Институтът на придобивната давност, съгласно чл. 79 от ЗС често предизвиква колебания в практиката. Съгласно Закона за собствеността, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение (т.н. недобросъвестно) в продължение на 10 години. Така също, съгласно чл. 69 ЗС, законът установява оборимата презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Въпросът е разглеждан сравнително често и в теорията  - напр.  Ставру, С. Въпроси на българското вещно право, С, 2010, стр. 575 и сл.; Джеров., А., С, 2010, Вещно право, стр. 67 и сл.; Василев., Л. Българско вещно право, С, 2001, стр. 29 и сл.; Марков., М. Особености на съсобствеността, възникнала от наследяване., Труд и право, т. 4 Владение на общите вещи от сънаследниците ;

По отношение на съдебната практика, голямо значение имат постановките на задължителното  ППВС №6/27.12.1974 по г.д. №9/1974г. и др.

Предмет на тълкувателно дело №1 по описа за 2012 на ОСГК на ВКС са въпросите:

1)       Приложима ли е презумпцията на чл. 69 от ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването?

2)       Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо собствениците намерението да владее техните идеални части за себе си или намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79, ал. 1 ЗС?

На така поставените правни въпроси, с Тълкувателно решение №1/2012г., 6.08.2012, ОСГК на ВКС, се приема следното:

1)       Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.

2)       ВКС приема, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите собственици намерението да владее техните идеални части за себе си.

 

Тълкувателното дело е образувано, поради наличие на противоречива практика по  поставените въпроси, постановена по реда на чл. 290 ГПК (Съгласно задължителните за правоприлагащите органи тълкувателни разяснения, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. , ОСГТК, всяко решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК (нов) (след допускане на касационно обжалване) е задължително за съда). В една част от задължителната практика на върховната съдебна инстанция ( напр. решение №123/15.06.2010 по г.д. №431/2009, II го.о. на ВКС) се приемало, че „когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването, приложение намира разпоредбата на чл. 69 ЗС и намерението за своене на вещта не трябва да бъде манифестирано изрично, защото се предполага, че владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я владее за другиго. В друга част от практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, напр. решение №381/25.10.2010 по г.д. №37/2010, ВКС, II г.о., в хипотезата на съпритежание на вещно право е налице регламентация на вътрешните отношения между съсобствениците във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ (чл. 30-32 ЗС). Съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ, следователно този, който ползва вещта е придобил фактическата власт на правно основание и се явява държател на правата на останалите съсобственици. За да започне да тече в негова полза придобивна давност е необходимо да демонстрира промяната в намерението си чрез действия, които отричат правата им.

Поради наличието на противоречива практика, ВКС приема коментираното тук Тълкувателно решение №1/2012г., 6.08.2012, ОСГК на ВКС по т.д. №1 по описа за 2012 на ОСГК на ВКС със следните мотиви:

  1. По първия въпрос: Приложима ли е презумпцията на чл. 69 от ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, ВКС излага следните мотиви, които са изключително ценни и изчерпателни от гледна точка на правната теория и практика и развитието на правото:

„В разпоредбата на чл. 68 ЗС се съдържат определения за владение и държането. Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта (corpus) и субективен – намерението да се държи вещта като своя (animus domini).  При държането фактическата власт се упражнява за друг. Държателят няма намерение да свои вещта. Според презумпцията на чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението за своене като психично състояние. Чрез нея с оглед на това, което обикновено става, е формулирано заключение за наличие на неизвестен факт, а именно субективния признак на владението (animus domini) – намерението да се държи вещта като своя, като се изхожда от друг установен факт – обективния признак на владението (corpus) – упражняване на фактическа власт върху вещта. Съдът е длъжен да я приложи точно и еднакво спрямо всичко лица и случаи, за които се отнася. Тя го задължава да приеме, че щом като е доказан фактът от хипотезата, то съществува и не се нуждае от доказване и предполагаемият факт. При нея, както и при всички оборими законни презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва трябва да я обори.

Според правната теория, владението е факт, а не право. То е фактическо състояние за разлика от правото на владение като правомощие и част от съдържанието на правото на собственост. Собствеността дава на собственика право да упражнява фактическа власт върху вещта, т.е. да я владее независимо от намерението му. Същото е положението и при съсобствениците. При съсобствеността права на собственост върху една и съща вещ се притежават от две и повече лица, а количественото съотношение между правата се изразява в дялове, респ. в идеални части. Всеки от съсобствениците има правомощие да упражнява фактическа власт върху общата вещ като се съобразява с правата на останалите. Независимо от вида на правопораждащия факт (правна сделка, придобивна давност и др.), от който произтича съсобствеността, е налице съвладение като правомощие, т.е. упражняването на фактическата власт отговаря на правото на собственост върху съответната идеална част. Върху чуждите идеални части обаче съсобственикът няма право на владение като правомощие и част от съдържанието на вещното право. Затова той може да бъде техен владелец или държател в зависимост от намерението си, тъй като може да се владее не само изцяло чужда вещ, но и чужда идеална част от нея. Ако се предполага, че който има фактическа власт върху една изцяло чужда вещ, я държи като собствена, то на още по силно основание това се предполага и за идеалните части от нея.

