Адвокат Д. Симеонова-Коруджиева - правни консултации и юридически услуги

Относно някои хипотези на свободното използване на произведения. Преглед на актуална съдебна практика в случаите на т.нар. използване с учебна цел, за научно изследване и други случаи

Относно някои хипотези на свободното използване на произведения. Преглед на актуална съдебна практика в случаите на т.нар. използване с учебна цел, за научно изследване и други случаи

Автор: адв. Даниела Симеонова-Коруджиева

Въпросът за свободното използване на авторски произведения се поставя често в практиката, макар съдебните дела по въпроса да не са много. За нас интерес представляват няколко съдебни решения, в които са разгледани конкретни казуси свързани с правото на свободно използване на чужди авторски творби.

Какво собствено означава свободно използване да е допустимо? Свободно използване на произведения е допустимо само в случаи, изрично посочени в закона[1], при условие че не се пречи на нормалното използване на произведението и не се увреждат законните интереси на носителя на авторското право.

Интерес за настоящия коментар представляват конкретно хипотезите на чл. 24 ал. 1 – т. 2: използването на  цитати от вече разгласени произведения на критика или обзор при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно; цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем оправдан от целта; т. 3: използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; такова използване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно; и т. 8 публичното представяне и публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или в други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на представянето или изпълнението; и  т. 9: възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели.

По въпросите, касаещи приложението на чл. 24 ал. 1 – групата от изключения, предвидени в закона, при което е допустимо свободно използване, практиката на ВКС е оскъдна. Налице е неголяма практика на окръжен (градски) съд действащ като първа инстанция и апелативен като въззивна[2].

В правната теория има изразени критики срещу доста широката на пръв поглед възможност за свободно използване на чужд авторски труд. Напр. проф. Йотов[3] смята, че в законовия текст се съдържат много словесни изрази, термини и форми, които подлежат на стеснително или разширително тълкуване, „което винаги може да бъде проява на субективизъм“[4], както и че няма изработени законодателни критерии. Критикува се използването на много общи фрази – „освен, ако това е невъзможно“, „обичайна практика“, „обем, необходим за анализ“, „обем, оправдан от целта“ и пр[5]. Авторът смята, че „законовата врата“ е широко отворена, което е проблематично, тъй като често използвани от други автори цитати заемат по-голям обем спрямо сътвореното от цитиращия ги автор, често се проявява недобросъвестност и не се сочи коректно авторът на използвания цитат и др. Това действително често е така и за това с още по-голяма сила стои въпросът как да се прецени кога сме в хипотезата на свободно използване, кои да са критериите, по които да се прави преценката. Фактически въпрос ли е кога е допустимо свободно използване на произведение, без заплащане на възнаграждение. Отговорът следва да е по-скоро положителен.

В Авторско право и сродните му права в България, авторът д-р Саракинов[6] аргументира, че случаите, в които законът допуска свободно използване (бе разрешението на автора) са в интерес на обществото. Това действително е така и не може да бъде оспорвано, неслучайно подобни изключения са предвидени във всички авторскоправни законодателства в света[7]. Посочва се тристепенната формула, приета в Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения от 1886[8], с която формула[9] националните законодателства следва да се съобразяват.

Нашият ЗАПСП в чл. 24 въвежда 15 хипотези на свободно използване. Нашият интерес, както с е посочи представляват случаите, в които съдът се е произнесъл по казуси, в които се твърди да се касае за използване на цитати от вече разгласени произведения на критика или обзор при посочване на източника и името на автора, за използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; използване за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора възпроизвеждане с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели

По-долу ще изложим на кратко два много сходни казуса, разгледани от първоинстанционна и въззивна инстанция, като в единия случай се отхвърля да е налице правото на свободно използване в хипотезата на чл. 24 ал. 1 т. 3, а в другия се приема. По единия е налице и отказ за допускане до касация

  • т. 3 използването на части от публикувани произведения или на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване; такова използване е допустимо само за научни и образователни цели при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно;

В Определение № 30 от 27.10. 20110 г. по т. д. № 828/2009, 2. ТО, ВКС приема, че въпросът за обема на използването на произведения в други произведения, и за целта и характера на използването (за анализ, коментар или друг вид научно изследване), предвидено в чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП, в който случай е допустимо свободно използване без заплащане на възнаграждение, е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай.

За да приеме горното, ВКС е бил сезиран с жалба, в която са изложени твърдения, че е налице противоречива практика по прилагането на чл. 24 ЗАПСП, като съдилищата тълкуват по различен начин разпоредбата в частта й дали свободното използване на произведения предполага изрично предварително съгласие на автора и се поддържа, че ще е от значение за развитие на правото да се отговори какво представлява „неголям брой произведения“, в какъв обем те могат да се използват и дали свободното използване е допустимо, ако по делото няма данни за фактическо използване, различно от научна или образователна насоченост, но произведението теоретично може да се използва за други цели.

ВКС приема, че е въпрос на фактическа преценка. По всяко конкретно дело при обсъждане на възражение, че е налице свободно използване на произведения, съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства, която е основана на конкретните обстоятелства по делото.

