Завещания с модалитети

Наследяването по завещание е един от начините определено имущество да премине към определени лица по волята на наследодателя изразена приживе[1]. При съставянето на завещания се знае, че изключително важно е спазването на формата под страх от недействителност. По-малко известни в публичното пространство са въпросите касаещи действителността на завещателни разпореждания направени под условие, с определен срок или тежест.

Всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение и е способно да действа разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание и при съблюдаване на изискванията на закона за действителност на завещателните разпореждания.

Съгласно чл. 17, ал. 1 от Закона за наследството, завещателните разпореждания могат да бъдат направени под условие или тежест – т.е. модалитети. Завещателно разпореждане под условие означава, че действието на същото ще се прояви съгласно условието. В теорията[2] се приема, че с оглед на това, че законът говори и допуска общо условие, то същото може да бъде както отлагателно условие, така и прекратително. Когато разпореждането е под отлагателно условие, то сбъдването на същото е условие завещанието да породи действие и да настъпят съответните правни последици. Според Тасев[3], сбъднатото условие има обратно действие и завещателно разпореждане, направено под отлагателно условие, което се е сбъднало, са смята за безусловно от момента на откриване на наследството, т.е. смъртта на наследодателя – завещател, а когато отлагателното условие не се сбъдне – счита се, че въобще не е имало завещание.

Прекратителното условие, води до това, че сбъдването на същото прекратява породените правни последици от откриване на наследството до сбъдването му. Ако прекратителното условие не се сбъдне, то завещанието продължава да действа безусловно.

Съгласно чл. 17, ал. 2 от Закона за наследството, общи завещателни разпореждания могат да бъдат направени под краен срок. Общо завещателно разпореждане, направено под краен срок, се смята за завет за плодоползване върху цялото наследство или върху съответния дял; началният срок се смята за неписан. Ако завещателното разпореждане е под краен срок, то с нестъпването на същия завещанието престава да проявява действието си ex lege, т.е. по право, без да е необходимо предприемането на някакви специални действия за прекратяването на действието на завещанието.

Когато завещателното разпореждане е с тежест следва да бъдат съобразени няколко неща. Най-напред, завещателно разпореждане с тежест, означава, че завещателят е инкорпорирал допълнително волеизявление, с което възлага на наследника по завещание или заветника определено действие или бездействие. Съгласно чл. 18 от Закона за наследството, всеки заинтересуван може да иска изпълнение на наложените със завещанието тежести. Но неизпълнението на същите не влече след себе си унищожаването на завещателното разпореждане.

Тежестта може да бъде с цел облагодетелстване на трети лица или организации и в обществена полза – например да се направи дарение на библиотека, да се учреди фонд или фондация, стипендия и т.н. Наследникът по завещанието с тежест или заветникът е длъжен да изпълни тежестта до размера на полученото имущество, като всяко заинтересувано трето лице може да иска изпълнение на завещанието и съответно на наложените с него за изпълнение модалитети.

Необходимо е да бъде съобразено още едно и изключително важно законово положение що се отнася до завещанията с модалитети – а именно нормата на чл. 42, б. „в“ от ЗН. Завещателното разпореждане е нищожно, когато то или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни.

Разбира се, дали тежестта или условието противоречат на добрите нрави се преценява винаги конкретно и в закона не се съдържат примери или изчерпателно изброяване. Дава се пример с условието наследникът по завещание, който се облагодетелства от същото да се разведе, като Тасев[4] констатира, че макар разводът сам по себе си да не е безнравствен акт, то условието да се извърши същия е безнравствено. Когато едно безнравствено условие е същевременно и единствен мотив за извършване на завещателното разпореждане, то цялото е недействително, но когато няма характера на единствен мотив – отпада само условието, а завещанието следва да породи действие.

