Завещанията. Някои въпроси относно разполагаемата част на наследодателя и запазената част на наследника.

Съгласно българското право,  е допустимо освен наследяването по закон, така също и наследяване по завещание. Въпросите са регламентирани в Закона за наследството , глава III, Наследство по завещание.

Съгласно уредбата, чл. 13, всяко лице, което е навършило 18 години и което не е поставено под пълно запрещение поради слабоумие и е способно да действа разумно, може да се разпорежда със своето имущество за след смъртта си чрез завещание. Т.е. императивните изисквания на закона са лицето да е пълнолетно, дееспособно и да може да действа разумно.

Важно е да се съобразява винаги и ал. 2 на чл. 14 от ЗН, а именно, че завещателните разпореждания във всички случаи не могат да накърняват запазената част. Тази също императивна законова норма следва да бъде съобразявана, тъй като законът дава възможност на наследникът с накърнена запазена част да иска намалението на завещанието до размера, необходим за допълване на неговата запазена част (чл. 30 ЗН).

Въпросът със запазените части всъщност излиза на дневен ред, когато наследодателят е оставил низходящи, родители и съпруг, т.е. само те са лицата, имащи право на т.н. запазена част от наследството, която не може да бъде накърнявана. В тези случаи, завещателят може да се разпореди безвъзмездно (със завещание или дарения) само със своята разполагаема част. Тези норми, в известен смисъл ограничават свободата на разпореждане, но целта им е да бъде защитавана ценност, каквато представляват интересите на семейството, т.е. най-близките наследници по закон. Една част от наследството законът запазва за тях и с нея, наследодателят не може да се разпорежда. (така и Тасев., Хр. Българско наследствено право, С, 2006, стр. 81) наследодателят може да се разпорежда с частта, която е разполагаема. Разполагаема част, според чл. 28, ал. 2 ЗН е частта от наследството вън от запазената част. Съгласно чл. 29, запазената част на низходящи (включително и осиновените), когато наследодателят не е оставил съпруг, е: при едно дете или низходящи от него – 1/2, а при две и повече деца или низходящи от тях – 2/3 от имуществото на наследодателя. Запазената част на родителите или само на преживелия от тях е 1/3. Запазената част на съпруга е 1/2, когато наследява сам, и 1/3, когато наследодателят е оставил и родители. Когато наследодателят е оставил низходящи и съпруг, запазената част на съпруга е равна на запазената част на всяко дете. В тия случаи разполагаемата част при едно дете е равна на 1/3, при две деца е равна на 1/4, а при три и повече деца е равна на 1/6 от наследството. Запазена част имат само посочените в закона, т.н. необходими наследници (низходящи, съпруг, родители), наследниците от 3ти и 4ти ред нямат право на запазена част. Тъй като не е уредено изрично, каква е запазената част на съпруг, когато наследява с възходящи на наследодателя от втора и по-горна степен,  се прилага задължителното за правоприлагащите органи Постановление № 1 от 26.V.1984 г. по гр. д. № 1/84 г., Пленум на ВС, а именно: „Когато съпругът наследява заедно с възходящи от втора и по-горна степен или с братя и сестри, или с техни деца и внуци, както и когато наследява заедно с възходящи от втора и по-горна степен и с братя и сестри или с техни деца и внуци и наследството е открито след навършване на десет години от сключване на брака, запазената му част е 1/2 от имуществото на наследодателя, а когато във втория случай наследството е открито преди навършване на десет години от сключването на брака, тя е 1/3 от наследството.“

За да се определи разполагаемата част, както и размерът на запазената част на наследника, образува се една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, като се извадят задълженията и увеличението на наследството (съгл. чл. 12 ЗН). След това се прибавят към нея и даренията с изключение на обичайните такива според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им по време на откриване на наследството за недвижимите имоти и по време на подаряване – за движимите.

Когато наследник със запазена част упражнява правата си по чл. 30, ал. 1 ЗН да иска намаление на завещания или дарения до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, съгласно чл. 32 ЗН, принципът е завещателните разпореждания да се намаляват съразмерно, без да се прави разлика между наследници и заветници. Към намаляване на даренията се пристъпва само след като се изчерпят завещаните имущества, и то като се почне от последните дарения и се върви последователно към предшестващите. Чл. 34 два възможност на лицето, на което са завещани или подарени няколко имота да направи избор, относно начина на извършване на намалението, в определен от съда срок. След този срок се пристъпва към намаление, съгласно предвидения в закона ред – първо завещанията, после даренията, като се започва от последното.

Законът предвижда, когато предмет на завета или дарението е недвижим имот, от който не е възможно да се отдели част, за да се допълни запазената част на наследник и в случай, че стойността на имота  надвишава с повече от 1/4 разполагаемата част, имотът остава изцяло в наследството, а заветникът или надареният получават стойността на разполагаемата част. Ако не е надвишена 1/4, заветникът или надареният може да задържи целия имот и да възмезди наследника с пари според цената по време на намаляването. Когато заветникът или надареният е наследник със запазена част, той може да задържи целия имот само ако стойността му не надвишава разполагаемата част и неговата запазена част, взети заедно.