ВКС приема също, че разпоредбата на чл. 24 ал. 1 т.3 не е неясна и непълна и по приложението й не е налице противоречива съдебна практика, нито се касае за случай на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго.

За това не допуска касационно обжалване на решение № 368 от 27.04.2009 г. по гр. де № 324/2009 на САС.

Всъщност в решение № 368 от 27.04.2009 г. по гр. де № 324/2009 на САС, въззивният съд приема, че използването на авторско произведение или на отделни негови части от други лица в периода на закрила на авторското право по правило може да става само със съгласието на автора, освен в изрично определени случаи. Всяко използване на авторско произведение без съгласие на автора извън тези случаи е прогласено от закона – чл. 94 ЗАПСП за нарушение на авторското право, което поражда в ползва на автора право на обезщетение за причинените имуществени и неимуществени вреди.

Какъв е собствено разгледаният казус:

Предявени са обективно съединени искове на осн. чл. 94, ал. 1 и ал. 2 т. 3 ЗАПСП и с решение от 28.02.2007 по гр. дело № 103/2004 на СГС 4. ТО (потвърдено от САС), издателство е осъдено да заплати обезщетение за имуществени вреди, претърпени от нарушаване на авторските права върху девет песни чрез възпроизвеждането и разпространението им в учебници по музика за първи и втори клас на общообразователни училища, учебна тетрадка по музика и книга за учителя – помагало към учебника, както и на аудионосители приложения към учебниците.

Основното възражение на издателството-ответник е, че е използвал част от произведенията със съгласие на ищеца и че ползването е осъществено при предпоставките на чл. 24, ал. 1 т. 3 от ЗАПСП – възпроизвеждане в неголям брой на публикувани произведения в обем необходим за анализ, коментар и обучение съгласно одобрени учебни програми по музика, изключително с образователна цел, с добросъвестно посочване на ищеца като автор и като продуцент на произведенията, поради което твърди, че не дължи възнаграждения и обезщетения за ползването.

Установява се, че декларацията за съгласие не е за процесните произведения и за това съдът приема, че разпространението на произведенията е извършено от ответника без съгласие на автора – ищец. Проведени са няколко различни съдебни експертизи; Съдът заключава, че правният спор се свежда до наличието или липса на нарушение по см. на чл. 94 ЗАПСП на авторските права на ищеца вследствие на използване на произведенията му от ответника чрез тяхното възпроизвеждане и публично разпространение.

Съдът приема, че действително приложима е разпоредбата на чл. 24 ал. 1 т. 3, но в случая са използвани не отделни части, а цели произведения, за които няма данни да са публикувани преди печатното им възпроизвеждане като литературен и музикален текст във в процесните учебници и помагала. В случая били използвани 9 броя произведения, поради което не може да се прием и че става дума за „неголям брой“ произведения по см. на чл. 24 ал. 1 т. 3.

Също така обемът и видът на възпроизвеждането надхвърляли ограничението на закона, а именно използване само за целите на научната и образователната дейност, като позволяват да бъдат използвани и за други дейности. /дали са използвани е ирелевантно за спора, приема съдът/. Ирелевантно за спора е и че са включени в учебниците и учебните помагала с одобрението на Министерство на образованието – такова одобряване по никакъв начин не може да санира липсата на съгласие на автора.

При тези обстоятелства съдът приема, че не са налице предпоставките на чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП, при които е допустимо използване на произведенията и на техните звукозаписи без съгласие на автор и без заплащане на възнаграждение.

Съгласно разпоредбата на чл. 94, ал. 1 от ЗАПСП, който наруши авторско или сродно на него право, дължи на носителя на правото или на лицето, на което той е отстъпил изключителното право на използване на произведението, обезщетение за причинените вреди.

Обезщетението се съизмерва с реалните имуществени вреди – претърпени загуби или пропуснати ползи, пряка последица от нарушението. Съдът определя обезщетението за използване на произведенията като съизмерва с възнаграждението, което авторът би могъл да получи в случай на сключен договор за предоставяне на използването им.

Неимуществените вреди се определят от съда по справедливост, съобразно общата разпоредба на чл. 52 от ЗЗД, доколкото нарушаването на авторски и сродни права е основание за носене на особен вид деликтна отговорност, разновидност на отговорността по чл. 45 от ЗЗД.

Взето е предвид, че нарушението е извършвано неколкократно в рамките на 3-годишен период чрез публикуване и разпространение, но от друга страна името на автора било ясно обозначено, което смекчавало тежестта на нарушението.

Подобен на изложения по-горе казус е разгледан в решение № 906 от 15.05.2012 на СГС по т. д. № 3425/2010 г. на СГС, но тук исковете са отхвърлени и е прието наличието на хипотезата на чл. 24, ал. 1 т. 3 ЗАПСП.

Ищецът твърди, че е автор на произведение, възпроизведено и разпространено от друго издателство – ответник в сборник предназначен за детски градини, без неговото съгласие. Релевира се възражение, че произведението било използвано при дадено устно съгласие и че налице били условията на чл. 24, ал. 1 т. 3 ЗАПСП, която норма давала възможност произведение да бъде използвано без съгласието на носителя на авторското право, когато се касае за използване на неголям брой произведения в други произведения в обем, необходим за анализ, коментар или друг вид научно изследване при спазване на посочената в закона научна и образователна цели и при посочване на източника и името на автора, когато това е възможно.

