Адвокат Д. Симеонова-Коруджиева - правни консултации и юридически услуги

За собствеността върху движимите културни ценности – национално богатство. Държавата, законът, ценностите, собствеността и иманярите.

За собствеността върху движимите културни ценности – национално богатство.

Държавата, законът, ценностите, собствеността и иманярите.

Автор: адв. д-р Даниела Симеонова-Коруджиева, САК;

Възможно ли е от правна страна Българската държава да не е собственик на движими културни ценности представляващи национално богатство, открити заровени в границите й? Може ли да придобиваме по давност културни ценности национално богатство и колекционерите, показващи колекциите с такива ценности имат ли законово опора да се легитимират като собственици на такива ценности?

Тези въпроси станаха изключително актуални днес и обществеността с основание се вълнува как и доколко държавата съумява да защити културно-историческото наследство, ценности и памет, така че културните ценности, които са национално богатство да бъдат достояние на всички нейни граждани, учени, изследователи и т.н.

Сребърна фиала от Рогозенското съкровище Лиценз: public domain

Сребърна фиала от Рогозенското съкровище Лиценз: public domain

В търсене на отговор на тези въпроси,  ще направим най-напред кратък преглед на основните законови положения по въпроса, а после ще посочим и как Конституционният съд разреши да се придобиват по давност движими културни ценности национално богатство и ще обсъдим публично известния казус с претенциите към Панагюрското съкровище:

В действащия Закон за собствеността от 1951 г., чл. 91 се казва, че заровените в земята вещи, стават собственост на държавата. Т.е. заровено съкровище ще е винаги собственост на държавата.

По аргумент от чл. 207 на Наказателния кодекс при намирането на вещ винаги възниква задължение за съобщаване (и то в едноседмичен срок) на факта на намирането й – на собственика, на властта или на този, който я е загубил. С изтичането на срока можем да смятамe, че е изпълнен състава на престъплението присвояване по чл. 207 НК. Неизпълнението на задължението за съобщаване изпълва състава на чл. 207 ал. 1 НК и деянието може да бъде квалифицирано като престъпление[1].

В Закона за собствеността също е налице изискване за предаване на намерена вещ (чл. 88 ЗС) и то незабавно. А съгласно чл. 80 ЗС който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност.

Поради всичко гореизложено считаме, че лицето което е намерило движима вещ и след изтичането на едноседмичния срок по чл. 207 от Наказателния кодекс е придобило владението върху тази вещ чрез престъпление и съгласно чл. 80, ал. 2 от ЗС, не може да придобие собствеността върху вещта по давност.

В специалните закони[2] –

В чл. 14 от отм. ЗКПМ от 1969 г.  е налице задължение на лицата, които са ги открили в едноседмичен срок за съобщят в най-близката община или музей. В чл. 16 и чл. 18 се приема, че всички паметници на културата и находки, открити при археологически разкопки или други дейности (напр. строителни), са собственост на държавата. Не се сочи ред, по който да се установява произход на намерени движими ценности.

В ЗКН от 2009 г. има задължение да се съобщи на най-близкия

Снимка: Панагюрско златно съкровище Ann Wuyts - originally posted to Flickr as Sofia - Panagyurishte Thracian Gold Treasure Лиценз: CC BY 2.0

Снимка: Панагюрско златно съкровище Ann Wuyts – originally posted to Flickr as Sofia – Panagyurishte Thracian Gold Treasure
Лиценз: CC BY 2.0

музей в седмодневен срок (чл. 93, ал. 1 ЗКН). Като последица на въведеното в чл. 93 ал. 3 ЗКН изискване всяко лице, намерило вещ в случаите по чл. 88 и 91 от Закона за собствеността в 7-дневен срок да уведоми и най-близкия държавен, регионален или общински музей, което изискване за уведомяване, ако не бъде  изпълнено, не може да придобие право на собственост върху намерената вещ по давност.

Макар тук конкретно несъобщаването не е въздигнато в престъпление, но това не означава, че нормите на ЗС и НК не намират приложение на общо основание.

Какво е всъщност представлява придобиване по давност?

Тук стигаме до придобивната давност като правен способ за придобиване на културни ценности. Може ли да се придобие по давност културна ценност като не е изпълнено задължението за съобщаване и предаване на държавата по НК и ЗС /и ЗКН/?

