

[13] Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217 А (III) на Общото събрание на ООН от 10.12.1948 г. Издадена в сборник от международни документи, 1992 г., чл. 27.

[14] Декларация относно умишленото унищожаване на културно наследство, приета на 17 октомври 2003г. от Генералната конференция на Организацията на обединените нации за образование, наука и култура среща в Париж, в тридесет и втората сесия;

[15] Хагска конвенция за защита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт, приета от ЮНЕСКО, 1954г.

[16] Например бомбардировките над Дрезден, Германия (бароков стил), разрушаването на средновековния манастир в Монте-Касино, Италия, както и многобройните загуби, случаи на изчезнали, унищожени или откраднати творби на изкуството и други културни ценности.

[17] Чл. 2 ал. 3 ЗКН.

[18] Класификацията на недвижимите културни ценности се извършва въз основа на тяхната принадлежност към определен исторически период, научната и културната област, към която се отнасят, пространствената им структура и териториален обхват и степента на застрашеност. Според принадлежността им към определен исторически период недвижимите културни ценности са: праисторически, антични, средновековни, възрожденски, от ново и най-ново време. Прехвърлителните способи, приложими тук, са уредени в общото гражданско законодателство, а именно ЗЗД, тъй като става дума за недвижими вещи, но тяхната класификация, особености предвид статута на „недвижима културна ценност“, съгласувателни процедури при намеси и пр. няма да бъде изследвани тук.

По отношение на движимите вещи – културни ценности – класификацията им се извършва въз основа на тяхната принадлежност към определен исторически период и научната и културната област, към която се отнасят. Според принадлежността им към определен исторически период движимите културни ценности са: праисторически, антични, средновековни, възрожденски, от ново и най-ново време.

[19] Георгиев., Св. Правен режим на културното наследство в Република България, С., 2008, стр.15 и сл.

[20] Временни правила за научни и книжовни предприятия, обн. ДВ, бр.31, 1888;

[21] Закон за издирване и за спомагане на научни и книжовни предприятия , обн. ДВ, бр.13, 1890;

[22] Закон за старините, обн. ДВ, бр.37, 1911;

[23] Наредба-закон за запазване на старинните постройки в населените места[23], обн. ДВ, бр.135, 1936.;

[24] Например, когато собственикът не полага достатъчно грижи и старината е застрашена от разрушаване, Министерство на народното просвещение има право, по предложение на Комисията за старините, да отчужди съответния паметник и да поеме грижата за неговото опазване и съхранение.

[25] Еленков, И. 2008 Културният фронт, С, 2009. Всъщност след 9 септември 1944 г. действа Министерството на пропагандата с основна задача – да следи, насочва и контролира изпълнението на различните пропагандни цели. През 1947 г. се създава Комитет за наука, изкуство и култура, който продължава линията на краен административен контрол, централизирано управление и пр. Говори се за „народна култура”. , която се управлява централизирано. През 1954 г. Комитет за наука, изкуство и култура (КНИК) е закрит и негов наследник става Министерство на културата. През 1963 г. Министерство на просветата и културата отново е разделено на Министерство на просветата и на Комитет за култура и изкуство. През 1975 г. Людмила Живкова поема Комитета за култура, с което се слага началото на по-различна тенденция в управлението на културната политика.

[26] Постановление № 1608 на МС, обн. ДВ, бр.7, 1952 г.;

[27] Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата, обн. В Известия, бр.79, 1952;

[28] Постановление на МС №165[28] и през1959 – Правилник за приложението му, обн. В Известия, бр.68, 1958 и Известия, бр.71, 1959;