Сборникът бил замислен и реализиран като учебно помагало, което било отразено в договора за възлагане на съставянето му. Сборникът попадал под легалната дефиниция за „учебно помагало“ на чл. 6, ал. 1 във връзка с чл. 8, т. 2, предл. второ от Наредба за учебниците и учебните помагала (НУУП) и бил изцяло съобразен с нейните изисквания, както по отношение на съдържанието си, така и по отношение на графичния дизайн и полиграфическото изпълнение. В съответствие с чл. 6, ал. 1 от НУУП сборникът бил одобрен от министъра на образованието и науката със Заповед и съдържал предговор, означаващ адресата и предназначението му, каквото изискване поставя чл. 22 от НУУП. Изслушани са различни съдебни експертизи.

Съдът заключава, че правният спор се свежда до наличието или липсата на нарушение по см. на чл. 94 ЗАПСП вследствие използването на произведение от ответника чрез възпроизвеждане и включване в сборника.

Преценката на съда по фактите води до заключението, че в конкретния случай съгласие било дадено устно. Съдът намира, че има съвпадение на насрещни волеизявления и съответно е предоставено съгласие и е сключен договор[10] за използване на авторското произведение на ищеца, тъй като законът не поставял изискване за форма на даденото съгласие, както и форма на договора.

Приема и че в случая е налице хипотезата на чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП, тъй като от заключението на вещите лица, изготвили съдебно-музикалната експертиза се установило, че произведението е възпроизведено в учебното помагало, издадено във вид, подходящ за провеждане на учебно-образователна дейност, като под сценично представяне се има предвид за целите на учебното заведение. При тези обстоятелства, съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 24, ал.1, т.3 от ЗАПСП, при които е допустимо използване на произведение без съгласие на автора и без заплащане на възнаграждение. Обемът и видът на произведението и възпроизвеждането били подходящи за използване само за целите на научната и образователна дейност.

Предвид изложеното съдът намерил, че процесното използване на произведението на ищеца от страна на ответника е осъществено при изключението, предвидено в чл. 35 вр. чл. 24, ал.1, т.3 от ЗАПСП поради което на ищеца не е дължимо обезщетение.; исковете са отхвърлени.

Решението е потвърдено от САС с решение № 779 от 19.04. 2013 по т. д. № 3303/2012 на САС, поради съвпадение на крайните изводи с първоинстанционният съд, но въззивният всъщност приема, че в конкретния случай връзката „носител на авторско право върху произведението – издател на книгата, в която то е било публикувано“, е опосредена от трето лице – съставителя на тази книга. Затова и гражданскоправната отговорност на издателя е функция на отговорността на съставителите в случай на неправомерно използване от тях на имуществените права на автора на произведението. Иначе казано, в този случай той трябва да понесе отговорността за нарушените права на автора, в резултат на което пък за него ще възникне правото на регресно притезание към съставителите на книгата.

В този смисъл основателността на исковата претенция тук била обусловена от отговора на въпроса дали има валидно възникнало правоотношение в някоя от хипотезите на чл. 36 от ЗАПСП между ищеца, като автор на произведението и съставителите на сборника, като лица от кръга на изброените в § 2, т.6 от ДРЗАПСП.

Решаващият извод на първоинстанционния съд, че ищецът е дал своето устно съгласие за използването на песента неправилно бил основан единствено на свидетелските показания на съставителите на сборника, т.е. на лица, които очевидно са пряко заинтересовани от изхода на спора. Данни за изрично изразено от негова страна съгласие това да стане безвъзмездно САС приема, че няма.

Изводът на съда е, че авторът на произведението не бил дал съгласие за използване от съставителите на сборника, но в случая възпроизвеждането не представлява нарушение на неговото авторско право по смисъла на чл. 94 ЗАПСП, тъй като попада в хипотезата на чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП.

В заключение може да се направи изводът, че в два сходни казуса, решаваща се оказва преценката на фактите дали налице е хипотезата на чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП, допускаща свободно използване на произведение. В този смисъл, разрешението  на ВКС обективирано в  Определение № 30 от 27.10. 20110 г. по т. д. № 828/2009, 2. ТО, ВКС приема, че въпросът за обема на използването на произведения в други произведения, и за целта и характера на използването (за анализ, коментар или друг вид научно изследване), предвидено в чл. 24 ал. 1 т. 3 ЗАПСП, в който случай е допустимо свободно използване без заплащане на възнаграждение, е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай е точно.

В решение № 96 от 25.05.2015 на ПАС по гр. дело № 125/2015 е разгледана въззивна жалба срещу решение № 2156 от 15.12. 2014 на ПОС по гр. дело № 1084/2014, с което са отхвърлени искове с твърдение, че е нарушено авторско право по отношение на текст, създаден като дипломна работа (най-общо касае проблеми св. с поезията на Димчо Дебелянов), чрез използването му от ответника в книжка-помагало с теми по литература.

