Относно правото на длъжника да избере и посочи, кое от няколкото еднородни вземания погасява (преглед на практиката по чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД)

Съгласно ЗЗД, чл.76, ал. 1: този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. Ако не е заявил това, погасява се най-обременителното за него задължение. При няколко еднакво обременителни задължения, погасява се най-старото, а ако всички са възникнали едновременно, те се погасяват съразмерно.

Практиката по чл. 76 ЗЗД е стабилна, напр. Решение № 2764 от 26.XII.1958 г. по гр. д. № 7426/58 г., I г. о.: При две и повече еднородни задължения по тях най-напред се погасяват разноските, лихвите и главницата на най-обременителното за длъжника задължение, когато той е искал това и когато не е определил кое от задълженията му иска да се погаси, а след това по същия ред лихвите, разноските и главницата на другите задължения.;  Решение № 89 от 26.ХII.1986 г. по гр. д. № 82/86 г., ОСГК на ВС; и т.н.;

Практиката на върховната съдебна инстанция е безпротиворечива относно правото на длъжника да заяви, кое задължение погасява. Както по-старата: Решение № 89 от 26.ХII.1986 г. по гр. д. № 82/86 г., ОСГК; Решение № 1093 от 24.X.1991 г. по гр. д. № 875/91 г., I г. о., докладчик председателят на отделение С. Розанис: „Според  чл. 76 ЗЗД обаче този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения, ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви, кое от тях погасява. Ако подобно уточняване той не е направил, за погасено се счита най-обременителното за него задължение, независимо дали то е по-ново или по-старо.“, така и по-новата.

Решение № 1183 от 4.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4557/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова: „Основанието, на което е извършено едно плащане, т.е. причината, поради която плащането е извършено, е от съществено значение в отношенията между платеца и получилото плащането лице, като меродавна за това е волята на платеца. Разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД намира приложение само при наличието на няколко еднородни задължения, т.е. ако по делото е установено по категоричен начин, че действително извършилият плащането длъжник е имал към момента на плащането няколко еднородни задължения към същия кредитор. Ако длъжникът има към кредитора си само едно задължение, то всички извършени спрямо кредитора плащания касаят именно този дълг. При наличие на спор между длъжника и кредитора относно основанието, на което е извършено плащането, в тежест на всеки един е да установи наличието на основанието, на което твърди, че плащането е било извършено.“

Приложението на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е решено със задължителна съдебна практика: Решение № 111 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Тотка Калчева. Посоченото решение представлява задължителна съдебна практика по смисъл на задължителните за правоприлагащите органи тълкувателни разяснения, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. , ОСГТК, всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК (нов) (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда.

Актуалната практика на съдилищата също е в тази посока: В Решение от 16.06.2010г. на Окръжен съд – С, по г.д. 101/2010г.,се приема следното:  “Няма никакъв спор,че  длъжникът има право да посочи кое свое задължение погасява и кредиторът е длъжен да се съобрази с неговия избор. Още повече, че в редица случаи това е начин на длъжника да брани своите права. Такъв е и настоящият казус. Длъжникът се е позовал на изтекла погасителна давност за вземанията възникнали преди 3 годишния период от датата на подаване на заявлението за издаване Заповед за изпълнение  и изрично е посочил, че заплатената от него сума касае вземанията, които попадат в периода непогасен по давност. Кредиторът не е имал право да отнесе получената сума за погасяване на вземания, за които не е предприел действия за своевременно събиране, поради което е понесъл санкцията на погасителната давност. В този смисъл е трайната съдебна практика: Решение по арб. д. № 194/1982 г.; Решение по арб. д. № 68/1976 г.; Решение № 5 от 18.01.2008 г. на РС – Пловдив.“

В Решение / 20.12.2011г. на Окръжен съд – Варна по г.д. № 2139/2010г. е прието, че:“ Доводите на ответниците ……, че в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл.76 ал.1 от ЗДД относно поредността на погасяване на задълженията, като плащанията се отнесат за най – обременителното задължение се явяват неоснователни. Нормата предвижда право на избор на длъжника да посочи което задължение погасява при наличието на няколко еднородни задължения към едни и същи кредитор единствено в случай, че изпълнението е недостатъчно за покриване на  всички задължения, но само в случай, че длъжникът не е посочил кое задължение погасява. В настоящия случай задълженията по фактурите са погасявани поетапно , като длъжникът при всяко едно от плащаният е посочвал и конкретното основание за плащане – за погасяване на задължението фактура, като в отделни случаи случай е посочвал, че плаща по всички фактури издадени до определена дата. С оглед на това съдът намира, че е налице изрично изявление на длъжника за това кои конкретни свои задължения той погасява.“

В Решение № 1260/24.06.2011г. на РРС по г.д. № 3704/2011г., се приема, че:“Съгласно чл.76, ал.1 от ЗЗД този, който има към едно и също лице няколко еднородни задължения (какъвто е настоящия случай), ако изпълнението не е достатъчно да погаси всичките, може да заяви кое от тях погасява. В случай, че длъжникът не заяви по кое задължение извършва плащане, кредиторът може да избере кое от вземанията си да погаси, но дори и тогава той не е свободен изцяло в своята преценка. В ал.2 на чл.76 от ЗЗД се сочи, че когато изпълнението не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, следва да се погасят най-напред разноските, след това лихвите и най-накрая главницата. Втората алинея на цитираната правна норма, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане, а нормата на чл.76, ал.1 от ЗЗД урежда хипотеза, при която са налице две и повече еднородни задължения към кредитора и изпълнението не е достатъчно да погаси всички. Ако длъжникът и кредиторът не са уговорили поредността на изпълнението при повече от едно задължение, длъжникът може сам да посочи, кое задължение погасява. При това той не е длъжен да се съобразява с интересите на кредитора.“