[29]Инструкция за държавната регистрация на музейните фондове (Известия, бр. 92, 1958); Изменение и допълнение на Инструкцията за държавната регистрация на музейните фондове (Известия, бр.80, 1960); Правилник за използване и опазване на недвижимите паметници на културата и историческите места (Известия, бр.73, 1960); Наредба №49 за покупка от частни лица на предмети с археологическо, историческо и етнографско значение, архивни материали, антикварни книги, произведения на изкуството, реквизити и др. (известия, бр. 73, 1960); Наредба за отдаване под наем на помещения в сгради, недвижими паметници на културата (Дв, бр.36, 1963); Инструкция за опазване от претопяване на предмети и монети от благородни и цветни метали и архивни документи с научна и художествена стойност (ДВ, бр. 76, 1964); Инструкция за набиране, разходване и отчитане на извънбюджетните средства в музеите (ДВ, бр.14, 1965); Устройствен правилник за народните, специалните и възпоминателните музеи към народните съвети и ведомства (ДВ, бр.44, 1965); Правилник за изваждане и запазване на намиращите се под вода паметници на културата и природни забележителности от водната флора и фауна (ДВ, бр.53, 1967);

[30] По-късно Министерство на културата.

[31] Георгиев., Св. Правен режим на културното наследство в република България, С., 2008.

[32] чл. 12 ЗПКМ;

[33] Обнародвани в ДВ, бр.55, 2004 г.;

[34] Обн.ДВ., бр.19 от 13.03.2009 г., в сила от 10.04.2009 г.

[35] Георгиев, Г. 2013. Неясни текстове в Закона за културното наследство затрудняват прокуратурата и съда , в сп. Правен свят, 13.10.2013 г.; Съдебната практика не е еднозначна в посочване на конкретната норма или норми които регламентират „съответния ред за идентификация и регистрация“: „За настоящия съдебен състав не е спорно, че диспозицията на нормата на чл.278, ал.6 от НК е бланкетна по своя характер. Следователно – за да се реализира наказателната отговорност на подсъдимия по текста на чл.278, ал.6 от НК е необходимо той да се допълни със съответното съдържание – посочване на конкретните нарушения на разпоредбите в съответните нормативни актове, свързани с държането на археологически обект, както и субектите които следва да предприемат действията по идентификацията и регистрацията по съответния ред.“ (Решение №272 от 24.07.2013г. по ВНОХД №552/2013 г. на Апелативен съд-София);

„Нормата на чл.278 от НК е бланкетна, като борави с общите понятия „културна ценност“ и „археологически обекти“. Тяхната легална дефиниция е посочена в Закона за културното наследство и Наредба № Н-3/03.12.2009 г. Посочването им в обстоятелствената част на обвинителния акт и мотивите към присъдата обаче, все още не е достатъчно да запълни от обективна страна нормата на чл.278 от НК, доколкото те все още не съдържат задължения за определени лица какви действия следва да предприемат по идентификация и регистрация на археологическите обекти.“ (Решение №88 от  02.09.2013г.по ВНОХД № 86/2013 г. на Апелативен съд-Бургас.

[36] Въпреки подробните процедури, налице са проблеми в практиката по прилагането на чл. 278 от НК поради неяснота на уредбата в ЗКН, посочени по-горе. В ЗКН е предвидена процедура (чл. 96-107) спрямо основанието за отказ от регистрация „ако има данни да се предположи, че вещите обект на идентификация са незаконно придобити“ – което потвърждава от една страна санкционния характер на нормите, възражения могат да се аргументират и конкретно по отношение на формулировката „да се предположи“. Това е така, защото се създава абсурдната от правна гледна точка ситуация въз основата на едно субективно предположение да се въздейства пряко върху правото на собственост. Такава законодателна техника е широко критикувана. Проблематична е дефиницията на „национално богатство“ , създадена с цел да защити най-ценните и важни културни ценности. Статутът на „национално богатство“ в не малка степен трябва да балансира между интересите на обществото и интересите на собственика, притежаващ такъв предмет. Държавата има право на първи купувач на първоначална цена, а ако собствеността не принадлежи на държавата, то собственикът е длъжен да осигури адекватен обществен достъп до ценността, което се гарантира чрез периодични прегледи на състоянието от комисия и забрана за изнасяне в чужбина. Проблематична е линията между неприкосновената по Конституция чатна собственост и правата на държавата. Не е премерен балансът между различните обществени ценности от страна на законодателя.