В пар. 5 на преходните разпоредби на ЗКН се установи ред и се даде възможност в 6-месечен срок да се декларират намерени културно ценности и да преминат процедура по идентификация. Но се записа, че когато се установи ценностите да съставляват национално богатство, лицата установили върху тях фактическа власт да не могат да се позовават на придобивна давност, а да могат да бъдат признати за държатели, както и техните наследници.

Но, какво се случи? След сериозен лобистки натиск тези разпоредби по искане на омбудсмана бе сезиран Конституционният съд и тези разпоредби от ЗКН бяха провъзгласени за противоконституционни.

Накратко: В искането до КС са изложени аргументи, че § 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКН нарушават чл. 4, ал. 1, чл. 17, чл. 56 и чл. 58, ал. 1 от Конституцията на Република България. Според омбудсмана оспорените разпоредби забраняват на лицата, които упражняват фактическата власт върху движими културни ценности – национално богатство, да се позовават на изтекла придобивна давност при доказването на правото си на собственост върху тях.

Омбудсманът посочил и противоречие на текстовете на § 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКН с чл. 56 от Конституцията, тъй като не е предвидена правна възможност за защита по съдебен ред срещу последиците от незачитането на придобивната давност и нарушаването на неприкосновеността на частната собственост.

По Конституционното дело Министерският съвет посочил, че атакуваните норми не обосновават твърдението за противоконституционност на § 5, ал. 2 и 3 от преходните и заключителните разпоредби на ЗКН, тъй като визираните в тези текстове обекти на археологическото културно наследство са били винаги публична държавна собственост, а това изключва възможността за тяхното придобиване като частна собственост.

Но ето какво казва Конституционният съд: „Нормата на § 5, ал. 2 ПЗРЗКН влиза в противоречие с чл. 4, ал. 1, чл. 17, ал. 1 и 3 и чл. 57, ал. 1 от Основния закон на страната и поради въведеното в нея ограничение при доказването правото на собственост върху движими културни ценности – национално богатство. То се състои в недопускането правото на собственост да се доказва с изтекла придобивна давност.

В българското гражданско законодателство институтът на придобивната давност съществува от десетилетия независимо от действащите през различните периоди конституционни норми и сменящите се обществени строеве. Давността се е използвала и продължава да бъде приемана от българското законодателство като важен способ за придобиване на право на собственост върху недвижими имоти и движими вещи. Тя е един утвърден от векове способ за придобиване по първичен начин на право на собственост. Важното й значение на средство за трансформиране на фактическата власт върху една вещ от владение в съответно вещно право е възприемано от времето на древния Рим. Придобивната давност е способ за придобиване на вещни права, използван в законодателствата на всички развити правови държави. Законодателят може да ограничи приложното поле на придобивната давност по отношение на изрично определени в закон видове вещи и имоти….

Следователно всеки от притежателите на движими археологически културни ценности на законово основание може да се счита за техен собственик по давност, защото ги е придобил с непрекъснато владение в продължение на пет години, както постановява чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. Единствено, ако владението върху съответната движима вещ е придобито чрез престъпление, не може да се прилага институтът на придобивната давност – чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността.“ – аргументира се КС с доводи още от римското право.

Това е положението. Установен от римското право принцип като давността ползва сегашните „колекционери“ на ценности – национално богатство.

Макар да сме наясно, че сериозни икономически интереси позволиха да се легитимират частни „колекции“  съдържащи ценности – национално богатство, не можем да приемем, че това е законно и морално.

За пълнота на изложението по въпросите следва да се спомене, че действително държавата не е положила достатъчна грижа да следи и прилага собствените си закони, така че да не се допускат законови вратички като тази, ползвана от „колекционерите“.

Вещи публична държавна собственост не могат да се придобиват по давност. Да, но през 1998 година, паметниците на културата с национално и световно значение по тогавашната терминология, са извадени от категорията публична държавна собственост чрез отмяната на чл. 2, ал. 2, т. 3 от Закона за държавната собственост. Така до приемането на Закона за културното наследство през 2009 тези преминали в категорията на вещи – частна държавна собственост паметници на културата могли да се придобиват по давност.