След изслушана специализирана съдебна авторскоправна експертиза първоинстанционният съд приел, че ищецът е автор на приложената по делото дипломна работа и теми-статии, но същите не били създадени в резултат на творческа дейност, съобразно чл. 3, ал. 1  от ЗАПСП, поради което не съставлявали защитени обекти на авторското право като произведения на науката и/или литературата по смисъла на цитираната норма. Експертизата прави подробен анализ, като открива сходства, съвпадащи редове и др. анализи, като приема, че статиите на ответника нямали научна стойност в областта на литературознанието, защото в тях не се съдържало качествено ново ниво в изследването на конкретен филологически проблем, срещали се неясни и произволни твърдения и пр.

С оглед възприетото от първоинстанционния съд, въззивният спор се концентрирал около въпросът  дали посочените произведения съставляват годни обекти на авторскоправна закрила и нарушено ли е то от ответника.

Въззивният съд приема, че действително, както е приел и окръжният съд, обект на авторскоправна защита е това произведение на литературата, изкуството или науката, което е резултат на творческа дейност, съгласно чл. 3, ал.1 от ЗАПСП. „Неправилно, обаче, окръжният съд въз основа установеното посредством коментираното заключение на вещото лице е приел трите произведения да не са резултат на творческа дейност и като такива – защитими по ЗАПСП обекти. Обстоятелството, че в по-голямата си част те са компилации, изразяващи се в дословни възпроизвеждания на чужди текстове, без да се цитират, че в тях не се съдържа качествено ново ниво в изследването на даден филологически проблем, че нямат научна стойност и не е препоръчително да се преподават, тъй като биха нанесли вреди на присъщата за тях аудитория най-вече от ученици и кандидат-студенти, само по себе си не означава, че те не са резултат на творческа дейност. Макар и съдържанието на трите произведения да се състои преимуществено от компилации на литературнокритически и литературноисторически текстове на различни предходни изследователи, не се касае за цялостно възпроизвеждане на чужд текст, за да се приеме, че процесните творби не са нови и самостоятелни, а само технически възпроизвеждат преждесъществуващи такива, поради което не са плод на самостоятелна творческа дейност. Съчетаването чрез компилации на отделни изрази и думи от други произведения в рамките на цялостното съдържание на текста води до създаване на самостоятелна нова творба в резултат на личните интелектуални усилия на автора й. Наличието на компилации и липсата на цитати на ползваните чужди текстове евентуално би могло да се третира като нарушаване на авторското право от страна на ищеца, но такова е неотносимо към предмета на спора, който касае защита именно на създадените от нея произведения на научната литература. Дали те допринасят по някакъв начин за развитието на литературознанието чрез обосноваване на нови идеи и концепции и се ползват с научна ценност, както и как биха влияли и дали са полезни за аудиторията, за която са предназначени, е без значение за техния статут на обекти на авторското право, обусловен от характера им на произведения на научната литература по смисъла на чл. 3, ал.1, т.1 от ЗАПСП, съобразно съдържанието и предназначението на същите, и начина на създаването и възникването им в резултат на творческа дейност, но не и от тяхното въздействие и приложимост в обществения живот и качествени характеристики“[11].

По тези съображения съдът приема, че процесните произведения следвало да се ползват от предвидената от закона авторскоправна закрила.

За това обаче, е взето предвид, че съвпаденията били в 36 реда от общо 899 (около 4 %) била налице хипотезата на чл. 24, ал. 1 т.3 вр. с чл. 23 и става дума за свободно използване на части от произведения в обем, необходим за анализ, с научна и образователна цел, който начин и обем на използване в случая съответствал на третирания в разпоредбата и не позволявал посочване на заимствания източник и името на автора. В резултат решението на първоинстанционния съд е потвърдено.

  • т. 2 използването на цитати от вече разгласени произведения на критика или обзор при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно; цитирането трябва да съответства на обичайната практика и да е в обем оправдан от целта;

Хипотезата на чл. 24 ал. 1 т. 2 ЗАПСП е  разгледана в решение № 112 от 02.08.2017 на ВКС по т. д. № 1771/2016 1. ТО, постановено по реда на чл. 290 /редакция към момента 02.08.2017/, в който е разгледан спорът за правото на използване от популярно хумористично и развлекателно предаване да използва откъси от други предавания и телевизии без съгласието на авторите на съответните телевизионни издания.

Какъв е казусът:

САС е отменил решение № 1316 от 19.07.2013 и решение № 2065 от 28.12.2015 г. по т.д. № 557/2007 на СГС. Приел е, че процесните части от предавания са разгласени произведения съгласно § 2, т. 1 ДР ЗАПСП, че използваните фрагменти от тези предавания съставляват цитати, съобразно заключението на вещите лица, обосновали извършената намеса в кадрите като неотнемаща това качество, поради видимост и разпознаваемост на оригиналния аудио- запис, като излъчването давало възможност за възприемане на цялостната идея, с разбиране за смяна на темата.

