Адвокат Д. Симеонова-Коруджиева - правни консултации и юридически услуги

Съдебна практика: Закон за наследството: чл. 16, ал. 1; чл. 17; чл. 25;

Решение № 373 от 17.10.2008 г. по гр. дело № 2272/2007 г. I ГО ВКС

Закон за наследството: чл. 16, ал. 1; чл. 17; чл. 25;

Чл. 16, ал. 1 ЗН: Универсалните (общите) завещателни разпореждания предполагат безвъзмездно разпореждане в полза на едно лице на цялото или част от цялото имущество на завещателя. Когато предмет на разпореждането е  конкретно имущество (респ. част от такова) като недвижим имот, парични суми, движими вещи, то разпореждането е частно и бенефициентът придобива само качеството на заветник.

Чл. 25 ЗН: Съгласно чл. 25 ЗН, изр. последно подписът на завещателя се полага след завещателното разпореждане. Или всяка допълнителна клауза, която сама по себе си не носи реквизитите на самостоятелно завещателно разпореждане, е нищожна.

Чл. 17 ЗН: Завещанието е личен акт, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма. След като тълкувайки волята на завещателя, изразена в неговото съдържание, решаващият съд установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично под формата на „условие“, не е да се надари лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка, то такова саморъчно завещание е нищожно и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имотите.

В конкретния случай, обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел, че и в двете завещания формулата „при условие…“ не се касае до условие или тежест на завещателното разпореждане по смисъла на чл. 17 ЗН, а до ясно изразен мотив на завещателите по всяко едно от двете завещания, който възлага на заветника и очаква пот него една бъдеща престация – гледане и издръжка на другия (преживял) съпруг. Изводът, че двете завещания са направени не в израз на благодарност, а при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена не само към грижи и при очакване за материална издръжка, т.е. грижа с материален израз, е логичен и правилен.

 

Цялото решение: ТУК

Р Е Ш Е Н И Е  № 373  София,  17.10.2008 година

Върховният касационен съд на Република България,  състав на първо отделение на  гражданска колегия, в открито съдебно  заседание на петнадесети септември   две хиляди и осма година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА  ЧЛЕНОВЕ:  ВЕСКА  РАЙЧЕВА   ЖИВА   ДЕКОВА

изслуша докладваното от председателя /съдията/  БАЛЕВСКА

гр. дело №  2272 /2007  година и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по §2 ал.3 от ПЗР на ГПК/ ДВ. бр.59/2007г. / във вр. с чл.218а б.”а” ГПК /отм./.

А. Д. К. от гр. С. обжалва и иска да се отмени Решение Nо158 от 29.01.2007 година постановено по гр.възз.д. Nо 2527/2006 година на Пловдивския окръжен съд, В ЧАСТТА , с която е оставено в сила Решение Nо 71 от 06.07.2006 година по гр.д. Nо 2638/2005 г. на Пловдивския районен съд по уважените положителни установителни искове за собственост по чл. 97 ал. 1 ГПК/ отм./ на Ц. Н. и М. К. Поддържа се , че в обжалваната част решението на въззивния съд е необосновано,както и постановено в нарушение съществени съдопроизводствените правила и на материалния закон , отменителни основания по см. на чл.218б б.”в” ГПК /отм./.

В срока по чл.218г ГПК /отм./ не е постъпило писмено възражение от ответниците по касация- Ц. Н. и М. К. .

По подадената касационна жалба, състав на ВКС- първо отделение на гражданската колегия, намира:

Касационната жалба е подадена в срока по чл.218в ал.1 ГПК/отм./, съдържа изложение на релевираните основания за отмяна и е процесуално допустима.

С обжалваното решение , окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по жалбата на А. К. е оставил в сила решението на първата инстанция по уважените обективно съединени положително установителни искове за собственост на основание чл. 97 ал. 1 ГПК/ отм./ и по чл. 42 б.”в” ЗН на Ц. Н. и М. К. след като на базата на самостоятелни фактически и правни изводи е приел, че ищците са собственици, всеки един от тях на по 1/3 идеална част от процесния недвижим имот на основание наследство от покойните Д. К. / поч. 22.12.1990 година / и А. К. /поч. 2004 година/.

Решението на въззивния съд е правилно.

