Процесуални последици при предявяване на иска срещу починал ответник

Процесуални последици при предявяване на иска срещу починал ответник

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева

В практиката много често се сблъскваме с хипотезата на предявен иск срещу ответник, който се оказва починал към момента на завеждане на делото. Практиката на съда относно това какви са процесуалните последици бе противоречива. Изтъкваха се аргументи и в посока, че ищецът нямало как да знае, че посоченият от него ответник е починал, че няма свободен достъп до данните по гражданската регистрация и т.н.

Една част от съдебната практика приемаше, че в случай на предявен иск срещу ответник, който се оказва починал към момента на завеждане на делото, следва да се процедира по реда на чл. 229 ал. 1 т.2 ГПК[1], делото бъде спряно, наследниците издирени и делото продължено срещу тях по реда на чл. 227 ГПК[2]. Т.е. приема се, че е налице нередовност на исковата молба, която може да бъде отстранена. Така се приема в Определение № 436/28.09.2010 по ч. гр. д. № 313/2010 на I ГО на ВКС и в Определение № 141/28.02.2013 по ч. гр. д. № 1348/2013 на IV ГО на ВКС.

В посочените Определение № 436/28.09.2010 г. по ч. гр. д. № 313/2010 г. на I ГО на ВКС и Определение № 141/28.02.2013 г. по ч. гр. д. № 1348/2013 г. на IV ГО на ВКС, е прието, че когато исковата молба е подадена срещу ответник, който не е жив, но по делото има данни за неговите наследници, или в резултат на извършени от съда процесуални действия се установи, че ответникът е починал още преди завеждане на делото и бъдат издирени наследниците му, се касае за нередовна искова молба. Приема се, че след като се установи, че исковата молба е нередовна поради посочване в нея на неправосубектен ответник, съдът предприема необходимите процесуални действия за отстраняване на недостатъците и след като бъдат издирени наследниците му, които са действителните ответници по предявения иск, делото следва да продължи срещу тях при условията на чл. 227 ГПК. Горепосочените определения са постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК[3].

В същото време, друго становище на съдебната практика приема, че правоприемство в процеса по реда на чл. 227 ГПК настъпва само ако и двете страни са притежавали процесуална правоспособност към момента на предявяване на иска.

В постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 58/22.04.2010 г. по гр. д. № 124/2009 г. по описа на ВКС, IV ГО, се приема, че правоприемството в процеса по реда на чл. 227 ГПК, настъпва само при висящо производство, т. е. когато и двете страни са притежавали процесуална правоспособност. Становище в този смисъл е възприето с Решение № 221/22.02.2012 г. по т. д. № 1161/2010 г. по описа на ВКС, II ТО, според което ако е предявен иск срещу юридическо лице, загубило своята правосубектност преди подаване на исковата молба, поради вливането му в друго юридическо лице, този ответник не би могъл да бъде субект на процесуално правоотношение и не би имал качеството на надлежна страна по смисъла на чл. 15 ГПК/отм/ и провеждането на исковото производство при първоначална липса на правен субект е недопустимо, като е прието че при липса на възникнало процесуално правоотношение между ищеца, ответника и съда, не се касае до нередовност или поправка на исковата молба, която може да бъде отстранена по реда на ГПК, а до липса на първоначална процесуална легитимация, поради неправилното посочване на ответника от страна на ищеца.

В същия смисъл са и разрешенията в Решение № 275/07.03.2014 г. по гр. д. № 1996/2013 г. по описа на ВКС, I ГО, Решение № 44/19.05.2014 г. по гр. д. № 4428/2013 г. по описа на ВКС, I ГО, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК Определение № 576/12.10.2010 г. по ч. гр. д. № 458/2010 г. по описа на ВКС, IV ГО.

С Определение № 55 от 31.03.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 628/2017 г., II ГО на ВКС,  след като съдебният състав намира, че е налице основание за отправяне на предложение до Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на ВКС по процесуален въпрос по приложението на чл. 27 ГПК и чл. 227 ГПК, разрешаван противоречиво от касационната инстанция, предлага на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд да се постанови тълкувателно решение по следния правен въпрос:

„Допустимо ли е исково производство в хипотезата, при която посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска?“

В т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 2019 г. по тълкувателно дело № 1 от 2017 г. се прие, че при предявен иск срещу починало лице не се касае до нередовност на исковата молба, която може да бъде поправена по реда на ГПК, а до липса на първоначална процесуална легитимация на ответника, което означава, че такова решение би било недопустимо и би подлежало на обезсилване.