Съдът е определил формата на предаването[12] като обзорно развлекателно предаване, с което се критикуват телевизионни скандали и записи, от което е изведено и това, че използваните фрагменти от процесните предавания са в обем, който съответства на преследваната сатирично-пародийна цел. По отношение на преценената като последна предпоставка на чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, относно обозначаване на носителите на правата върху излъчваните произведения е прието, че фрагментите от тях са съпроводени с гласови и визуални анонси, които съобразно приетата експертиза отговаряли на възприетото в българската телевизионна практика, а именно посочване на излъчващата медия и предаването, от което се цитира. На приетото като изискване на обсъжданата норма, обозначаване и на продуцента на използваните предавания, съдът е счел за установени обозначенията на продуцента, който бил посочен визуално, с идентифициращ знак – лого. Съдът е направил извод, че посочването на този правоносител е било извършено по обичайния за това начин. За правото на обозначаване на другият ищец- настоящ касатор е прието, че по делото нямало данни как и по какъв начин, той самият се е обозначил като продуцент на процесните предавания, а доказването на това обстоятелство било в негова тежест. С оглед липсата на доказателства в тази насока, съдът е приел, че е налице и тази предпоставка на чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП. Така мотивиран е отхвърлил предявените искове.

С определение № 117 от 01.03.2017 на ВКС 1. ТО  въззивното решение е допуснато до касация  като са приети въпросите:

1.“При липса на изрично посочване на източника и продуцента възможно ли е да се приеме за законосъобразно използването на откъси от чужди произведения, поради обозначение, което съответства на обичайната практика.“

  1. „Необходимо ли е изрично посочване на наименованието на Продуцента на излъчвания откъс в хипотезата на свободно използване по чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП или неговото изписване може да бъде заместено с посочване на водещия и името на предаването.“
  2. „Чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството как е обозначен продуцента на предаването, откъси от което са използвани и възможността за неговото посочване“.

ВКС приема, че чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП урежда хипотези на безвъзмездно използване, т. е. приложимостта на разпоредбата императивно изключва накърнимост на имуществени права. Прилагането й, обаче, следвало да е съобразено със защитата на неимуществени права на автора, каквото е и правото на продуцента уредено в чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП- а именно- правото му да изисква при използване на филма името или наименованието му да бъде посочвано по обичайния за това начин.

Макар в гл. Ха на ЗАПСП да е наименована „права на филмовите продуценти“, чл. 90а ЗАПСП изрично приравнява на правата на същите, правата на продуцентите на аудиовизуалните произведения- арг. чл. 3, ал. 1, т. 4 ЗАПСП. Чл. 90в ЗАПСП визира „филмови продуценти“, но с оглед изложеното и липса на основание за стеснителното тълкуване на разпоредбата, същата следвало да се счита приложима за продуцентите на други аудиовизуални произведения[13].

ВКС приема, че разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП урежда две хипотези, при които свободно – без разрешение на правоносителя и без заплащане- могат да бъдат използвани части/ цитати/ от произведението – а именно хипотеза на „обзор“ и на „критика„. При тълкуване на изискването за прилагане „съответно“ на тази норма, съобразно законовия бланкет на чл. 90в ЗАПСП се обосновава извод за нейната приложимост само по отношение на хипотезата „обзор“, с оглед специфичните му цели, съответстващи на интереса на продуцента да бъде свързан с авторството на продукта. Този извод се подкрепя и от разпоредбата на чл. 67 ЗАПСП, с която изрично е уредено правото на продуцента да използва части от произведението без съгласието на авторите и без заплащане на възнаграждение, за рекламни цели. Или в хипотезата на „обзор“ цитирането предпоставя обозначаване на продуцента тъй като е налице интерес на същия да бъде обвързан разпространявания продукт с конкретно авторство.

Не такава е целта, обаче, при хипотеза на „критика„. В този случай, интерес от обозначаване на носителя на правото върху цитираното произведение има само критикуващият, тъй като негов е интереса, с оглед преследваната цел на критиката да индивидуализира адресата й. Интерес по смисъла на чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП не може да бъде изведен за продуцента на критикувания аудиовизуален продукт, поради това, че чрез критика се посочват главно негативните страни на произведението, поради което специфичните цели, обосноваващи необходимостта продукта да бъде свързан с конкретно авторство не могат да бъдат изпълнени.

Следователно, нормата на чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП, предполага нарушаване на правата установени в чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП, само в хипотеза на обзор. Или закрилата, изведена от чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАСП в хипотеза на критика / във връзка с изискването да бъде изписано името на правоносителя/ е неотносима към продуцентите на аудиовизуални произведения.

Относно правото на свободно използване на произведенията, закриляни от авторското право, ВКС приема, че това е допустимо само със съгласието на носителите на авторското право и след заплащане на възнаграждение. Това правило, обаче, търпи изключения, като такова изключение е допуснатото свободно използване, регламентирано в чл. 23 ЗАПСП. От разпоредбата се извежда, че предмет на такова свободно използване може да бъде само вече разгласено произведение, ако то не е било направено достъпно за всеобщо ползване, то може да бъде използвано само със съгласието на неговия автор.