Защитаващите интересите на „колекционерите“ твърдят, че с оглед тази законова празнота е дадена възможност на  всеки от притежателите на движими културни ценности, съвършено законно да се считат за техен собственик по давност, защото били придобити с непрекъснато владение в продължение на пет години, както предвижда чл. 80, ал. 1 от Закона за собствеността. И разбира се, „ако лично той не е придобил владението на движимата вещ чрез престъпление“, защото съгласно чл. 80, ал. 2 от Закона за собствеността, който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност[3].

Значи може праводателят ти да ги е придобил чрез престъпление, след него – ти можеш да ги придобиеш съвършено законно.

Това ни убеждават, а впоследствие Конституционният съд смело защити интересите на тази категория приобретатели на културни ценности като обяви за противоконституционни разпоредбите, забраняващи позоваването на изтекла придобивна давност, когато става дума за ценности – национално богатство.

В правните среди често се споменава шегата, че като нямаш по-сериозни законови опори най-добре да твърдиш противоконституционност. Да, понякога помага. Особено тук. Подобно законово разбиране не отваря ли широко вратата за действия на иманяри, които изнасят ценности, нарушават археологическата среда, която остава неизвестна и неизследвана от учените и пр.пр.?

Добре е да споменем, че в публичното пространство става известно съдебно дело, което наследник на братя Дейкови, намерили през 1949 г. Панагюрското съкровище, завежда срещу държавата с твърдения, че откритото било в частна собственост, било случайно, а не в рамките на археологически разкопки и т.н., ерго било частна колекция по смисъла на ЗКН. Затова най-напред наследникът поискал от министъра на културата да отрази в регистъра на движимите културни ценности факт, различен от вече установения, а именно, че Панагюрското златно съкровище е частна колекция.

Министърът отказал, като посочил, че към момента на откриване на Панагюрското златно съкровище е бил в сила Законът за старините от 1911 г. Съгласно чл. 14 от същия откритите в държавна, окръжна или общинска собственост старини принадлежат на държавата[4].

Посочено е още, че Панагюрското златно съкровище, като движима културна ценност, е заведено в основен фонд на Регионалния археологически музей Панагюрище като статута му е непроменен или оспорван през годините, т.е. от датата на откриването му собствеността е само и единствено държавна. Въз основа на тези съображения административният орган е намерил молбата за вписване на съкровището в регистъра по чл. 102 от Закона за културното наследство (ЗКН) на движимите културни ценности, придобили статут на национално богатство, като частна колекция за неоснователна.

Възниква въпросът, ако открилите съкровището го бяха укрили, техните наследници нямаше да водят сега обречено и абсурдно дело, а щяха да се позоват на придобивна давност. Те са го владели като приемници на наследодателите им съвършено законно. Частната собственост е неприкосновена по Конституция и т.н. и т.н. Как ви се струва? Абсурд. Подигравка. Защо за Панагюрското съкровище е едно, а за стотиците други тракийски обредни предмети – ритони, фиали, колесници и пр. да е друго?

Но ето какво се случва де факто с въпросното дело:

Административното производство е започнало по искане на наследницата за регистрация на частна колекция – Панагюрско златно съкровище в регистъра по чл. 102 и чл. 109 от ЗКН „като собственост на откривателите братя Дейкови и собственика на земята. За да отхвърли жалбата съдът е приел, че съгласно чл. 102 ал. 1 и ал.2 от ЗКН, С. А. не е доказала качеството си на „колекционер” – собственик или държател на културни ценности. Такова качество не е придобивал и наследодателя й, тъй като е безспорно установено, че на 08.12.1949 година братята Дейкови са намерили деветте златни прибора известни като Панагюрско златно съкровище, което веднага е било предадено в Околийския народен съвет.

Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 12 от Закона за старините[5]: “Който намери каквито и да било старини дето и да било, длъжен е да съобщи и да ги предаде срещу разписка, било на най-близкия окръжен или градски музей, било на административните власти, тъй като в противен случай съгласно чл. 20 от Закона за старините всички движими новооткрити старини, за намирането на които не е известено съгласно чл.12, се конфискуват“, като е приел, че въпреки липсата на разписка или приемо-предавателен протокол, предвид безспорно установеното заплащане на възнаграждение на откривателите, това нарушение не е съществено.

Съдът, считаме правилно отхвърля, всички претенции на наследниците.