Ищците по делото – Ц. Н. и М. К. са преки наследници/ дъщеря и внук/ на Д. А. К. поч.1990 г. и А. Р. К. 2004 г.

Общите наследодатели са притежавали, в режим на съпружеска имуществена общност/ следния недвижим имот :ВТОРИ ЕТАЖ , северна половина от тавана ,югозападна стая от избените помещения, средната стая към изток и подстълбищно помещение от групова жилищна сграда в гр. П., парцел ****нов,квартал 65-А, III та градска част гр. П., придобит по силата на доброволна делба от 22.01.1962 година.Дворното място, цялото от 224.20 кв.м.,съставляващо парцел ****span>XI от кв. 132- стар план на гр. П.III градска част, в което е построена посочената жилищна сграда, в обем на ½ идеална част е лична собственост на Д. К. , придобит по наследство от неговата майка А/ НА Nо 139/39 г. /. А. К. също пряк наследник- дъщеря на общите наследодатели се е снабдила с констативен НА Nо 70/2004 година , по силата на който на основание завещателни разпореждания от родителите ми е призната за изключителен собственик на двата недвижими имота.

За да признае правото на собственост по наследство , на всеки един от ищците от процения недвижим имот – ½ идеална част от дворното място и целия жилищен етаж в обем на по 1/3 идеална част , решаващият съд е приел, че С. завещания на Д. К. и на А. К. , и двете от дата 09.09.1979 година , са недействителни , тъй като с всяко едно от тях на бенефицирът се вменяват задължения за материални грижи към трето лице- преживелия съпруг, което противоречи на безвъзмездния характер на завещанието.

Решението на въззивния съд , с което е направен крайният извод, че не могат да се зачетат правните последици на двете С. завещания от 09.09.1979 година –това на Д. К. и това на А. К. в полза на тяхната дъщеря А. К. , е правилно и законосъобразно.

Основателно, но само отчасти с касационната жалба е релевиран довод за допуснати нарушение на материалния закон.

Едно от допуснатите нарушения на материалния закон касае неправилната квалификация на двете саморъчни завещания като универсални по см. на чл. 16 ал.1 от ЗН. Нито едно от двете завещания не е универсално.

Универсалните /общите/ завещателни разпореждания предполагат безвъзмездно разпореждане в полза на едно лице на цялото или част от цялото имущество на завещателя. Когато предмет на разпореждането е конкретно имущество/ респ. част от такова/ като недвижим имот, парични суми, движими вещи, то разпореждането е частно и бенефициентът придобива само качеството на заветник.

Данните по делото сочат , че с. Саморъчното си завещание Д. К. е завещал на дъщеря си А. “собствената си половина идеална част от постройките в имота на ул.”М” гр. П. имот пл. Nо 422 , кв. 32 на III-та ЦГЧ, заедно с избени и тавански помещения и гараж, както и всички движими вещи , парични влогове и вземания” . След подписа на завещателя е написано”Допълнение: завещавам и полагаемата част от дворното място.”

Съгласно чл. 25 ЗН , изр.последно подписът на завещателя се полага след завещателното разпореждане . Или всяка допълнителна клауза , която сама по себе си не носи реквизитите на самостоятелно завещателно разпореждане е нищожна . По аргумент на закона , клаузата в завещанието на Д. К. касаеща дворното място е недействителна , и дори само на това основание , след като е безспорно, че има и неразпоредено с. саморъчното завещание ЛИЧНО имущество на завещателя, завещанието не е универсално, а е завет в полза на А. К.

По отношение саморъчното завещание на А. К. , починала след съпруга си Д. през 2004 година, също не може да се приеме , че се касае до универсално разпореждане по вече изложените съображения досежно недействителността на “допълнението” и наличието на имущество, която не е включено в рамките на използваната формула на завещателното разпореждане.

По въпроса дали двата завета са с тежест/ условие/, допустимо ли е това и посоченото в завещанията “при условие, че заветницата да се грижи за издръжката и гледането “ на съпругата ми/ респ. съпруга ми / след моята смърт”, въззивният съд правилно е приел, че и двете завещания са нищожни и не могат да легитимират като собственик А. К. на по отношение на разпоредените в нейна полза части от посочените движими и недвижими имущества.

