Договорът за поръчителство

Автор: Даниела Симеонова-Коруджиева, член на Софийска адвокатска колегия, докторант в СУ “Св. Кл. Охридски”;

Съгласно уредбата в закона за задълженията и договорите, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение (чл. 138 ЗЗД). Т.е. възникването на задължението на поръчителя е обусловено от съществуването на главно задължение, което трябва да е действително. Договорът за поръчителство трябва да бъде извършен в писмена форма, която е условие за действителност.

С този договор поръчителят се задължава да изпълни главния дълг, ако длъжникът не го изпълни. Законът обаче не допуска поръчителят да отговаря за повече отколкото длъжника. Съгласно императивно установеното в чл. 139 ЗЗД, ако поръчителят се е задължил за повече от това, което длъжникът дължи, или при по-тежки условия, задължението му се намалява до границите на главното задължение. Възможно е обаче поръчителство да се поеме само за част от задълженията на длъжника или при по-леки условия. Те трябва да са изрично уговорени.

Поръчителството се простира върху всички последици на неизпълнението на главното задължение, включително и разноските по събиране на вземането, съгласно разпоредбите на чл. 140 ЗЗД.  Т.е. ако изрично не е уговорено ограничение в отговорността на поръчителя, отговорността му обхваща главницата, лихвите, евентуални обезщетения за забава, както и разноските по събиране на вземането – независимо дали са направени извънсъдебно или са съдебни (държавни такси, адвокатски хонорар, такси по изпълнението, събирани от съдебните изпълнители).

Съгласно чл. 141 ЗЗД, поръчителят е задължен солидарно с главния длъжник. Ако поръчителите са няколко за един и същи длъжник и едно и също задължение, всеки от тях отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за разделянето му.

С оглед защитата на поръчителя, следва да се има предвид, че съгласно чл. 142 ЗЗД поръчителят може да противопостави на кредитора всички възражения, принадлежащи на длъжника, включително да направи прихващане с вземане на длъжника към кредитора. Поръчителят не губи тези права дори когато длъжникът се е отказал от тях или е признал своето задължение.

При настъпване на хипотезата на изпълнение на задължението от страна на поръчителя следва да се подчертае, че той може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, а също така има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането. Важно е обаче да се има предвид, задължението на поръчителя да уведоми длъжника за изпълнението преди самото изпълнение (1). Това уведомление има изключително голямо значение с оглед правата на поръчителя. Това е така, защото нормалното развитие на правоотношението предполага длъжникът да изпълни. Ако поръчителят иска да изпълни, длъжникът следва да е уведомен за да не изпълни задължението и той. Ако това се случи, съгласно чл. 143 ЗЗД поръчителя губи правата си на регрес срещу длъжника: „Поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.

Длъжникът не отговаря към поръчителя, ако е изпълнил задължението преди да е бил уведомен за направеното от поръчителя плащане. Ако поръчителят е изпълнил задължението, без да уведоми за това длъжника, последният може да му противопостави възраженията, които е могъл да направи на кредитора при изпълнението. И в двата случая поръчителят може да иска връщането на онова, което кредиторът недължимо е получил.“

Задължение за незабавно уведомление възниква и за длъжника спрямо кредитора, в случаите, когато е изпълнил задължението, чл. 144 ЗЗД: „Длъжникът, който е изпълнил задължението, е длъжен незабавно да уведоми поръчителя.“

Относно регресните права на изпълнилия поръчител спрямо другите поръчители, ако са налице други поръчители, следва да се има предвид, че ако поръчителите са няколко за един и същи длъжник и едно и също задължение, всеки от тях отговаря за цялото задължение, освен ако има съглашение за разделянето му (чл. 141 ЗЗД). Съгласно чл. 145 ЗЗД, когато няколко лица са поръчителствали за един и същ длъжник и за едно и също задължение, поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от другите поръчителите припадащите им се части. Т.е. и по аргумент от чл. 127 ЗЗД, ако няма съглашение, уреждащо по друг начин отговорността между поръчителите, счита се, че дяловете им са равни.

Съгласно чл. 146 ЗЗД, поръчителят, който е изпълнил задължението встъпва в правата, които кредиторът има срещу длъжника, макар и длъжникът да не е знаел за даденото поръчителство. Поръчителят встъпва и в правата на кредитора срещу третите лица, които са учредили залог или ипотека за задължението, но само до размера, в който би имал иск срещу тях, ако те биха били поръчители. Поръчителството се погасява, когато поради действията на кредитора поръчителят не може да встъпи в правата му.

Що се отнася до отпадането на отговорността на поръчителя пред кредитора някои от законово уредените хипотези се съдържат в нормата на чл. 147 ЗЗД:

1)       Поръчителят остава задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на шест месеца.

2)       Продължението на срока, дадено от кредитора на длъжника, няма действие спрямо поръчителя, ако той не е дал съгласието си за това.

Относно първата хипотеза на нормата на чл. 147 ЗЗД – в закона е предвидено отпадане на отговорността на поръчителя при бездействие на кредитора при обективирана от длъжника неизправност в рамките на шестмесечен срок от падежа на задължението. Шестмесечният срок се приема, че е преклузивен и за него съдът следи служебно. Шестмесечното бездействие на кредитора прегражда възможността му да реализира вземането си срещу поръчителя. С Решение №540/2008г. по т.д. №168/2008г. на ТК на ВКС, касателно разглежданата тук норма на чл. 147, ал. 1, се приема, че „фактическият състав на чл. 147, ал. 1 ЗЗД включва два елемента – обективен, който е определен период от време и субективен, изразяващ се в кредиторово бездействие. Последното следва да се преценява единствено и само при изискуемост на главното задължение.“ Прието е, че предсрочната изискуемост, договорена между страните е правна възможност за кредитора, а не задължение и именно бидейки право, то можело да бъде упражнено в зависимост от волята на кредитора. В Решението № 58/2009г. по т.д. №584/2008г. на ВКС, ТК, е прието, че „уговорената с договор за кредит предсрочна изискуемост на задължението не настъпва автоматично с факта на неплащане на две анюитетни вноски с настъпил падеж, а с упражняване правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем, което може да стане и с молбата за издаване на изпълнителен лист за цялата сума, от който момент тече шестмесечният срок по чл. 147, ал.1 ЗЗД, в който кредиторът трябва да предяви иск срещу длъжника.“ Т.е. Върховната съдебна инстанция със задължителна сила е приела, че настъпването на предсрочната изискуемост (уговорена с договор за кредит) не е автоматично, а е изцяло в правомощията на кредитора, който сам следва да прецени дали да се възползва от това си право и кога. Решение №58/2009г. по т.д. №584/2008г. на ВКС, ТК, е постановено по реда на чл. 290 и 291 от ГПК,  и във вр. с ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г., ОСГТК, бидейки решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда.

Повече относно отговорността на поръчителя можете да прочетете: тук

автор: Д. Симеонова-Коруджиева, САК