Кой е компетентният съд по „последното местожителство“ на наследодателя да впише отказ от наследство?

Кой е компетентният съд по „последното местожителство“ на наследодателя да впише отказ от наследство?

Автор: адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева, САК

Отказът от наследство е възможен само след откриването на същото, т.е. след смъртта на наследодателя, защото приживе на наследодателя, бъдещите наследници нямат никакви права върху наследствената маса и е невъзможно както приемане, така и отказ.

Съгласно чл. 48 ЗН, приемането произвежда действие от откриването на наследството.

Съгласно чл. 1 на ЗН, наследството се открива в момента на смъртта на наследодателя в последното му местожителство. Откриването на наследството поражда възможността за наследниците да получат наследственото имущество – изрично и писмено или мълчаливо, както и съответно да се откажат от наследството (само в цялост, частичен отказ е недопустим, чл. 54, ал.1 ЗН),  но наследниците, в полза на които е открито наследството не встъпват веднага с откриване на наследството в имуществените права на наследодателя (така и Тълкувателно решение №18/01.03.1974 по г.д. №108/74 на ОСГК на ВС).

Отказът от наследство е регламентиран в Закона за наследството, гл. IV:  Приемане и отказ от наследство.

Всъщност процедурата  по изрично приемане на наследството (приемането може да не бъде изрично, заявено пред РС съгласно чл. 49, ал. 1 ЗН, а и чрез действие на наследника, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследствено имущество) и процедурата по отказ от наследство е една и съща, съгласно чл. 52 ЗН – развива се пред районния съд, в района на който е открито наследството и се вписва в особена за това книга.

Затова в практиката се поставя въпросът кое е последното местожителство на наследодателя, съответно кой ще е компетентният съд по „последното местожителство“ на наследодателя за вписване на отказ от наследството.

Този въпрос е неясен в случаите, в които има различие между вписания в регистрите на населението постоянен и вписвания настоящ адрес на починалото лице.

Както се посочи, според разпоредбата на чл.52 от ЗН във връзка с чл.49 ал.1 от ЗН отказът от наследство се вписва в особена за това книга въз основа на писмено изявление до районния съдия, в района на който е открито наследството.

Съгласно разпоредбата на чл.1 от ЗН наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на умрелия.

Легална дефиниция на понятието „местожителство” съществуваше в разпоредбите на чл.19 ал.1 от Наредба за гражданското състояние (отм. ДВ бр.41/18.05.2004 г., в сила от 18.05.2004 г.)  и чл.7 (отм.ДВ бр.67/1999 г.,в сила от 01.01.2000 г.) от Закона за лицата и семейството. Според цитираните норми местожителството на едно лице е населеното място, където лицето се е установило да живее постоянно или преимуществено и е записано в регистрите за населението на същото населено място.

Цитираните разпоредби понастоящем са отменени и понятието местожителство към днешна дата, е придобило друг смисъл още с влизане в сила на Закона за гражданската регистрация, обнародван  в ДВ,бр.67/27.07.1999 г. С посочения закон е предвидена регистрация на два вида адреси – постоянен адрес, който е адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението (чл.93 ал.1 от ЗГР) и настоящ адрес, който е адресът, на който лицето живее (чл.94 ал.1 от ЗГР).

От сравнението на правните дефинициите за „местожителство” по отменените разпоредби и за „постоянен” и „настоящ” адрес по сега действащия ЗГР може да се обоснове изводът, че отпадналият легален термин „местожителство” е бил своеобразен сборен термин между сегашните постоянен и настоящ адрес, защото от една страна е било предвидено това да е адрес в населеното място, в което лицето е вписано в регистъра за населението (характерно сега за понятието „постоянен адрес”), а от друга страна това е било мястото, където лицето живее постоянно или преимуществено (характерно сега за „настоящ адрес”).

Понятието „местожителство” в смисъла, влаган в него преди влизане в сила на ЗГР, не съществува към настоящия момент, което поражда определени практически трудности и спорове (препирни) за подсъдност[1].

Константната съдебна практика вече е приела, че нормата на чл.1 от ЗН визира при действието на ЗГР последния регистриран постоянен адрес на починалия наследодател (така определение от 28.03.2008 г. по гр.д.№163/2008 г. на ОС-Велико Търново; решение от 12.04.2016 г. по в.гр.д.№167/2016 г. на ОС- Бургас; решение №114 от 09.05.2016 г. по в.гр.д.№140/2016 г. на ОС – Добрич; решение №99 от 30.05.2017 г. по в.гр.д.№202/2017 г. на АС-Пловдив и др.).

Според нормата на чл.93 ал.6 от ЗГР именно постоянният адрес на гражданите служи за упражняване на права или ползване на права или услуги в случаите, определени в закон или друг нормативен акт. В този смисъл, считаме, че следва да се приема установеното в практиката, че постоянният адрес на наследодателя към датата на смъртта му определя и местно компетентния районен съд, в чиято особена книга следва да се впише отказът от наследство.

[1] Например Определение № 108/07.02.2019 г., ОС – Добрич, гр. д. № 76/2019; Определение от 28.03.2008 г. по гр.д.№163/2008 г. на ОС-Велико Търново; Решение от 12.04.2016 г. по в.гр.д.№167/2016 г. на ОС- Бургас; Решение №114 от 09.05.2016 г. по в.гр.д.№140/2016 г. на ОС – Добрич; Решение №99 от 30.05.2017 г. по в.гр.д.№202/2017 г. на АС-Пловдив;