Както в по-старата практика на ВКС, така и в по-новата се приема, че тежест, вменяваща задължение за гледане на завещателя след съставяне на завещанието, влече нищожност на същото – напр. в решение № 597 от 15.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 487/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Костадинка Арсова се приема, че завещание, с което на наследника по завещание се възлагат в тежест задължения за „доглеждане“ на завещателя, е нищожно по силата на чл. 42, ал. 1, б. „в“ ЗН. Такова завещание е противно на закона, тъй като не представлява едностранен безвъзмезден акт. В решение № 156 от 15.III.1995 г. по гр. д. № 916/94 г., I г. о., докладчик съдията Анна Божкова се приема също, че саморъчно завещание, което съдържа разпореждания, с които се вменява задължение за осигуряване на гледане и издръжка на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е направено или чрез трети лица, е нищожно. В мотивите на цитираното решение много ясно и безпротиворечиво се илюстрират изложените по-горе правни положения, а именно: Завещателката „е оставила универсално саморъчно завещание в полза на …., назначавайки я за наследник, „ръководена от любов и признателност за грижите, които е полагала и ще полага в бъдеще към мен“. Тук понятието грижи е равнозначно на гледане – да се извърши онова, което е постоянно потребно за пряко задоволяване на нуждите на завещателката, докато е жива: чрез личен труд и даване на материални средства. Следователно завещателните разпореждания са направени с оглед обезпечаване бъдещето на завещателката, която да получава от лицето, в чиято полза е завещанието, бъдещи грижи, които без съмнение имат материален израз. Ето защо правилно в решението на второинстанционния съд се сочи, че завещанието, обременяващо с материални разходи, противоречи на безвъзмездния характер на завещанието, което съдържа разпореждания, с които се вменява задължение за осигуряване на гледане и издръжка на завещателя от страна на лицето, в чиято полза е направено, или от трети лица, не поражда правни последици, защото противоречи на безвъзмездния характер на завещанието (напр. р. № 1194/84 г., ВС, I г. о.). В конкретния случай не може да се приеме, че гледането е само морален мотив за извършване на завещанието, тъй като завещателката вменява задължения за бъдеще време, в нейното съзнание е формирано убеждението, че се разпорежда с имуществото си с ефект след нейната смърт, но докато е жива срещу това предварително тя получава материалната облага – гледане.“

В Решение № 1154 от 11.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5025/2007 г., II г. о., докладчик съдията Ташева, се приема, че завещателно разпореждане, съдържащо клауза за гледане и издръжка приживе на завещателя, е нищожно, тъй като то противоречи на правната му природа на едностранен и безвъзмезден акт с действие след смъртта на завещателя. Такова задължение може да се вмени чрез двустранна сделка по нотариален ред, но не и чрез завещание.

С оглед на всичко изложено, може да се заключи, че практиката на съда по прилагането на чл. 42, б. „в“ от ЗН що се отнася до клаузи, нарушаващи безвъзмездността на завещанието като акт, правят същото  нищожно, поради противоречие със закона.

При завещанията изобщо следва особено внимателно да се съблюдават изискванията на закона и по отношение на формата, поради формалността на акта и рискът от недействителност, но тъй като този въпрос е страничен на разглеждания проблем, не следва да се спираме подробно на него тук.

Близък до проблемите на завещанията с модалитети е по-скоро въпросът ст.нар. субституции при завещателните разпореждания. Съгласно чл. 20 от ЗН, завещателното разпореждане не произвежда действие, ако лицето, в полза на което е направено, умре преди завещателя. За това, в чл. 21, ал. 1 е предвидена законовата възможност завещателят да посочи едно или повече лица, които да придобият наследството или завета, в случай че наследникът или заветникът почине преди него или се откаже от наследството или от завета, или е недостоен да наследява. Т.е. тази обикновена субституция позволява на завещателя да посочи за в случая на смърт на лицето от кого да бъде заместено, като е допустимо дори да предвиди няколко души – като последователни субституент. Съгласно обаче чл. 20, ал. 2 от ЗН завещателят не може да задължи наследника да запази и да предаде след своята смърт изцяло или отчасти полученото от него наследство на трето лице. Т.е. фидеикомисиарната субституция[5] е изрично забранена от закона. Завещателни разпоредби в този смисъл ще бъдат недействителни.

Автор: Даниела Симеонова-Коруджиева, член на Софийска адвокатска колегия, докторант в СУ “Св. Кл. Охридски”;