Завещанието е личен, безвъзмездно едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма. След като тълкувайки волята на завещателя, изразена в неговото съдържание, решаващият съд установи , че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично под формата на “условие” , не е да се надари лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка, то такова саморъчно завещание е нищожно и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имотите.

В конкретният случай , обосновано и законосъобразно въззивният съд е приел , че и в двете завещания формулата “при условие…” не се касае до условие или тежест на завещателното разпореждане по см. на чл. 17 ЗН , а до ясно изразен мотив на завещателите по всяко едно от двете завещания, който възлага на заветника и очаква от него една бъдеща престация- гледане и издръжка на другия/ преживял/ съпруг. Изводът , че двете завещания са направени не в израз на благодарност, а при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена не само към грижи , и при очакване за материална издръжка, т.е. грижа с материален израз, е логичен и правилен. Волята на завещателя е тълкувана точно, в контекста на ясно формулираната клауза за възмездност и събраните в тази насока гласни доказателства, поради което и материалния закон- чл.42 б.”в” ГПК е приложен съобразно неговия дух и разум.

Неоснователно, в тази насока с касационната жалба се поддържа довод, за допуснати нарушения на материалния закон- а именно чл. 17 ЗН, приемайки, че се при тълкуване волята на завещателите , въззивният съд неправилно е възприел посоченото “условие” за бъдещи, след смъртта на завещателя, грижи и издръжка като такива приживе, без да съобрази правната същност това “условие” като е тежест по см. на закона , която следва да се осъществи едва след настъпване смъртта на завещателя.

С “тежестта” по см. на чл. 17 ЗН , завещателят вменява на бенефициента да “извърши нещо , някакви действия”, след смъртта на завещателя. Касае се изразено волеизявление, което като неотменна част от цялото завещания подлежи на тълкуване- чл. 20 ЗЗД.когато с тази тежест се вменява действие, то следва да се преценява праната му същност.

Тълкувайки волята на завещателите следва , че клаузата “условието заветницата да се грижи за издръжката и гледането “ на съпругата ми/ респ. съпруга ми / след моята смърт”, безспорно има имуществен характер, но и съставлява една неопределна във времето имуществена престация. Т.е не се касае до това ДА СЕ ИЗВЪРШИ/ еднократно/ нещо определено , а до вменяване на едно дългосрочно, за неопределено по време и обем престиране на грижи и издръжка. Именно поради това, настоящият състав споделя възприетата теза на въззивния съд , че не се касае до тежест по см. на чл. 17 ЗН. Фактическите изводи на съда , макар и да не почиват на задълбочен анализ на фактите, не са довели до погрешен краен извод за противоречие на мотива на завещателното разпореждане с безвъзмездния характер на завещанието като едностранен волеви акт, поради което и обжалваното решение следва да се потвърди.

Правилно , след като е прието, че саморъчните завещания не са породили правните си последици, като нищожни, решаващият съд е уважил двата положителни установителни иска за собственост по чл. 97 ал.1 ГПК/ отм./ / по присъединените дела/ без да разгледа евентуално заявените искове за незачитане на двата завета както отменени по силата на последващи извършени разпореждания на завещателите с посочените недвижими имоти- а именно сключеният/ макар и в последствие развален по съдебен ред/, алеаторен договор за издръжка и гледане по НА Nо 190/84 година в полза на трето лице С. М. син на А. К. , нито исковете по чл. 30 ал. 1 ЗН .

По изложените съображения и на основание чл. 218ж ал. 1 ГПК/ отм./, състав на ВКС- първо отделение на гражданската колегия

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение Nо 158 от 29.01.2007 година постановено по гр.възз.д. Nо 2527/2006 година на Пловдивския окръжен съд, В ЧАСТТА , с която е оставено в сила Решение Nо 71 от 06.07.2006 година по гр.д. Nо 2638/2005 г. на Пловдивския районен съд по уважените положителни установителни искове за собственост по чл. 97 ал. 1 ГПК/ отм./ на Ц. Н. и М. К.


Коментари


Все още няма коментари за “Съдебна практика: Закон за наследството: чл. 16, ал. 1; чл. 17; чл. 25;”

Напишете коментар




Последни статии


четете още
четете още
четете още
четете още
четете още

Промени в законодателството


Най-четени


Най-коментирани