Това изключение не засяга личните неимуществени права на авторите. При всяко използване на произведението се гарантира закрила на правото на авторство, правото на име. Императивната норма на чл. 23 ЗАПСП въвежда изключителност на закрилата, като предвижда, че свободното използване на произведения е допустимо само в случаите, посочени в закон, при условие че не се пречи на нормалното използване на произведенията и не се увреждат законните интереси на носителя на авторското право. Тези условия за използване на чужди произведения са в съотношение на кумулативност т. е. следва да бъдат налице като съвкупност на установени факти за да бъде прието, че е допустимо използването на произведението без съгласието на правоносителите.

Чл. 24 ЗАПСП урежда възможността за свободно използване на произведение без заплащане на възнаграждение. Този текст регламентира хипотезите обхващащи първото условие залегнало в чл. 23 ЗАПСП, а именно -предвиден от закона случай.

С оглед поставените на решаване от ВКС правни въпроси, се разглежда една от хипотезите на текста, тази установена в чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП.

Тази разпоредба изисква няколко предпоставки, за да бъде обоснована възможност за свободно използване на цитат от произведението без заплащане на възнаграждение -установеност, че произведението вече е разгласено, при критика или обзор с оглед използването му, при посочване на източника и името на автора, освен ако това е невъзможно, цитирането следва да е съответно на обичайната практика и да е в обем оправдан от целта. Или законът предвижда кумулативното наличие на тези предпоставки, за да отпадне закрилата на правото в нейният пълен обем.

  • Първата предпоставка е обща и се изразява в това произведението вече да е разгласено, т. е. да е получило гласност сред достатъчно широка аудитория, пред която са били посочени носителите на права върху него.
  • Втората предпоставка е наличие на цитат т. е. използването на части от друго произведение, които служат за целите на предаването – критика или обзор, при посочване на името на автора и източника, с едно изключение, въведено от нормата – освен ако това е невъзможно. В процесуален план невъзможността за посочване на автора и източника, следва да бъде въведена в процеса и съответно доказана, за да се приеме за наличен юридическия факт, обосноваващ посоченото изключение, като същата следва да се основава на обективни фактори – напр. липса на техническа възможност, неизвестност на автора и т. н. Под обичайна практика следва да се разбира начина, по който най-често се осъществява цитирането т. е. в рамките на създадена яснота, че се възпроизвежда част от чуждо произведение за целите на критиката или обзора. И тъй като тази предпоставка е посочена само спрямо цитирането се налага извод, че само то следва да е съобразено с обичайната практика, а също така и това, че изискването не е относимо към другата предпоставка, а именно – да бъде посочен автора и източника, което не изключва посочването на продуцента по обичайния за това начин, както е указано в нормата на чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП.
  • Като последна предпоставка по обсъждания текст е тази свързана с адекватност на обема на цитираните части от произведение спрямо целта т. е. цитатът да е в такова съотношение с цялото, че частта, която е използвана, да изключи възможността за сходна или копираща творба.

Макар и кумулативно обусловени тези предпоставки имат и своята самостоятелност, произтичаща от това, че всяка от тях е свързана с различни юридически факти, които следва да бъдат установени в процеса и които се доказват отделно. Така, както бе посочено, всяка от предпоставките не може да бъде установявана с факти относими към другите. Липсата на обозначаване на автора на произведението може да бъде изключена като изискване, само ако това обозначаване е невъзможно, но не и поради установеност на обичайна практика за съобщаването му, каквото изискване нормата не предвижда. Доказателствената тежест за установяване на тези предпоставки т. е. за установяване на правомерното използване на чуждо произведение, без съгласие на правоносителите и без заплащане на възнаграждение е на този, който се ползва от благоприятният факт т. е. на този, който се позовава на изключението, визирано в чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП- арг. 154, ал. 1 ГПК.

Липсата на посочване на продуцента на аудиовизуално произведение, не води до извод за незаконосъобразно използване на цитати от това произведение в хипотеза на критика по смисъла на чл. 24, ал. 1, т2 ЗАПСП. Обичайната практика, като изискване въведено от чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП е относимо само към начина на осъществяване на цитирането, но не и към предпоставката, изискваща посочване на автора и източника на произведението, част от което е цитата, което не изключва възможността продуцента да бъде посочен по обичайният за това начин, съобразно нормата на чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП. В тази връзка е обоснована необходимост от изрично посочване на автора и източника на излъчвания откъс в хипотезата на свободно използване чуждо произведение по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗАПСП, като неговото изписване не може да бъде заместено с посочване на водещия и името на предаването, тъй като единственото предвидено изключение от изричното посочване на правоносителя е доказване за невъзможност за неговото посочване. Доказателствената тежест за установяване предпоставките по чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП е на страната, която черпи права от тези факти – на ответника, който прави възражение, че е имал право свободно да използва произведението, с оглед наличие на тези предпоставки.

В решение № 583 от 07.04.2011 г. на САС по т. д. № 186/2010 6 с-в на ТО е разгледан авторскоправен казус – предявен е иск за обезщетение за вреди от нарушаване на авторски права върху научна статия. Ищецът е докторант, претендира, че статията била използвана като били нарушени авторските й права, тъй като цели текстове от документа са копирани от статията в каталог, без да е направена препратка или цитиране на нейното име или на труда й. Ответникът оспорва като подържа, че не било категорично, че ищцата се легитимира като автор на статията, тъй като в интернет пространството, където била публикувана нямало име или означение на авторството, което водело до недопустимост на иск по чл. 94 ал. 1 ЗАПСП.

