Бележки около „Музей на социалистическото изкуство“

Вчера бе премиерата на посветения на музеите брой на списание ПИРОН, което събитие е повод  да нахвърлям някои лични бележки относно новооткрития Музей на социалистическото изкуство.

Откриването на Музея на социалистическото изкуство премина неотдавна шумно и гръмко, сякаш в унисон с патоса на времето, което уж се „вкарваше в музея“, премина като лична кауза на премиера и на министъра на културата и някак едновременно хем „вкараха“ социализма в музея – демек „приключиха с него, “веднъж и завинаги“ и хем пък някакси му отдадоха “заслужено уважение“.

Абстрахирайки се от авангардните концепции за съвременно изкуство в музей, ми се струва удачен и поглед към законовата рамка касаеща създаването на музей: „музеят е културна и научна организация, която издирва, изучава, опазва и представя културни ценности, природни образци и антропологични останки с познавателна, образователна и естетическа цел“.

Съгласно чл. 25 от ЗКН, музей се създава при наличие на:

• културни ценности, идентифицирани по надлежния ред (по реда на наредбата по чл. 107, ал. 1), които могат да бъдат представяни във вид на музейна експозиция;
• сграден фонд, осигуряващ условия за съхраняването на движимите културни ценности;
• постоянен източник за финансиране дейността на музея (издръжка на сградата и персонала и средства за дейности за издирване, изучаване, опазване и представяне на движимите културни и природни ценности и образци);
• специалисти с необходимата квалификация съгласно класификатора по чл. 37, ал. 2.

Музеи могат да се създават:

• за представяне на личности, дейности, явления и събития, както и с тематично обособени групи от произведения на изкуството, предмети и образци, които нямат качество на движими културни ценности или не са придобили качество на такива, но в съвкупност представляват научен, културен, обществен, религиозен или туристически интерес;
• при наличие на сграден фонд, осигуряващ условия за съхраняване и представяне на предметите, изброени по-горе;

По тематичен обхват музеите са:

• общи, чиято дейност тематично обхваща различни области на знанието и изкуството и се осъществява на основата на различни по своята класификация културни ценности, включени в основния им фонд;
• специализирани, чиято дейност обхваща една област на знанието или изкуството, обособен дял от нея или отделна тема от общественото развитие или природата и се осъществява на основата на включени в основния му фонд културни ценности, които по своята класификация определят тематичния му обхват.

От лаконичните, но пък пределно широки законови дефиниции, битието на Музей на социалистическото изкуство стъпва на една истински легитимна основа. Музеят е специализиран, тематичен, така както повелява закона, създаден с  цел представянето „на личности, дейности, явления и събития, както и с тематично обособени групи от произведения на изкуството, предмети и образци, които нямат качество на движими културни ценности или не са придобили качество на такива, но в съвкупност представляват научен, културен, обществен, религиозен или туристически интерес“.

Както се знае, по логиката на Закона за културното наследство, статут „културна ценност“ е нещо като „нож с две остриета“ поради не съвсем адекватните режими  за опазване – тъй като са писани взирайки главно археологически ценности, но пък „важащи“ и прилагани по отношение на произведения на изобразителното изкуство. Та, според закона (чл.7, ал.4, т.3): „Не са културни ценности по смисъла на този закон …произведения на изкуството, собственост на български или чужди автори, или такива, които не са по-стари от 50 години“.

Създаването на Музей на социалистическото изкуство действително премина като нечия кауза, друг въпрос обаче е какъв ще бъде прочитът на музейното съдържание. Доколко прочитът е ироничен, доколко носталгичен, доколко изпълнен с чувства на омраза, доколко….В този смисъл възприемането на музея е в логичните рамки на прочит на дисонантното културно наследство, долното този прочит е винаги именно дисонантен. Имплицираната в термина аналогия за музикална хармония и очевидно липсата на хармония е много адекватен на възприемането от публиките.  Различни са опитите – и музейните такива с дисонантното наследство на комунизма в държавите от бившия т.н. Източен блок. В теорията по въпроса, се говори както за спомняне – „възпоменание“, така и за носталгия, а така и за срам и омраза от това минало и към това минало. Без да навлизам повече в предложените от Тънбридж и Ашуърд  (Ashworth, G., Tunbridge, J.E. Dissonant  Heritage, 1996) концепции за ролята на историците, за ефекта на днешните проекции по отношение на колективното бъдеще, мога да заключа, че създаването и приемането от публиките на Музея за социалистическо изкуство е напълно в логиката на възприятие на дисонантното културно наследство и в този смисъл е опит,  доколкото до този момент нямахме автентичен собствен такъв.  Интерпретацията  на този автентичен опит е,  разбира се, предмет на един много по-широк и задълбочен анализ.