Възстановяването на запазена част се реализира чрез иск по чл. 30 ЗН (или чрез възражение в производство по съдебна делба или при заведен срещу него иск за собственост от облагодетелствания от завещанието и др.), като условие за упражняване на това право е наследникът да не се е отказал от наследство, а когато е насочен към лица, които не са наследници по закон – да е приел наследството по опис. Правото се погасява с изтичането на петгодишната обща давност от откриване на наследството за даренията, а за завещанията, от упражняването на правата по тях. (Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, т.3, б. „г“: „Искът за намаляване на завещания и на дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието.“)

В горепосоченото Постановление № 7 от 28.XI.1973 г., Пленум на ВС, т.3 са разгледани със задължителна за правоприлагащите органи сила и следните въпроси:

„В практиката не се разрешава еднакво въпросът дали правото да се иска намаление на завещание и на дарение може да се предяви освен от прекия наследник, чиято запазена част е накърнена, още и от неговите наследници, заветници, приобретатели на наследствени права или от кредиторите му.

Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право, поради което то преминава в полза на наследниците, включително и на наследника с право на запазена част. Такъв наследник може да упражни правото на своя наследодател. От друга страна, упражнението му зависи от личното усмотрение на наследника с право на запазена част, който може да се съобрази с волята на наследодателя, извършил разпореждане със своите имоти чрез завещание или дарение. Поради това не може да се признае на приобретателя на наследствените права на наследника с право на запазена част, както и на неговите заветници да искат намаление на завещанието или дарението, което накърнява запазената част на техния праводател, освен ако последният изрично им е прехвърлил и това право. Приобретателят на наследствените права или заветникът придобива тези права в състоянието им към момента на сделката или откриване на наследството. Щом искът за възстановяване на запазена част не е упражнен от наследника с право на запазена част, следва, че той е прехвърлил правата си, без да включи и правото да се иска възстановяването й.

Тези съображения нямат място досежно кредиторите на наследника с право на запазена част. Ако такъв наследник не упражни правото да иска намаление на завещанията или на даренията и това заплашва удовлетворението на кредиторите му, те имат право да упражнят правото на своя длъжник. Това е в съгласие с разрешението, дадено в чл. 56 ЗНасл., според което кредиторите на лицето, което се е отказало от дадено наследство, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществото му. Правото на отказ от наследството е също в зависимост от личната преценка на наследника, но законът въпреки това създава иск в полза на кредиторите за унищожаване на отказа при посочената предпоставка. Бездействието да се упражни правото за възстановяване на запазена част по своите последици за кредитора не се отличава от отказа от наследство, поради което следва да му се признае възможността да упражни правата на своя длъжник.

в) Не се разрешава еднакво и въпросът дали по предявения иск за възстановяване на запазена част от един наследник следва да се възстанови запазена част и на тези наследници, които не са предявили този иск. Правото да се иска намаление на завещания и на дарения е лично право. Поради това, когато намалението не е поискано от всички наследници с право на запазена част, то се допуска само по отношение на този, който е направил надлежно искане. То не може да ползва наследници, които не са поискали намаление на завещание или дарение.

г) Поначало всички вземания и права се погасяват по давност с изтичане на определен срок, освен ако в закона е постановено друго. В закона не е посочено дали искът за възстановяване на запазена част се погасява по давност. Според чл. 34, ал 3 ЗС искът за делба не се погасява по давност Тази разпоредба се отнася само до исковете за делба, но не и за останалите вземания на наследниците. Поради това при липса на специален срок следва да се приеме, че искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. На наследника обаче могат да не бъдат известни направените от наследодателя завещания. Това следва и от правилото на чл. 55 ЗНасл., според което наследникът с право на запазена част може да иска намаление на завещания, открити след като той е приел наследството, а приемането на наследството, може да се извърши в петгодишен срок от откриването на наследството по силата на чл. 50 ЗНасл.

Упражняването на завещанието може да стане в 5-годишен срок от откриването на наследството.

Що се касае до даренията, правото да се иска намалението им, когато с тях е накърнена запазена част на наследника, възниква от откриването на наследството. Елемент на договора за дарение е приемането на подареното от страна на надарения. От момента на приемането на дарението последният вече упражнява правата си по договора. От друга страна, накърнението на запазената част се определя в момента на откриване на наследството. Поради това от този момент започва течението на петгодишния давностен срок.

д) При направеното възражение, че даден съделител не е приел наследството или сам се е отказал от него, може да се слуша противно възражение, че е налице приемане или пък че направеният отказ е нищожен, защото например преди него е извършено приемане. За установяване на приемане на наследство или пък на нищожността на заявен отказ е недопустим отделен иск. Това е така, защото нищожният отказ не произвежда никакво действие. Отказалият се от наследство, който поддържа, че отказът му е нищожен, може да предяви иск за делба на наследство, а също и всеки друг иск – вещен или облигационен, основан на наследяването, в който да се позове на нищожността. Поради това такъв ищец няма правен интерес да иска самостоятелно установяване на приемането на наследството или пък на нищожността на отказа. Само когато наследникът не разполага с никакъв друг иск, той може да предяви самостоятелно иск за установяване на нищожността на отказа или наличието на приемане на наследство.

Тези съображения не намират място при унищожаване на отказа поради пороци на волята или при невъзможност на кредиторите на отреклия се да се удовлетворят от имуществото му. В първия случай отказалият се от наследство може както в производството за делба, така и в отделно производство да иска унищожаването на отказа поради пороци на волята, когато законът не изключва това. Във втория случай искът се предявява от кредитора извън делбеното производство. Тези изводи следват от обстоятелството, че искът за унищожаване на отказа е конститутивен, а не установителен.“

Въпросите на завещанията в корелация със запазената част на необходим наследник е интересна, а и широко застъпвана в теорията и практиката, бидейки един въпрос с вечна актуалност. За това, направените тук бележки и коментари, съгласно разпоредбите на закона, практиката и теорията се стремят да дадат една по-ясна картина относно разглежданите проблеми.

Автор: Д. Симеонова-Коруджиева, Софийска адвокатска колегия;