Съдът приема, че евентуалната липса на авторство не води до недопустимост на иска, а до евентуалната му неоснователност, като по този въпрос съдът дължи произнасяне по същество. Както и че в случай, че не е оборена от ответника, то приложима е презумпцията, въведена в чл. 6, ал. 1 на ЗАПСП: до доказване на противното за автор на произведението се смята лицето, чието име или друг идентифициращ знак са посочени по обичайния за това начин.

Съдът приема, че за да се уважи предявеният, на основание чл. 94, ал. 1 ЗАПСП, иск, следва да са налице следните кумулативни предпоставки: нарушено авторското му или друго сродно на него право, вина на нарушителя, вреда и причинна връзка между нарушението и вредата, като вината се предполага до доказване на противното.

Съгласно чл. 94а ЗАПСП, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да поиска като обезщетение от петстотин до сто хиляди лева, конкретния размер на което обезщетение се определя от съда при условията на чл. 94а, ал. 3 ЗАПСП. В този случай не е необходимо ищецът да разграничава и конкретизира по размер претърпените от него имуществени и неимуществени вреди, а само да установи извършването на нарушението, като съдът преценява размера на обезщетението съобразно вида на нарушението.

В разглежданото решение № 583 от 07.04.2011 г. на САС по т. д. № 186/2010 6 с-в на ТО не се приема да е налице хипотезата на чл. 24 ал. 1 т.2, т. 3 и т. 9 ЗАПСП и е присъдено обезщетение за вреди от нарушаването на авторски права върху статия.

  • т. 8 публичното представяне и публичното изпълнение на публикувани произведения в учебни или в други образователни заведения, ако не се получават парични постъпления и не се заплащат възнаграждения на участниците в подготовката и реализирането на представянето или изпълнението; т. 9 възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели.

При прочита на разпоредбите на чл. 24, ал. 1 т. 8 и т. 9 се откроява изискването за кумулативно наличие на предпоставките за свободно използване. В т. 8 това е положителната предпоставка да е в учебно или образователно заведение (училище, школа и пр.), и отрицателната предпоставка – ако не се заплаща възнаграждение и не се получават парични постъпления.

В точка 9 се изисква субектът да има качеството общодостъпна библиотека, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, целта да е учебна и отрицателната предпоставка – да не служи за търговски цели.

За това си позволяваме да изразим становището, че при тези предвидени от закона изключения наличието или не на хипотеза на свободно използване е въпрос на доказване.

Известно ни е едно решение, в което е разгледан казус, касаещ приложимостта на хипотезите – решение № 2005 от 19.11.2012 на СГС по гр. дело № 2349/2011 г.

Предявен е иск по чл. 94 ал.  ЗАПСП от наследник по закон на академик и автор автор на книга, отпечатана през 1939 г. През 2008 г., по повод 120 годишнината на учебно заведение (университет), книгата е издадена в нов тираж, без той, в качеството му на наследник по закон и носител на авторските права на книгата, да е сключвал договори, или да е давал съгласието си за отстъпване на авторски права за новото отпечатване на книгата.

Ответникът прави възражение, че са налице предпоставките на чл. 24 (1) т. 8, т. 9 и т. 14 от ЗАПСП, регламентиращ свободното ползване на творби, обект на авторско право.

Следва да се прецени от съдът дали са налице предпоставките по чл. 24, ал.1, т.8, т.9 и т.14 от ЗАПСП за свободно използване без заплащане на възнаграждение – предвид това, че се установило, че книгата е била отпечатана с оглед честването на 120 -тата годишнина на висше учебно заведение, произведението е представено във висшето учебно заведение с учебна и образователна цел, и с оглед неговото съхранение и популяризиране сред студентите и преподавателите.

Съдът приема, че не са налице предпоставките за свободно използване, тъй като характера на действията по чл. 24, ал.1, т.8 ЗАПСП са несъвместими с установеното. Съдът приема, че публичното представяне представлява сценично изпълнение на произведение, предназначено именно за сцена, което е различно от разглеждания случай. Дори книгата да е била публично изпълнена с учебна и образователна цел, което е мислимо чрез публичното й четене например, нарушението се изразявало във възпроизвеждане – издаване на литературното произведение, не в посочените действия.

Хипотезата на чл. 24, ал.1, т.9 от ЗАПСП позволява възпроизвеждане на вече публикувани произведения на определен кръг с учебна цел или с цел за съхраняване на произведението. Това обаче не следва да се извършва с търговска цел, каквато в настоящия случай е налице, предвид установеното наличие на транслативна сделка.

Хипотезата на чл. 24, ал.1, т.14 от ЗАПСП, касаеща субекти на публичната власт, не може да намери приложение в настоящия случай.