Смятаме, че от възстановяване на Българската държавност, закрилата на културните ценности винаги е била засилена. Това е морално оправдано с оглед водещият обществен интерес. За това не подкрепяме мълчаливото бездействие на държавните власти, в лицето на законодателната и изпълнителната власт, които допуснаха и допускат подобно правно положение и разрешение понастоящем, довеждащо, според нас, до обществено неприемлив резултат – иманярство, нарушаване на археологическата среда на ценностите, невъзможност за научното им изследване, попадането им в частни „колекции“, изнасяне на ценности и т.н.

Между другото, за финал и оптимистично: не е отменена разпоредбата на ЗКН, съгласно която в рамките на  процедурата по чл. 96-107, предвидена за идентификация и регистрация в Закона за културното наследство, Министърът на културата, съгласно чл. 101 от ЗКН да не издава заповед за предоставяне на статут на национално богатство и не разпорежда вписването на културната ценност като национално богатство, в регистъра на движимите културни ценности, ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити. Директорът на музея, съгласно същият законов текст, не издава удостоверение за идентификация на вещта като културна ценност или като културна ценност – национално богатство, ако има данни да се предположи, че вещите – обект на идентификация са незаконно придобити. В тези случаи те уведомяват органите на Министерството на вътрешните работи и прокуратурата.

 

 

Литература:

  1. Георгиев, С. Правен режим на културното наследство в България, С, Агато, 2008;
  2. Петров., Вл. Законът за културното наследство е злонамерена и некачествена халтура, 2009; (( 16 март 2018) ˂ http://hermesbg.org/tr/nova-biblioteka/kniga-7/142-zakonyt-za-kulturnoto-nasledstvo-e-zlonamerena-i-nekachestvena-haltura.html˃)
  3. Ставру., С. Въпроси на българското вещно право, С, Фенея, 2010, стр.587 и сл.;
  4. Решение на ВАС № 4842/08.04.2013;
  5. Решение на ВАС № 13825/23.10.2013;
  6. Решение на ВАС№ 1223/29.01.2014;
  7. Решение № 7 на Конституционен съд на РБ от 29.09.2009 г. на КС по к. д. № 11/2009 г.;

 

 

[1] По НК от 1951 г., е налице аналогична разпоредба:  чл. 191 Който намери чужда вещ и в продължение на една седмица не я предаде на властта или на лицето, което я е изгубило, или който противозаконно присвои чужда вещ, която е попаднала у него случайно или по погрешка, се наказва с поправителен труд до 3 месеца или с глоба до 40 лева.

[2] От 1888 действат Временни правила за научни и книжовни предприятия; През 1890 действа Закон за издирване и за спомагане на научни и книжовни предприятия; От 1911 действа Закон за старините; От 1951 действа Постановление на МС; От 1952 Инструкция за привеждане в известност, регистрация и опазване паметниците на културата; От 1958 действа Постановление за опазване; От 1969 – ЗПКМ и наредби по прилагането му;

[3] Петров., Вл. Законът за културното наследство е злонамерена и некачествена халтура , 2009: „Между юристите обяснението е, че както всичко в България, изменението от 1998 година на ЗДС не е случайно. След изменението на чл. 86 ЗС, с което беше допуснато придобиването от физически  и юридически лица на имоти и  вещи – частна държавна и частна общинска собственост по давност, това е бил удобният момент за узаконяването  и на изтекла придобивна давност върху вещите – паметници на културата.“   (( 16 март 2018) ˂ http://hermesbg.org/tr/nova-biblioteka/kniga-7/142-zakonyt-za-kulturnoto-nasledstvo-e-zlonamerena-i-nekachestvena-haltura.html˃)

[4] Или да се възползва от възможност за откупуване, но задължението за уведомяване и тук е налице;

[5] Имало е налице и възможност държавата да откупи старините, тъй като съгласно чл. 17 от Закона з а старините: „Държавата си запазва правото да откупи онези от предвидените в чл. 16 старини, които са нужни за сбирките й, като заплати тяхната стойност на правоимащия.”. Но тъй като Панагюрското златно съкровище не било намерено в частен имот, не се е стигнало до „откупването” му – съгласно чл. 16 от З., ако собственикът на местото и намирвача не са едно и също лице, откритите в частния имот старини принадлежат „по половина на собственика на местото и намирвача”.


Коментари


Все още няма коментари за “За собствеността върху движимите културни ценности – национално богатство. Държавата, законът, ценностите, собствеността и иманярите.”

Напишете коментар




Последни статии


Промени в законодателството


Най-четени


Най-коментирани