[37] Тук можем в рамките на общата критика на закона, само да маркираме критиката по отношение процедурата по идентификация на движими вещи, предвидена в ЗКН  и извършваната в рамките на процедурата оценка от експерти дали съответния обект попада в категорията „културна ценност“, а от там дали попада в задължителния режим на специална защита по ЗКН, касаещ износа, достъпа на обществеността до произведението и т.н.

Според чл. 96, ал.1 ЗКН идентификацията е дейност, чрез която се определя дали дадено нематериално или материално свидетелство (движима вещ) съответства на критериите за културна ценност, както и неговата класификация и категоризация по реда на ЗКН. Предвидено е и създаването на регистър на движимите културни ценности към Министерство на културата. Очевидно целта на законодателя е да се събере достоверна и пълна информация за културните ценности на територията на държавата, но самата процедура не прави необходимото качествено разграничение между различните видове културни ценности.  Тази оценка отнема статута на „културни ценности“ на съвременни творби на изкуството. Неадекватно е приложението на процедура по идентификация да е задължителна за самия автор на произведение на изкуството, когато той е жив. На практика авторът не би могъл да продава самостоятелно творбите си, ако не премине процедурата по идентификация, в която да докаже, че са именно негови. Следва да отбележим, че подобно разрешение влиза в противоречие със ЗАПСП, съгласно който авторството възниква със създаване на произведението. Без да е нужно авторът да преминава през какъвто и да е „регистрационен“ режим. Авторството следва се доказва само в случай на спор съгласно ЗАПСП. В същото време ЗКН изисква доказване на авторството в административна процедура.

[38] Джеров., Ал. , С 2010 Вещно право.

[39] Цит съч. стр.28

[40] Джеров., Ал. , С 2010 Вещно право, стр.29 и сл.

[41] Другата част е частна държавна/общинска собственост.

[42] Закон за държавната собственост, в сила 01. 01.1996 г. (посл изм. ДВ. бр.19 от 8 Март 2011г.)

[43] Закон за общинската собственост, в сила от 01.06.1996 г. (посл. изм. ДВ. бр.19 от 8 Март 2011г.)

[44] Напр. Закон за водите (В сила от 28.01.2000 г., посл изм. ДВ. бр.28 от 5 Април 2011г.), Закон за горите (Обн. ДВ. бр.125 от 29 Декември 1997г., Отменен с § 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за горите  (нов) – ДВ, бр. 19 от 8 март 2011 г., в сила от 09.04.2011 г., Закон за културното наследство (В сила от 10.04.2009 г., посл. изм. ДВ. бр.101 от 28 Декември 2010г.)  и др.

[45] Закон за собствеността на гражданите (отм.), ЗТСУ (отм.) и др.

[46] Чл. 17, ал.5 КРБ

[47] ЗДС, ЗОС и ЗУТ регламентират подробно съответните процедури.

[48] Чл. 18. КРБ (1) Подземните богатства, крайбрежната плажна ивица, републиканските пътища, както и водите, горите и парковете с национално значение, природните и археологическите резервати, определени със закон, са изключителна държавна собственост. (2) Държавата осъществява суверенни права върху континенталния шелф и в изключителната икономическа зона за проучване, разработване, използване, опазване и стопанисване на биологичните, минералните и енергийните ресурси на тези морски пространства. (3) Държавата осъществява суверенни права върху радиочестотния спектър и позициите на геостационарната орбита, определени за Република България с международни споразумения. (4) Със закон може да се установява държавен монопол върху железопътния транспорт, националните пощенски и далекосъобщителни мрежи, използването на ядрена енергия, производството на радиоактивни продукти, оръжие, взривни и биологично силно действащи вещества. (5) Условията и редът, при които държавата предоставя концесии за обектите и разрешения за дейностите по предходните алинеи, се уреждат със закон. (6) Държавните имоти се стопанисват и управляват в интерес на гражданите и на обществото.