Нарушение по см. на чл. 94, ал.1 от ЗАПСП е налице, когато някой упражни авторско право без съгласието на неговия носител, извън законово допустимите хипотези за това. Съдът приема, че горното налага извода, че твърдяното нарушение, в посочената в исковата молба проявна форма – „възпроизвеждане“ по см. на §3 от ПЗРЗАПСП, чрез отпечатването на литературно произведение, т.е. размножаване, без съгласие на автора, е установена.

В заключение смятаме, че приетото от ВКС[14], че е въпрос на фактическа преценка дали е налице хипотеза на свободно използване на авторско произведение е точен. Това е въпрос на доказване и няма как от напред да бъде изведена презумпция, че един или друг вид използване в конкретен случай ще попадне под някоя от хипотезите на чл. 24 ЗАПСП, без да се доказват съответните факти. По всяко конкретно дело при обсъждане на възражение, че е налице свободно използване на произведения, съдът следва да прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства, която да е основана на конкретните обстоятелства по делото.

Направеният тук кратък преглед на част от известната ни съдебна практика по ЗАПСП е с цел да се изследва актуалната такава и да се извлекат някои полезни за практикуващите юристи насоки по приложението на закона.

[1] ЗАПСП чл. 24.

[2] Някои от решенията, които са прегледани по-долу са влезли в сила, за други няма данни. При необходимост от тази информация следва да се прави справка в съответния съд. Прегледът е с цел да се изследва съдебната практика в посочените хипотези на ЗАПСП.

[3] проф. д-р Борислав Йотов, в Интелектуално право. Право на интелектуалната собственост, С, Сиела, 2003;

[4] Цит. Съч. стр. 50;

[5] Цит. Съч. стр. 50;

[6] Саракинов., Г. Авторско право и сродните му права в България, Сиби, С, 2005, стр. 105 и сл;

[7] Цит. Съч. стр. 109.

[8] Съгласно статистически данни на Световната организация за интелектуална собственост в Бернския съюз членуват 59 държави към 1970 г. и 165 държави към 2012 г.

България се присъединява към Бернската конвенция през 1921 г. по силата на Ньойския мирен договор.

[9] Саракинов., Г. цит. съч.:“ 1)да се отнасят до „някои специални случаи“;

2)да не затрудняват нормалното използвани на произведението;

3)да не водят до неоправдано нарушение на законните интереси на автора;“

[10] От наша гледна точка в закона няма изисквания за формата, в която трябва да бъде дадено съгласието на автора. Писмена форма се изисква при условията на чл. 36 ал. 4 ЗАПСП – при отстъпване на изключително право за използване. Така приема и САС в коментираното по-горе решение: per argumentum a contrario от текста на чл. 36, ал. 4 от ЗАПСП може да се приеме, че законът не изисква от автора да отстъпи неизключителното право на използване изрично и писмено, т.е. той е могъл да даде своето съгласие и устно. В теорията – проф. д-р Борислав Йотов, в Интелектуално право. Право на интелектуалната собственост, С, 2003, стр. 44, разглеждайки института на съавторството приема, че за използването на произведение в съавторство е необходимо  писменото съгласие на всеки от авторите.

[11] Посоченото решение на ПАС;

[12] Става дума за „Господари на ефира“;

[13] Мотивите за това: „Тази норма налага тълкуване, с оглед различните хипотези, очертани от текста, определен като законово съдържание от указанието – „прилагане по аналогия“ и уточнението, че това прилагане следва да бъде извършено „съответно“. Аналогията на закона предполага наличие на аналогични хипотези, от които само едната е уредена, като съставлява способ за попълване на празнота в уредбата. Правоприлагането по аналогия, означава да се породят от неуредния фактически състав тези права и задължения, които са предвидени за уредения случай, а указанието „съответно“ указва те да бъдат приложени към определено защитимо право, с оглед логиката на изключенията уредени в чл. 24, ал. 1, т. 2 ЗАПСП и съдържанието на защитимото неимуществено право съгласно чл. 90а, ал. 2 ЗАПСП- правото на автора на продукта да е разпознаваем при използване на обекта на авторското право.

По арг. от чл. 63 ЗАПСП авторите на аудиовизуалния продукт предоставят на продуцента на филми или друго аудиовизуално произведение правото на размножаване, публично прожектиране, излъчване по безжичен път или предаването и препредаването му по кабел, възпроизвеждането му върху видеоносители и тяхното разпространение, предлагането по безжичен път или по кабел и т. н. В качеството си на първичен ползвател, продуцентът има основно задължение да разпространява аудиовизуалната продукция при зачитане на авторските и сродни права и на свой ред да изисква спазване на разглежданото право- да изисква името му да бъде посочвано, именно, с оглед реализиране на изброените отстъпени му авторски права.“

[14] Определение № 30 от 27.10. 20110 г. по т. д. № 828/2009, 2. ТО, ВКС;


Коментари


Все още няма коментари за “Относно някои хипотези на свободното използване на произведения. Преглед на актуална съдебна практика в случаите на т.нар. използване с учебна цел, за научно изследване и други случаи”

Напишете коментар




Последни статии


четете още
четете още
четете още
четете още
четете още

Промени в законодателството


Най-четени


Най-коментирани