Отказът от наследство няма нужда от нотариална заверка. Поглед към нормативната уредба и актуална съдебна практика на ВКС, която отрича наложилото се изискване на районните съдилища за нотариална заверка на подписа на заявлението за отказ от наследство

Отказът от наследство няма нужда от нотариална заверка. Поглед към нормативната уредба и актуална съдебна практика на ВКС, която отрича наложилото се изискване на районните съдилища за нотариална заверка на подписа на заявлението за отказ от наследство

Адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева

Откриването на наследството поражда възможността за наследниците да получат наследственото имущество – изрично и писмено или мълчаливо, както и съответно да се откажат от наследството (само в цялост, частичен отказ е недопустим, чл. 54, ал.1 ЗН),  но наследниците, в полза на които е открито наследството не встъпват веднага с откриване на наследството в имуществените права на наследодателя[1].

Отказът от наследство е регламентиран в Закона за наследството, гл. IVПриемане и отказ от наследство. Всъщност процедурата  по изрично приемане на наследството (приемането може да не бъде изрично, заявено пред РС съгласно чл. 49, ал. 1 ЗН, а и чрез действие на наследника, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследствено имущество) и процедурата по отказ от наследство е сходна, съгласно чл. 52 ЗН – развива се пред районния съд, в района на който е открито наследството и се вписва в особена за това книга.

Отказът е възможен, само ако наследникът не е приел откритото наследство. Важна правна последица на отказа е неговата неоттегляемост. Наследникът губи правата си върху имуществото на наследодателя си, но се и освобождава от всички пасиви на наследството. Съгласно чл. 53 от ЗН, частта на отказалия се от наследство уголемява дяловете на останалите наследници от същия ред. Съгласно задължителните тълкувателни постановки на ПП ВКС[2] №4/1964г., т. 6, е разяснено, че отказът уголемява дяловете не на всички наследници, а само на тези, които са от същия ред.

Досега в практиката на районните съдилища устойчиво бе прието и се изискваше от съда, заявлението да бъде нотариално заверено, но няма изрична законова норма, която да го предписва. В заявлението ясно и недвусмислено следва да се заяви, че наследникът се отказва от оставеното от наследодателя наследство.

С Определение № 85/20.04.2022 г. по ч. гр. д. № 779/2022 г., II ГО на ВКС[3] категорично се посочва, че волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма, а именно с нотариална заверка на подписа.

ВКС приема следното по основанието за допускане на касационно обжалване по ч.гр.д. № 779/2022, II ГО н ВКС:

Нормата на чл. 49, ал. 1 ЗН, към която препраща чл. 52 ЗН, предвижда, че отказът от наследство се извършва с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството и вписване в особената за това книга.

Законът не предвижда използване на конкретен, одобрен формуляр на заявлението, с оглед на което и предвид нормата на чл. 531, ал. 1 ГПК следва, че за сезирането на компетентния районен съд в охранителното производство е достатъчно всяко писмено изявление, в което достатъчно ясно е обективирана волята на призован към наследяване да се откаже от наследството на конкретен наследодател. Доколкото правото да се приеме или да се извърши отказ от наследство от лице, което е призовано да наследи, е строго лично, то следва, че сезиращото съда заявление следва да е подписано лично от заявителя или от негов пълномощник, упълномощен изрично за това.

По отношение формата на изявлението за отказ от наследство нормата на чл. 52 вр. чл. 49 ЗН изисква същото да бъде направено писмено. Волеизявлението може да се съдържа в сезиращото съда заявление или в друг, приложен към него документ, изходящ от призования към наследяване. Когато в конкретно уредена хипотеза законът въвежда изискване за форма на волеизявление, то правните субекти дължат спазване именно на тази форма и ако формата е спазена, съдът е длъжен да зачете волеизявлението.

Следователно волеизявлението на призован към наследяване за отказ от наследство следва да бъде обективирано в изходящ от него писмен документ и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на волеизявлението в по-тежка форма, а именно с нотариална заверка на подписа.

Такова законово основание не съставлява нормата на чл. 100 ЗС (на която се е позовал въззивният съд), предвиждаща писмена форма с нотариална заверка на подписа и вписване в Службата по вписвания на волеизявлението за отказ от право на собственост. Действащата система на преминаване на наследствено имущество от наследодател към наследник в Република България е уредена в нормата на чл. 48 ЗН – наследството се придобива с приемането му, т.е. въз основа на изразена воля за приемане от призования към наследяване. Следователно призованият към наследяване става наследник и придобива прехвърлимите права, задължения и фактическото състояние владение, включени в наследството едва с приемането му по реда на чл. 49, ал. 1 или ал. 2 ЗН, поради което и само ако е приел наследството може да извърши отказ на наследено право на собственост по чл. 100 ЗС. Отказалият се от наследството не е наследник и не придобива имуществените права и задължения на наследодателя и именно затова частта му преминава към другите наследници (чл. 53 ЗН), ако те приемат наследството.

До вписване на отказа от наследство в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН частта, припадаща се на призования към наследяване, съставлява незаето (вакантно) наследство, като включените в него имуществени права и задължения няма носител, поради което от една страна законът е уредил производството по чл. 51 ЗН, целящо да изясни кои са наследниците (т.е. кои от призованите към наследяване приемат наследството), а от друга страна – фигурата „управител на наследство“ в чл. 59 ЗН за частта на тези лица, които са призовани към наследяване, но не е ясно дали ще станат наследници чрез приемането му. Следователно отказът от наследство не съставлява отказ от право на собственост, доколкото наследените права не са преминали в патримониума на призования към наследяване. Затова без правно значение е дали в наследството се включват и вещни права върху недвижими имоти, тъй като това не може да обоснове приложение на формата на волеизявлението по чл. 100 ЗС[4].

[1] Така и Тълкувателно решение №18/01.03.1974 по г.д. №108/74 на ОСГК на ВС;

[2] ПП ВКС №4/1964г., т. 6:  отказът уголемява дяловете не на всички наследници, а само на тези, които са от същия ред: “Целесъобразно е с постановлението да се поясни, че при отказ от наследство делът на отказалия се увеличава дяловете не на всички наследници, а само на тези от коляното на отказалия се.“

[3] Определение № 85/20.04.2022 г. по ч. гр. д. № 779/2022 г., II ГО на ВКС: ТУК

[4] Затова с Определение № 85/20.04.2022 г. по ч. гр. д. № 779/2022 г., II ГО, ВКС допуска касационно обжалване на определение № 1013 от 8.02.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 13557 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд.

ОТМЕНЯ определение № 1013 от 8.02.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 13557 по описа за 2021 г. на Софийски градски съд и потвърдено с него решение № 3234 от 21.10.2021 г. по гр. д. № 44275/2021 г. на Софийски районен съд, 86-ти състав за оставяне без уважение на молба, подадена чрез пълномощник – адвокат, с която е депозирано заявление за отказ от наследство, който да бъде вписан в специалната книга на съда на основание чл. 52 вр. чл. 49, ал. 1 ЗН..

Делото е върнато  на Софийски районен съд за вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН на отказа от наследство.