Фактическа власт без право на собственост върху една вещ може да се упражнява от две или повече лица и тогава е налице съвладение. То е разновидност на владението и за него се прилагат общите разпоредби. При съвладение по смисъла на чл.68 ЗС трябва да са налице и двата признака на владението. Тогава фактическата власт се упражнява едновременно от две или повече лица, които държат вещта заедно като своя, а за всеки един от тях владението има самостоятелно действие. В случаите на съвладение всяко от лицата, които го придобиват, трябва да има намерение да държи вещта като своя обща заедно с останалите. Това намерение следва да е налице при установяването на фактическата власт.

Презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. Независимо от правото на всеки от съсобствениците да ползва общата вещ, то някой от тях може сам да упражнява фактическа власт върху цялата вещ, без да се съобразява с правата на останалите. Това може да стане било като въобще не знае, че и друг има право на собственост върху същия имот, било като отнеме владението на останалите съсобственици и не ги допуска да го ползват съобразно идеалните си части. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху чуждата идеална част на основание, изключващо владението на останалите, намерението му за своене се предполага. Тогава е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС. Когато обаче основанието, на което е установена фактическата власт, показва съвладение и съсобственикът е започнал да владее собствената си идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ето защо самото обективно съществуване на съсобственост и наличието на изрична правна уредба на вътрешните отношения в хипотезата на съпритежание на право на собственост във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ – чл.30 – 32 ЗС, не може да обоснове извод за оборване презумпцията на чл.69 ЗС. Такъв може да се направи само ако се докаже, че основанието на което е придобито владението върху чуждите идеални части, изключва намерението те да се държат като собствени.“

По-нататък в мотивите се прави теоретично разграничение между правното основание за възникване на собствеността и основанието, на което започва съвладението. Подчертава се, че тъй като владението е фактическо положение не е възможно да има легално определяне на основанията за възникването му, защото в закона се уреждат права, а не факти. На базата на различни хипотези от практиката, накратко изложени в решението се приема, че „Основанията, на които е възникнала съсобствеността, както и основанията, на които е придобито владението на чуждите идеални части, могат да бъдат най-различни, поради което винаги при правен спор трябва да се изследва въпросът дали упражняването на фактическата власт е започнало за другиго и следователно липсва намерение да се държи цялата вещ като собствена, или един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите. Като изхожда от прилагането на законната презумпция на чл. 69 ЗС ППВС №6/27.12.1974 по г.д. №9/1974г. приема, че когато един от съсобствениците упражнява фактическа власт върху съсобствената вещ и извърши подобрения на последната, е възможно, като не се съобразява с правата на останалите съсобственици, да владее изключително за себе си. Щом фактическата власт се упражнява изключително от такъв собственик, той не е държател на идеалните части на останалите съсобственици, а техен владелец. В този смисъл от съществено значение при всеки конкретен спор е дали е установено наличие на съсобственост и съвладение или има един владелец на целия съсобствен имот“.

  1. Мотивите по втория, поставен на тълкуване въпрос и след като се отбелязва, че вторият въпрос касае хипотезите на недобросъвестно владение на недвижим имот, са следните:

При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. По начало упражняването на фактическа властта власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане на владението на останалите съсобственици.  Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis), при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. Във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани. Последващо манифестиране промяна в намерението не е необходимо и когато упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.

Приетото в мотивите на тълкувателното решение кореспондира с изразеното в теорията схващане (Марков., М. Особености на съсобствеността, възникнала от наследяване., Труд и право, т. 4 Владение на общите вещи от сънаследниците.), че „при промяна на държането във владение тези действия трябва да са насочени и към собственика, а при съсобственост – към останалите съсобственици. Ако се приеме, че по силата на презумпцията на чл. 69 ЗС всеки съсобственик, упражняващ фактическа власт върху вещта, е владелец на цялата вещ, а не само на своята идеална част, това би довело до реалната опасност от придобиването на вещта по давност, без владението на другите съсобственици да е било отблъснато. Съсобственикът-държател не може да прекрати упражняваното от останалите съсобственици владение просто като промени намерението си и започне да свои вещта. Това намерение трябва да бъде манифестирано спрямо другите съсобственици чрез действия, отричащи тяхното владение и то така, че те да узнаят за тази интервенция, за да могат да защитят своето владение в сравнително кратките срокове по чл. 75-76 ЗС.“

Целият текст на решението можете да прочетете: тук

Библиография по темата:

  1. Ставру, С. Въпроси на българското вещно право, С, 2010, стр. 575 и сл.;
  2. Джеров., А., С, 2010, Вещно право, стр. 67 и сл.;
  3. Василев., Л. Българско вещно право, С, 2001, стр. 29 и сл.;
  4. Марков., М. Особености на съсобствеността, възникнала от наследяване., Труд и право, т. 4 Владение на общите вещи от сънаследниците;