Мотивите на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд, са следните:

Исковият процес е двустранно производство – условие за допустимостта му е наличието на две срещуположни страни, на два различни правни субекта като ищец и ответник. Съгласно чл. 26, ал. 1 ГПК страни по гражданските дела са лицата от чието име и срещу които се води делото. Законът предоставя право на иск на носителя на спорното право, за което се търси защита в процеса, поради което в общия случай страни в процеса са самите субекти на спорното материално правоотношение.

Правото на иск е средство за защита на материалното право чрез разрешаване на гражданския спор със сила на пресъдено нещо. За да породи задължение за съда да предприеме необходимите процесуални действия и да разреши конкретния гражданскоправен спор, правото на иск, като всяко субективно право, трябва да е възникнало, да съществува в полза на лицето, от чието име се предявява искът и да бъде надлежно упражнено. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт.

Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск, на първо място са надлежната процесуална легитимация на страните, тяхната процесуална правоспособност, тъй като нито едно съдопроизводствено действие не може да бъде извършено валидно от или срещу процесуално неправосубектно лице.

Правоспособността е основна категория на правото, която се определя по съдържание от закона. Процесуалната правоспособност (респ. правосубектност за юридическото лице) представлява признатата от закона абстрактна възможност едно лице да бъде субект на процесуални правоотношения. Процесуалната правоспособност е качество на страната в гражданския процес. Според чл. 27, ал. 1 ГПК процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право.

Нормата на чл. 1 ЗЛС предвижда, че всяко физическо лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения. Материалният закон изрично и изчерпателно урежда хипотезите, при които правоспособността се фингира, макар в действителност самостоятелна личност да не съществува (заченатият при откриване на наследството – чл. 2 ЗН; работодател по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на КТ, който не е юридическо лице и др.). Само при предявяване на искове от или срещу такива лица, когато исковете произтичат от този вид правоотношения, страната по гражданското дело може да не притежава обща правосубектност, но ще притежава специална такава по силата на приложимия материален закон.

Смъртта прекратява съществуването на физическото лице като правен субект и слага край на неговата правоспособност. Когато правоспособността по материалното право не е налице, заедно с това отпада и процесуалната правоспособност. Страни по делото могат да бъдат само процесуално правоспособни лица и това е условие за допустимостта на гражданския процес като производство. Починалото физическо лице не е правен субект, няма правоспособност и не може да бъде субект и на процесуални правоотношения като страна. Поради това, предявяването на иск срещу лице, което към този момент вече е починало, изключва изначално възникването на валидно процесуално правоотношение. Исковото производство е недопустимо и подлежи на прекратяване. В този случай не се касае до нередовност на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, която може да бъде поправена по реда на чл. 129 ГПК (респ. да породи и задължение за съда да даде указания за отстраняване на недостатъците), а до липса на първоначална процесуална легитимация на главна страна в процеса. Това обуславя и невъзможност процесът да продължи по реда на чл. 227 ГПК в лицето на правоприемниците, тъй като процесуалното правоприемство предполага страната да е починала в хода на процеса, при наличието на вече учредено с нея валидно процесуално правоотношение.

След като процесуално правоотношение не е възниквало, то не може и да бъде „продължено“ при условията на чл. 227 ГПК. Без правно значение е знанието или незнанието на ищеца, че посоченият от него ответник е починал. Законодателят не е уредил правно основание, по силата на което да се приеме, че и в този случай, за целите на гражданското съдопроизводство, процесуалното правоотношение с несъществуващия правен субект се поражда, а след това производството продължава с участието на неговите правоприемници.

С Тълкувателното решение се приема със задължителна сила, че процесуалната правоспособност е абсолютна процесуална предпоставка за възникването на правото на иск. Исково производство, при което посоченият в исковата молба ответник е починал преди предявяването на иска, е недопустимо и подлежи на прекратяване, поради начална липса на правоспособна страна, с която да се учреди валидно процесуално правоотношение.

[1] Чл. 229. (1) Съдът спира производството:

2. в случай на смърт на някоя от страните;

[2] Приемство в процеса

Чл. 227. Когато страната умре или юридическото лице престане да съществува, производството по делото продължава с участието на правоприемника.

[3] Поради което съгласно ТР № 2/28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС са представлявали задължителна съдебна практика.