[49] Конкретно Решение № 5 от 21 март 1996 г. по конституционно дело № 4 от 1996 г., докладчик съдията Иван Григоров (Обн., ДВ, бр. 31 от 12.04.1996 г.);

[50] По НК от 1951 г., е налице аналогична разпоредба:  чл. 191 Който намери чужда вещ и в продължение на една седмица не я предаде на властта или на лицето, което я е изгубило, или който противозаконно присвои чужда вещ, която е попаднала у него случайно или по погрешка, се наказва с поправителен труд до 3 месеца или с глоба до 40 лева.

[51] От 1888 действат Временни правила за научни и книжовни предприятия; През 1890 действа Закон за издирване и за спомагане на научни и книжовни предприятия; От 1911 действа Закон за старините; От 1951 действа Постановление на МС; От 1952 Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата; От 1958 действа Постановление за опазване; От 1969 – ЗПКМ и наредби по прилагането му;

[52] Петров., Вл. Законът за културното наследство е злонамерена и некачествена халтура , 2009: „Между юристите обяснението е, че както всичко в България, изменението от 1998 година на ЗДС не е случайно. След изменението на чл. 86 ЗС, с което беше допуснато придобиването от физически  и юридически лица на имоти и  вещи – частна държавна и частна общинска собственост по давност, това е бил удобният момент за узаконяването  и на изтекла придобивна давност върху вещите – паметници на културата.“   (( 16 март 2018) ˂ http://hermesbg.org/tr/nova-biblioteka/kniga-7/142-zakonyt-za-kulturnoto-nasledstvo-e-zlonamerena-i-nekachestvena-haltura.html˃)

[53] Или да се възползва от възможност за откупуване, но задължението за уведомяване и тук е налице;

[54] Имало е налице и възможност държавата да откупи старините, тъй като съгласно чл. 17 от Закона з а старините: „Държавата си запазва правото да откупи онези от предвидените в чл. 16 старини, които са нужни за сбирките й, като заплати тяхната стойност на правоимащия.”. Но тъй като Панагюрското златно съкровище не било намерено в частен имот, не се е стигнало до „откупването” му – съгласно чл. 16 от З., ако собственикът на местото и намирвача не са едно и също лице, откритите в частния имот старини принадлежат „по половина на собственика на местото и намирвача”.

[55] Чл. 113 и сл.

[56] Терминът е легален – вж. чл. 119 ЗКН и др.

[57] Чл. 120 ЗКН.; Към заявлението за издаване на разрешение за извършване на тръжна дейност следва  да се приложат: приети вътрешни правила за тръжна дейност; Списък на правоспособните лица, регистрирани по чл. 96, ал. 4, ЗКН (това са лица, вписани в регистъра, които следва да притежават образователно-квалификационна степен „магистър“ и най-малко 5 години стаж в съответната професионална област); Разрешението е за срок от 5 години и се издава в едномесечен срок. Отказ се постановява, ако лицето на отговаря на посочените в чл. 120, ЗКН условия, който е обжалваем по реда на АПК.

[58] чл. 122, ЗКН;  Уведомяване на  Министъра на културата за всеки търг най-малко 45 дни преди провеждането му; Представяне на каталог с предлаганите за продажба културни ценности; С каталога следва да се удостовери извършена идентификация на културните ценности; След уведомяването аукционистът следва да публикува обявление за търга на интернет страницата си и в два централни ежедневника най-малко 15 дни преди провеждането на търга;

[59] Организиране на търг в нарушение на чл. 122, ал. 1 – не е уведомил предварително Министъра на културата за провеждането на търга, не е спазен 45-дневния срок, не е представил каталог с предлаганите за продажба културни ценности или представеният такъв не е пълен; Неизпълнение на изискванията по чл. 120, ал. 2 или ал. 7 – не са спазени вътрешните правила за извършване на тръжна дейност или няма необходимите правоспособни лица, регистрирани по чл. 96, ал. 4, ЗКН; Неуведомяване на Министъра на културата при промяна на обстоятелствата, при които е издадено разрешението в 14-дневен срок; Обявяване на първоначална симулативна цена на вещите от каталога по чл. 122, ал. 1;

[60] по чл.213 и 214 на ЗКН;

---